Status Updates From Three Apples Fell from the Sky

- إن لدى كل إنسان فهمه الخاص للحياة ، وحربه الخاصة.

- العطالة والبطالة يفقدان الحياة معناها.

- الحياة تفقد معناها فعلاً في اللحظة التي يصبح الإنسان فيها عديم الفائدة بالنسبة إلى المحيطين به.

كان المارانيون يهتمون اهتمامًا خاصًا بالمنامات.يرويها بعضهم لبعض، محاولين تفسير المعاني الغامضة التي تعبر عنها.وكانوا يحددون حتمًا اليوم الذي شاهدوا فيه الحلم،فلا داعي للقلق،إذا كان الحلم في يوم الأحد-الحلم في يوم الأحد فارغ،لا يعد بشيء،ولا يعبر عن شيء.أما إذا كان في ليل الثلاثاء/الأربعاء،فمن الضروري فهم كل ما رآه النائم في حلمه،ففي يوم الأربعاء بالتحديد،مابين صيحتي الديك الأولى والثانية يرى الناس المنامات المهمة.

المتعلم يخاف أن يهدم عشّاً فرغاً ،اما الجاهل فمستعد لأن يزهق روح حيوان بريء ،لا لشيء، إلا ليظهر قوته الغبية.

Прекрасна!

Твърде любопитно до момента! Чак се заинтригувах и проверявах някои детайли за Армения. Много приятно и увлекателно до този момент.

Очарована съм! :)

"Няма рай, и ад няма. Щастието е нашият рай, , горестите - нашия ад. И нашият Бог е навсякъде, навред е не само защото е всемогъщ, но и защото е онези невидими нишки, които ни свързват един с друг"

Егааааааати яката книга! Точно от туй имах нужда в неделя следобед!

Ако Бог реши да наказва някого, първото, което му е взема, е умът...

Страхотен разказ и език, историите са героите са просто невероятни! Абе за всяка книга си има времето, след като година и нещо я отлагах и 2 пъти я почвах :)

твърде дълго растяхме

твърде дълго се учехме да отделяме зърното от плявата

най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат

и ето какво исках да кажа

най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме — за малко или завинаги,

те залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, в мираж,

и ние — блудните синове и дъщери — хукваме, втурваме се презглава назад, надпреварваме се със сърцето си

натам, където отдавна вече няма никого

и ето какво исках да кажа

най-голямата болка — това не са градовете, които оставяме зад гърба си,

не са улиците, по които няма да минем никога повече,

не са дърветата, които няма да ронят под нашите прозорци цвят,

не са звездите, до които няма да се докоснем...

... животът — това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете...

... Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината...

... цял ден се губи в ковачницата, а вечерта донесе неумело изкована роза — първото цвете, което беше измайсторил за дългогодишната си работа като ковач.

— Не мога като теб, с думи — призна си и се запъна, понеже не знаеше как да завърши мисълта си.
— И затова си решил да изковеш чувствата си от метал ли? — притече му се на помощ тя.
— Да.

— Да ти призная, я държа (медната кана) не заради красотата, а като спомен от хората, които съм познавала...

Ако не си свикнал, всяка храна ти се струва невкусна.

... светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното.

Всяко изпитание отклонява по някоя беда.
Смятай, че ти се е разминало нещо лошо.

На някои им стига и кокалче, за да са щастливи...

Навсякъде има живот — не можеше да се начуди Валинка, докато разглеждаше мрежите на паяжините, задръстени с изсъхнали трупчета на насекоми, и проникналите в стаята спаружени стръкчета трева — навсякъде има смърт... и живот.

Няма рай, и ад няма — щастието е нашият рай, горестите — нашият ад.
И нашият Бог е навсякъде, навред е не само защото е всемогъщ, но и защото е онези невидими нишки, които ни свързват един с друг.

На нашите години последното, което трябва да ни вълнува, е какво ще си помислят хората.

... това бе някакво непосилно, нечовешко проклятие: да изпращаш един по един хората, които са ти по-скъпи и от живота.

— Нищо не руши така, както безделието — обичаше да повторя баща му — Който стои без работа и лентяйства, обезсмисля живота си.

Човешката памет е избирателна.

Ще се обидиш до смърт, но веднага ще забравиш, че майка ти те е набила безпощадно с хурката, задето си взел от сайванта колелото на съседа.

Валеше така, сякаш дъждът искаше да отмие всички скърби.
Милваше те по косата, прегръщаше те през раменете, гъделичкаше те по тила.

Трябва да си грамотен не тук, Васо джан — почука Сатеник с пръст по челото на братовчед си — а ето тук, в сърцето.

Ако Бог реши да накаже някого, първото, което му взема, е умът — клатеше глава Ованес, докато всмукваше от горчивия тютюнев дим.

Заглавието до последното бяха гръмки, а съдържанието — никакво (...)

— По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици!

— Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат?

—Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най-добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца.