Адам - последния човек на земята - S01E03

- 3 -

По пустата магистрала все още се срещаха трудно разпознаваеми автомобили, станали жертва на ръжда и корозия. Киселинните дъждове от първите дни на Апокалипсиса бяха разяли всичко метално по пътя си. Години по-късно цялата земя бе превърната в мъртва пустиня, населявана от призрачни градове и един-единствен скитник, бродещ сам по света.

Адам крачеше под жаркото слънце, леко накуцвайки, прегладнял и прежаднял, проклинайки тежката си участ. Пестеше консервите си, защото храна се намираше все по-трудно, а водата си беше забравил преди два дни, когато нещо се опита да го убие. Повечето водни басейни отдавна зееха пресушени, а малкото останала вода трябваше дълго да се преварява, за да бъде годна за пиене.

Скитникът спря на място и хвърли морен поглед напред към някога процъфтяващия в тучните тракийски земи мегаполис Пловдив. Самотен небостъргач се издигаше величав в далечината, гордост за строителното инженерство. Пътищата към него минаваха през неузнаваеми индустриални предградия, претъпкани с коли. Все още можеха да се различат отдавна изгнилите кости на хора, чиято смърт ги бе застигнала в паническо бягство на никъде.

В късния следобяд Адам вървеше край сухото корито на гребен канал, трескаво търсещ малко вода. Сърцето му се свиваше всеки път, когато влизаше в поредния мъртъв град. От останките от забележителните архитектурни паметници, разбити улици и сгради, той гадаеше какъв живот e кипял там. Но вече му бе трудно да отдели цялото си внимание на постапокалиптичния пейзаж, очаквайки всеки момент на пътя му да се изпречат група главорези и да осъществят мистериозния си план.

С какво един скитник представляваше пречка пред някой, който имаше силата да вдъхне живот на една мъртва планета? Каква могъща излюзия лъжеше човешкия взор, караща застаряващ мъж да изглежда като момиченце, обладано от демони? Какви хора се криеха зад стотиците задраскани имена в тефтерчето на онзи ловец на глави, болен от астма? Въпроси, въпроси, въпроси... Спомни си думите на своя неприятел - отговорите нямаше да му бъдат полезни, когато се изправи пред Него. Кой беше Него? Всемогъщият Бог - създател на Вселената и реалността или мистичен главатар на тайна секта, виновна за Апокалипсиса?

Търпението на Адам се увенча с успех. Той хукна към водата пред него, забравяйки за умората, предпазливостта и болния си крак. Стигна до насъбралата се на ниско място вода и удари колене в земята. Подир това легна по гръб и впери замечтано поглед в необятното небе. Почувства го толкова силно, че разтресе цялото му същество. Нещо се бе променило. Какво?

Слънцето клонеше към залез, когато Адам гасеше с крак малкия огън, върху който се вареше водата му. Напълни празните си манерки и ги ската дълбоко в раницата си. Искаше вече само едно - да намери възможно по-уютно местенце за сън, защото утрешния ден вещаеше поредната порция лов на илюзии и, ако е писано, безценни запаси от консервирана храна. Намираше я най-често в затънтени бомбоубежища, мрачни и неприветливи мазета и някогашни военни казарми.

Нощта го застигна пред разбитите врати на небостъргача, който видя по-рано същия ден. Солидни гранитни букви ETOOR CORP някога посрещаха гостите на сградата. „Хора с влияние“ - помисли си Адам и прекрачи през разнебитения вход. Хвърли багажа си в стаичката на портиера и залости хубаво вратата - за всеки случай. Запали няколко от свещите си. Пазеше ги за редки моменти, но сега не издържа на изкушението да прелисти няколко страници от фантастичния Пътеводител на Дъглас Адамс. Отпусна измършавялото си тяло върху мекото легло и потъна в комично-епичната история на Артър Дент.

Сънят застигна Адам неусетно. Чувствайки се сигурен и защитен от анонимници, желаещи смъртта му, затвори натежали клепачи и тихичко захърка.

Черната завеса с цветни петна постепенно отстъпи място на чуден сън, в който Адам падаше.... знаейки, че няма от какво да се бои. Тупна меко в зелената трева и лицето му усети нежния й допир и натрапчиво ухание. Беше валяло навярно сутринта и малки капчици се стичаха по крехките стебълца.

- Адам! - нежен женски глас извика името му. Отърси се от сладкото опиянение и надигна глава. Евелин стискаше за ръка малкия му син, а вятърът игриво флиртуваше с дългата й рокля. - Проспа целия следобяд, сънливецо.

Адам се изправи. Чувстваше се бодър и силен. Впери поглед в цялото очарование на заобикалящия го свят. После тръгна към единствената жена, която обичаше.

- Тате! - извика малкия Каин. Адам радостно разроши буйните къдрици на сина си и прегърна силно Евелин. Това не беше сън. Беше чисто, истинско и неподправено.

- Какво е това? - усмихна се съпругата му и нежно докосна златното синджирче на врата му. Адам впери неразбиращ поглед в ръката й. Евелин държеше малка златна звезда и с неприкрит интерес я разглеждаше. - От къде го имаш?

Не, това не беше сън. Не беше и никога не е било.