Тютюн. Том първи Quotes

“Тя смрази намерението му да любезничи, като го погледна хладно и въпросително, но после изведнъж се разкая. В какво беше виновен този младеж? И докога щеше да отблъсква, да мрази така безпричинно хората?”
― Димитър Димов, Тютюн - Част първа

“Гневът ѝ се прибави към тежкото чувство на празнота и самотност, което я измъчваше постоянно. Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата ѝ не зарастваше. Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си.”
― Димитър Димов, Тютюн - Част първа

“…Ирина се носеше вече от течението на живота, не правеше никакви усилия да му противостои. Стори му се, че последният шанс за спасяването й бе провален от самата нея. Той погледна лицето й с надежда да зърне в него предишната чистота, която го отличаваше от лицата на толкова други жени, но не видя нищо. Сега това бе лице на жена, която осигуряваше доходите си — остро, напрегнато, тревожно, дори някак противно с израза си на упорита самоувереност. … Нещо топло и нежно бе изчезнало завинаги от личността й. И тогава Костов съзна, че тя щеше да остане любовница на Борис, но вече пресметлива, невярна и може би подла като всички жени, които продаваха любовта си за пари.”
― Димитър Димов, Тютюн. Том първи

“...Но сега, когато мафията беше оскандалила дъщеря му, когато го изпращаше на явна гибел, когато му заповядваше да разгони с двадесет души хиляда и петстотин гладни хора, старшията го съзна ясно. Съвсем не беше виновен толкова околийският началник, който трепереше за хляба си и му даваше тази неизпълнима заповед!… Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!… И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия, която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си.”
― Димитър Димов, Тютюн. Том първи

“Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. И Рединготчето влизаше в този невидим съюз, в тази всесилна мафия. Нима щеше да се намери разумен човек, който да отрече, че фирмите могат да отделят лепта от милионните си печалби, за да повишат надниците? Тютюневите господари живееха в малки дворци, возеха се в лимузини, оскандаляваха семейната чест на хората — тук Чакъра си спомни за Ирина и потрепера от гняв, — а работниците тънеха в безправие, немотия и болести. Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана“ купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си. На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия народ и за да увеличи печалбите си, го тикаше към страната на германците, от които — Чакъра знаеше това от миналата война — не можеше да се очаква нищо добро.”
― Димитър Димов, Тютюн. Том първи