Таня Димитрова

“Моя нежна- казвам срещу стената в тъмното.- Моя нежна и буйна, мимоза и обич, колко безрасъден бях, когато исках да те притежавам! Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по своя път, върви към театрите и концертите, омъжи се за някой запасен офицер и директор на банка, за някой победител в инфлацията, върви, младост, която напускаш само този, който иска да те напусне, знаме, което се вее, но което никой не може да улови, ти, корабно платно пред много лазур, ти, фата моргана, ти, игра на пъстри думи! Върви, Изабел, върви, моя младост, която дойде много късно, която ми възвръщаше загубеното, която притеглих към себе си отвъд една война, ти, моя младост, която беше събрала прекалено много знание и прекалено много житейска мъдрост, върви си, вървете си и двете- и аз ще си вървя, ние няма за какво да се упрекваме, пътищата ни са различни, но и това е само привидно, защото никой не може да измами смъртта, а може само да устои пред нея. На добър час! Ние всеки ден умираме малко повече, но и всеки ден живеем малко повече; научих това от вас и не искам да забравя, че няма унищожение, и който не иска да задържи нищо, притежава всичко, на добър час, аз ви целувам с празните си устни, прегръщам ви с ръцете си, които не могат да ви задържат, прощавайте, сбогом, вие в мене, които ще си останете същите, докато не ви забравя...”
― Ерих Мария Ремарк

“Той ли говореше така?... В първия миг Ирина взе думите му като ярост на пиян човек,но после съзна изведнъж,че най-сетне беше настъпил моментът,за който жадуваше от толкова години.Най-сетне той бе показал нещо човешко- любовта си,макар и обезобразена от егоизма му,макар и взела форма на животинска,разрушителна ревност.Най-сетне тя,Ирина,струваше повече от "Никотиана",от сделките,от фон Гайер и Немския папиросен концерн!...Тя почувства слабо вълнение,гордост,злорадство,но не и щастие.Победата вече не струваше нищо...Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина,а нейното сърце беше опустошено от алчност,наслади и неискреност.Тютюнът бе тровил еднакво и двамата!...”
― Димитър Димов, Тютюн

“That country where it is always turning late in the year. That country where the hills are fog and the rivers are mist; where noons go quickly, dusks and twilights linger, and midnights stay. That country composed in the main of cellars, sub-cellars, coal-bins, closets, attics, and pantries faced away from the sun. That country whose people are autumn people, thinking only autumn thoughts. Whose people passing at night on the empty walks sound like rain.”
― Ray Bradbury

“I'm tired, boss. Tired of being on the road, lonely as a sparrow in the rain. I'm tired of never having me a buddy to be with to tell me where we's going to, coming from, or why. Mostly, I'm tired of people being ugly to each other. I'm tired of all the pain I feel and hear in the world...every day. There's too much of it. It's like pieces of glass in my head...all the time. Can you understand? ...”
― Stephen King, The Green Mile