J.D. Salinger Quotes

“Изборът му да се оттегли от света не е умишлен. Неговата изолация е подмолно напредващ процес, който бавно го притегля. За жалост той разпознава спускащите се сенки, но се чувства безсилен да промени посоката. Работата му се е превърнала в свято задължение и той приема, че най-вероятно самотата и уединението са цената, нужна за изпълняването на това задължение ...Сам той споделя "...предполагам, че има съвсем реална опасност рано или късо да затъна – а може би напълно да изчезна – в собствените си методи, изрази и маниеризми... Като цяло обаче храня големи надежди.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Отначало рядко, но после все по-често, в интернет се появяват кратки импровизирани домашни видеозаписи, пуснати от обикновени хора. Първа е една-единствена смела душа, която не се интересува как изглежда през обектива на камерата, не я е грижа дали профилът й е привлекателен или косата й е разчорлена. Само след ден има стотици такива филми. За два дни броят им достига почти хиляда. Всички са обикновени хора – главно млади, - които без стеснение поглеждат право в камерите и започват да говорят без значение дали ще бъдат видени от милиони хора или от абсолютно никого. Говорят за Селинджър. Говорят какво е означавал за тях, какво им е дарил. Те усещат непреодолима потребност да кажат на света, че неговите произведения са докоснали живота им и че той ще им липсва.

После, сякаш по силата на някаква конспирация на масовата интуиция, една и съща спонтанна реакция се появява на почти всички видеозаписи. Всички хора пред камерите вземат книги и започват да четат на глас. Четат от „Франи и Зуи”. Четат от „Сиймор: запознаване”. Четат от „Девет разказа”. Но най-често четат от „Спасителят в ръжта”. Резултатът е внушителен: стотици читатели, четящи едновременно думите на Холдън Колфийлд, гласовете им понякога се пречупват, понякога се повишават, увлечени в четенето, но винаги са искрени и всички те смътно долавят, че не са сами...”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“В непубликуването има удивителен покой – казва Селинджър. – То е блажено. Спокойно. Публикуването е ужасно нахлуване в личното ми пространство. Харесва ми да пиша. Обичам да пиша. Но пиша само за себе си и за собствено удоволствие.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Двусмисленият завършек на „Спасителят в ръжта“ е това, което често привлича читателите обратно към него. В края на романа положението на Холдън е преднамерено несигурно, защото Селинджър умишлено е оставил на читателите да вмъкнат собственото си „аз“ , собствените си съмнения, стремежи и неудовлетворености, за да завършат пътуването му.

Докато пресата се съсредоточава върху евентуалните лечебни заведения, приносът на читателите разкрива една много различна загриженост. Във вестниците и в интернет все по-често започват да се появяват уводни статии и коментари, писани от хора, които си припомнят първия си прочит на „Спасителят в ръжта“ и разкриват колко много е означавал Холдън Колфийлд за тях в младостта им. Всеки спомен включва Холдън – и въпреки това няма двама Холдъновци, които да са еднакви. Съществуват много версии на Холдън, всяка – ярка, жива и дълбоко лична, като образът му се променя заедно с промените в живота на отделните хора. Един мъж пише, че като юноша можел да се почувства близък и свързан единствено с Холдън и че тази връзка го е поддържала в трудни моменти. Друг си припомня възхищението си от бунта на Холдън и как е носил романа на Селинджър при цялото си следване в колежа. Има и нежни спомени – например една жена свенливо признава, че Холдън Колдийлд е бил първото ѝ любовно увлечение…”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Триумфът на „Франи и Зуи“ е научил Селинджър, че може да очаква подкрепа от обикновените читатели, независимо от насмешката на критиците. И когато излиза сборникът „По-горе билото, майстори“ и „Сиймор: запознаване“, читателите отново се вдигат в негова защита. Книгата незабавно постига успех, бързо се разпродават повече от сто хиляди екземпляра и тя заема мечталото първо място в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Продажбите не могат да се мерят с тези на „Франи и Зуи“, но новият сборник въпреки всичко става литературна сензация и третата най-продавана книга за 1963 г.

В отговор Селинджър признава колко е задължен на онези читатели, които са почитали творчеството му въпреки съветите на критиката. Във второто издание на „По-горе билото, майстори“ и „Сиймор: запознаване“ той включва закъсняло посвещение на читателите си, в което нежно ги приобщава към членовете на собственото си семейство. Посвещението е наситено с благодарност към обикновените читатели, както и с презрение към професионалните критици. То се е превърнало в едно от най-прочутите литературни посвещения за всички времена:

"Ако на света е останал все още поне един читател аматьор – сиреч някой, който чете и отминава, - аз го моля или я умолявам, с неизразима обич и благодарност, да сподели четворното посвещение на тази книга заедно с моята съпруга и децата ми."

Двайсет и четири години след като Уит Бърнет му е предал своя урок, Селинджър доказва, че го е усвоил добре. Неговото уважение към читателите и вярата му, че те ще почувстват вдъхновението на неговото послание, отново са спасили кариерата му. Докато светът около него се отдръпва, собственото му семейство се отдалечава, а приятелите му изчезват, именно обикновеният читател е този, който се изправя да го спаси.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Предизвикателството, пред което се изправят както Селинжър, така и героите му, е как да вложат в работата си цялата си сила и да не бъдат прелъстени от плодовете на труда си.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Когато приключва тази лекция, Селинджър е смутен. Веднъж застанал на мястото на говорилея, той се превръща в актьор и излага на по каза личност, която излъчва привкус на самодоволство. Това явно не е удобна позиция – или по-скоро той се чувства твърде удобно в тази позиция и тя разкрива аспекти от личността му, които не желае да излага на показ. „Изпитах наслада от този ден – доверява Селинджър на максуел, - но не е нещо, което някога бих поискал да направя отново.“ Всъщност това е първата и единствена публична изява на Селинджър. Писателите редовно си служат с подобни прояви, за да продават книгите си, но за Селинджър бъдещите публични изяви и подписвания на книги вече са изключени.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Семейството означава много за него и той се радва да си го върне, но работата му е на първо място. В най-истинският смисъл на думата той е неин пленник. Поредицата му за семейство Глас се е превърнала в натрапчива идея, която изисква удовлетворение на всяка цена, дори ако има вероятност отново да загуби Клеър и Пеги за пореден път. Впоследствие през цялата 1958 г. и голяма част от 1959 г. животът на Дж. Д. Селинджър и изграждането на следващата творба за семейство Глас се сливат в една история. По времето, когато завършва новата си творба – новела, озаглавена „Сиймор. Запознаване“, - Селинджър е попаднал напълно в капана на собственото си творение.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“В „Зуи” Селинджър разголва душата си, излагайки на показ войната, която бушува между неговия дух и егото му. Болката не децата Глас, които се чувстват откъснати от хората около себе си, е болка, която авторът добре познава. Борбата да приеме другите и да познае добротата в света е споделяна не само от Франи и Зуи, но и от автора, дал им живот.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“An example of Salinger’s new position occurred as early as the close of 1956, when he received an offer from the University of Michigan at Ann Arbor, asking him to take a position on the school faculty. Shortly after his thirty-eighth birthday, Salinger responded with a gentle scolding, declining the offer and explaining that he found it difficult to work around people and felt it best that he remain in Cornish. There were other reasons too, Salinger confessed, why he felt an academic position in Michigan was out of the question. These had to do “with personal convictions about how and where a practicing fiction writer should live,” which he characterized as being “firm” but “not interesting.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“The village of Cornish hugs the Connecticut River, which separates New Hampshire from Vermont. The hamlet itself has no real place where its citizens can gather, and the area’s social life is largely centered in the neighboring Vermont town of Windsor. Windsor too is a tiny community but contains a cluster of shops that, in this rural setting, passes for a business district. Among its establishments in 1953 were the coffee shops Harrington’s Spa and Nap’s Lunch, where the area’s high school students congregated. Salinger often crossed an ancient covered bridge into Windsor to pick up his mail and buy supplies, hoping to mingle with the townspeople as he did.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“The village of Cornish is 240 miles north of New York City, but to Salinger it seemed a world away. Set among rolling, wooded hills, the rural hamlet exudes tranquillity. On a drive along its lonely roads, as the landscape dips and climbs, the wholesome scenery of Cornish woods, fields, and farmhouses is occasionally broken only by an exalting view of the Connecticut River Valley. Cornish was indeed ideal for Salinger. Seeking anonymity, he could have found no better place. The village itself is nearly anonymous. It has no town center or hub of activity, no business district or industry. Its beauty and solitude had attracted artistic minds for generations. It was home to the revered artist Maxfield Parrish, who had immortalized its pastoral scenery in his paintings.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“By the autumn of 1952, it became clear to Salinger that he could no longer live in New York City and still work. Manhattan was too neurotic. It held too many distractions, too many people, and not enough solitude. He had spent seven of the past fourteen months out of the country, and he simply couldn’t afford to keep a Manhattan apartment while constantly seeking refuge from the city. He had accumulated a modest bankroll from the sales of Catcher, but in 1952, no one anticipated the novel’s continued success. So, with frugality in mind, Salinger began to consider purchasing his own home. It would have to be away from the city but not an impossible distance from the offices of The New Yorker. Not surprisingly, he seems to have ruled out a suburban environment. Instead, he was drawn to the more rustic areas that had inspired him in his youth and where he had spent his childhood summers.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Salinger expressed his depression through his characters, pain that can be felt through the despair of Seymour Glass, the frustration of Holden Caulfield, and the misery of Sergeant X. Yet most of those characters were granted salvation, a road to wellness, often found through human connection. And though the author often shared the sorrow of his characters, he rarely possessed their cures, and there came a time in Salinger’s life when living vicariously through the fictional epiphanies of his characters no longer sufficed. Salinger’s attraction to Vedanta was simple. Unlike Zen, Vedanta offered a path to a personal relationship with God, something that Salinger found enormously attractive. This allowed him hope, a promise that he could obtain a cure for his depression, live the resurrection he had gifted his characters, reconnect with himself and those around him, and find God and, through God, peace.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life

“Against his new fame, Salinger attempted to construct something of a normal life. After returning from Britain, he moved back to New York City, where he hoped to blend into the population, settling into an apartment at 300 East 57th Street in the Sutton Place district of Manhattan. The area was pleasant and middle class, and Salinger had been familiar with it for years. Dorothy Olding, who had secured the apartment for him while he was in England, lived just a few buildings away. His friend Herb Kauffman also lived nearby, and the Sutton Cinema was his favorite movie house. Once moved in, Salinger found that something of the area’s comfort now embarrassed him. Like success itself, the location seemed to violate the values of humility and simplicity that he strove to embrace. So he took an apartment that was small and obscure and decorated it in a style that was shockingly ascetic.”
― Kenneth Slawenski, J.D. Salinger: A Life