Таня Димитрова > Таня's Quotes

“Estella was the inspiration of it, and the heart of it, of course. But, though she had taken such strong possession of me, though my fancy and my hope were so set upon her, though her influence on my boyish life and character had been all-powerful, I did not, even that romantic morning, invest her with any attributes save those she possessed. I mention this in this place, of a fixed purpose, because it is the clue by which I am to be followed into my poor labyrinth. According to my experience, the conventional notion of a lover cannot be always true. The unqualified truth is, that when I loved Estella with the love of a man, I loved her simply because I found her irresistible. Once for all; I knew to my sorrow, often and often, if not always, that I loved her against reason, against promise, against peace, against hope, against happiness, against all discouragement that could be. Once for all; I loved her none the less because I knew it, and it had no more influence in restraining me, than if I had devoutly believed her to be human perfection.”
― Charles Dickens, Great Expectations

“I'm tired, boss. Tired of being on the road, lonely as a sparrow in the rain. I'm tired of never having me a buddy to be with to tell me where we's going to, coming from, or why. Mostly, I'm tired of people being ugly to each other. I'm tired of all the pain I feel and hear in the world...every day. There's too much of it. It's like pieces of glass in my head...all the time. Can you understand? ...”
― Stephen King, The Green Mile

“Той ли говореше така?... В първия миг Ирина взе думите му като ярост на пиян човек,но после съзна изведнъж,че най-сетне беше настъпил моментът,за който жадуваше от толкова години.Най-сетне той бе показал нещо човешко- любовта си,макар и обезобразена от егоизма му,макар и взела форма на животинска,разрушителна ревност.Най-сетне тя,Ирина,струваше повече от "Никотиана",от сделките,от фон Гайер и Немския папиросен концерн!...Тя почувства слабо вълнение,гордост,злорадство,но не и щастие.Победата вече не струваше нищо...Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина,а нейното сърце беше опустошено от алчност,наслади и неискреност.Тютюнът бе тровил еднакво и двамата!...”
― Димитър Димов, Тютюн

“Гневът ѝ се прибави към тежкото чувство на празнота и самотност, което я измъчваше постоянно. Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата ѝ не зарастваше. Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си.”
― Димитър Димов, Тютюн - Част първа

“Моя нежна- казвам срещу стената в тъмното.- Моя нежна и буйна, мимоза и обич, колко безрасъден бях, когато исках да те притежавам! Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по своя път, върви към театрите и концертите, омъжи се за някой запасен офицер и директор на банка, за някой победител в инфлацията, върви, младост, която напускаш само този, който иска да те напусне, знаме, което се вее, но което никой не може да улови, ти, корабно платно пред много лазур, ти, фата моргана, ти, игра на пъстри думи! Върви, Изабел, върви, моя младост, която дойде много късно, която ми възвръщаше загубеното, която притеглих към себе си отвъд една война, ти, моя младост, която беше събрала прекалено много знание и прекалено много житейска мъдрост, върви си, вървете си и двете- и аз ще си вървя, ние няма за какво да се упрекваме, пътищата ни са различни, но и това е само привидно, защото никой не може да измами смъртта, а може само да устои пред нея. На добър час! Ние всеки ден умираме малко повече, но и всеки ден живеем малко повече; научих това от вас и не искам да забравя, че няма унищожение, и който не иска да задържи нищо, притежава всичко, на добър час, аз ви целувам с празните си устни, прегръщам ви с ръцете си, които не могат да ви задържат, прощавайте, сбогом, вие в мене, които ще си останете същите, докато не ви забравя...”
― Ерих Мария Ремарк

“Страх ли те е от мен?- шепне Изабел.
"Не- мисля аз и клатя глава.- Ти си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред теб те никога не са прекалено големи, нито са смешни. Ти винаги ги разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо...”
― Ерих Мария Ремарк

“„Всеки спасява веднъж някого. Точно както всеки убива веднъж някого. Дори когато не го съзнава.”
― Ерих Мария Ремарк

“In war, the first casualty is truth.”
― Aeschylus, Agamemnon

“You expected to be sad in the fall. Part of you died each year when the leaves fell from the trees and their branches were bare against the wind and the cold, wintery light. But you knew there would always be the spring, as you knew the river would flow again after it was frozen. When the cold rains kept on and killed the spring, it was as though a young person died for no reason.”
― Ernest Hemingway, A Moveable Feast

“That country where it is always turning late in the year. That country where the hills are fog and the rivers are mist; where noons go quickly, dusks and twilights linger, and midnights stay. That country composed in the main of cellars, sub-cellars, coal-bins, closets, attics, and pantries faced away from the sun. That country whose people are autumn people, thinking only autumn thoughts. Whose people passing at night on the empty walks sound like rain.”
― Ray Bradbury

“The autumn leaves blew over the moonlit pavement in such a way as to make the girl who was moving there seem fixed to a sliding walk, letting the motion of the wind and the leaves carry her forward. [...] The trees overhead made a great sound of letting down their dry rain.”
― Ray Bradbury, Fahrenheit 451

“Always be a poet, even in prose.”
― Charles Baudelaire