Добър ден!

"Гледате ме, сякаш съм на другия край на града..."

Преди повече от година (кога мина? времето напоследък се държи подозрително) бях в един от любимите си преводачески домове и както винаги когато съм там, отидох в Цюрихската опера. Гледах "Жулиет" на Бохуслав Мартину (този с цигулчицата, някъде седемгодишен по времето на снимката) - най-странната, шантава и чудесна история, която можех да си представя на такава сцена.

Всъщност нищо подобно не можех да си представя. Помня, че плясках с ръце от задоволство, че се смях, че ахках от изненада с цялата публика - неща, които обикновено не се случват в операта. Настрана страхотната музика, великолепните изпълнители и смайващата сценография. Сюжетът ме отнесе, конструкцията! Класическите оперни автори работят с едри щрихи, хвърлят много патос, либретистите им не си поплюват и започват от там, където други свършват - измени, разриви, смърт. Мартину обаче е направил нещо толкова различно. (Впрочем либретото също е негово, по пиесата на френския сюрреалист Жорж Нево "Жулиет, или ключът към сънищата"...)

"Жулиет" е приказка за памет и безпаметство, за сън и действителност, за копнежа с неговата режеща яснота и задушаваща мъглявост. О, колко фино и находчиво са разиграни елементите й. Либретата обикновено са всичко, но не и интелектуални - задавено емоционални, често наивни, още по-често откровено неправдоподобни. Сюжетът на една класическа опера прилича повече на телевизионна сапунка, отколкото на "Бесове", да речем. Но "Жулиет" се оказа от друга порода - от тази на Шванкмайер, Незвал, Снарка... Толкова свободна и умна, че безкрайно весела и луда.

Намерих си билета преди малко, разпечатан на А4 - драскала съм си някакви неща на гърба му ("атрибути на градоначалника: фуражка, пистолет и папагал", "десет минути аплодисменти!"), сред които и цял любовен диалог от "Жулиет".

- Дори не знам как казвате "добър ден".
- Добър ден.
- Казвате "добър ден" както другите казват "обичам те", "липсваш ми"...
- Обичам те!... А ти?
- Добър ден!