Радост Станчева

“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?”
― Димитър Талев, Гласовете ви чувам

“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.”
― Димитър Талев, Самуил: Погибел

“Действието: трамвай номер 20

Здравейте, казвам се Данчо. Днес имам рожден ден. Ставам на 24 години. Купил съм една кутия бонбони и искам да ви почерпя. Ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете с някоя стотинка, ето почерпете се!
На втората врата вече е:
Здравейте, аз съм Данчо, на 23 години (една врата - една година, и вече няма празник). Взел съм тука една кутия бонбони да ви почерпя. желая много здраве, щастие и успешно учене на всички ученици и студенти.
* * *
Пооплешивял, счупени зъби, мръсен, с изводняли сини очи. В ръцете му лъскава бонбониера - целен контраст или метафора, която лети като тежка снежна топка към лицето ми.
Една баба даде стотинки, никой не взе от бонбоните...аз също...
Данчо слиза, друг трамвай идва от другата посока, друг рожден ден, с други гости, друга година назад...

Хората: " Пак ли, ето пак има рожден ден, той всеки ден се ражда, а сутрин празнува...понякога има имен ден"
- НЕ! - Данчо е подал кутията с бонбоните към нас...
Данчо има свян, гледа да не се отърква с мръсните си дрехи у хората. Хората, обаче, нямат. Подлагат на съмнение пира му. Ами, ако тази сутрин, а и всяка друга той се е събудил прероден, а ние не, ако нашия скептицизъм връща Данчо една година назад за една врата време...прераждането също може да донесе някой лев...
Честит 21-ви февруарски рожден ден Данчо, честито прераждане...”
― Петя Йорданова

“Където си прескачал плета, после все гледаш да го отминеш.”
― Димитър Талев, Самуил: Пепеляшка и царският син