Nicko D

“На път за летище „Ататюрк” магистралата беше задръстена, хиляди коли се бяха слепили една за друга. Боже, какъв претъпкан град, мърморех на себе си. Накъдето и да погледна, кипи от народ. Който иска да хване вечерен полет, сутринта ли трябва да тръгне към летището?
Отсега знам какво ще ме пита западняшкият дядо. Ааа, в Истанбул става ли студено? Аз пък съм си взел дрехи като за пустинен климат. Хм, и магистрали ли има? Извинявайте, но вие защо не сте със забрадка? Жените имат ли право да работят в университетите?
Вече бях свикнала с такива въпроси. Обикновено се подготвях предварително, преди първата среща с всеки чужденец. И на този старец с изкуствена усмивка щях да му дам същите отговори. Щях да спомена за република и революции, да му разкажа, че жените в Турция получават правото да избират и да бъдат избирани преди жените в доста европейски страни, че около 40 процента от преподавателите в университетите са жени. После щях да продължа с думи от рода на това, че в тази страна повече от половин век не се носи фес, че мъжете не се женят за четири жени, че турците не са араби, че в Истанбул няма пустини и камили, че зимно време всички мръзнем от студ…
Разбира се, че ще премълча някои истини, като например, че въпреки всички законови права много жени са обект на насилие, че приютите за такива жертви са претъпкани, че в източната част на страната екзекутират млади момичета с решение на семейния съвет. Да говоря за тези неща, наранява националната ми гордост. А и те не са цялата истина, а само част от нея.
Най-важната част от работата ми е да обясня всичко това на чуждестранни”
― Zülfü Livaneli

“Time goes, you say? Ah, no! Alas, Time stays, we go.”
― Henry Austin Dobson

“Жегата идва преди огъня. Смокините, струпани на кея, ненатоварени навреме, започват да се пекат, пускат мехурчета и сок. Сладкото се смесва с миризмата на дим.
Живял съм дълги години в Близкия Изток. Единственият урок, който научих, е, че с тези хора нищо не може да се направи. Нищичко! Турците са най-добрите. Според мен арменците са като евреите. Липсва им морал и интелект. Що се отнася до гърците – ами вижте ги. Изпепелиха цялата страна и сега се трупат тук и плачат за помощ.
Споменах ли как лятно време по улиците на Смирна били наредени кошници с розов цвят? И как всички в града говорели френски, италиански, гръцки, турски, английски и холандски? А казах ли ви за прочутите смокини, донесени от кервани с камили и стоварени на земята, огромни камари размекнати плодове, долу в прахта, които мърляви жени топели в солена вода, а децата клечали да акат зад камарите? Споменах ли как жените смесвали смрадта на смокините с по-приятните миризми на маслинови дръвчета, мимоза, лавър и праскови и как всички носели маски на Марди Гра и вечеряли изобилно на борда на фрегатите? Искам да спомена тези неща, защото всички те ставали в този град, който нямал определено място, който не бил част от никоя държава, понеже бил всички държави и защото ако сега отидем там, ще видите модерни високи сгради, безпаметни булеварди, претъпкани цехове, щаб-квартирата на НАТО и табела, на която пише Измир…”
― Jeffrey Eugenides

“И аз чувствам, че има нещо много сериозно, много важно, което трябва да ти кажа, мой несъществуващи читателю, и чувствам, че трябва да го кажа така настоятелно, както ако стоях в стаята пред теб. Че животът – какъвто и други качества да има – е кратък. Че съдбата е жестока, но може би не е произволна. Че Природата (с което искам да кажа Смъртта) винаги побеждава, но това не означава, че трябва да се преклоним, да коленичим пред нея. Че дори ако невинаги сме щастливи, че сме тук, нашата задача е да се потопим в живота така или иначе; да газим право напред, напряко през тази помийна яма, с отворени очи и открити сърца. И когато умираме, когато се издигаме над материалното и когато потъваме отново, позорно, в материалното, за нас е гордост и привилегия да обичаме онова, което смъртта не може да докосне. Защото, макар че забвението и злополучията са преследвали тази картина през вековете – по същия начин я е преследвала и любовта. И доколкото тя е безсмъртна (а тя е безсмъртна), аз имам един мъничък, светъл, непроменим дял в това безсмъртие. И аз добавям своята любов към историята на хората, които са обичали красивите неща, които са ги търсили, които са ги спасявали от огъня, издирвали са ги, когато са изчезнели, опитвали са се да ги съхранят и да ги спасят, предавайки ги буквално от ръка на ръка и, сияйната им песен се издига над разрухата на времето и достига до нови и нови поколения любители на красотата.”
― Donna Tartt, The Goldfinch