Мария Донева's Blog, page 233
June 17, 2013
Природа
Тя може да направи
безброй еднакви мравки.
Безброй мъгли лилави
и сини незабравки.
Тя не познава скука.
Грижовна е към всички.
Планински връх ей тука,
там – борови иглички.
Едно и също нещо
по милион години.
Така тя става веща
в градини и в пустини.
В стихии и фурии,
и в приливи, и в суша.
Добре, кои сме ние,
че да не я послушаме?
По двайсет нокти нежни
за всяко малко бебе.
Безброй прашинки снежни.
Безброй целувки с тебе.
June 16, 2013
Да ме обагри светлина
Да ме обагри светлината
и аз да се променям с нея.
Да духне очарован вятър
и да си спомня, че живея.
И въздухът да ме погали.
И на дъжда да се учудя.
И залезът да ме запали.
И без да спя, да се събудя.
June 15, 2013
Заек в Бремен и в Берлин
Моите зайци много обичат да пътешестват.
Те подскачат по света и това разширява кръгозора им.
Ей го този малкия например. Кога за пръв път си похапна вурстчета, кога започна да чете Гьоте!
В оригинал!
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
“Зимоковецът” – безусловна любов и едно-две смущения
Ако трябва да съм напълно честна, малко ми е притеснено да говоря за „Зимоковецът” (автори Тери и Лин Пратчет, илюстрации Пол Кидби, превод на български Катя Анчева, изд. Архонт-В ООД).
За Тери Пратчет и неговите книги има много ревюта в нета и всички са написани страхотно компетентно, а една твърде голяма част от ревютата е отделена, за да се обясни подробно защо преводът им е лош.
Моят английски ми стига, колкото след 50 грама алкохол да се осмеля да сглобявам изречения, с които компанията да се доразвесели (без връзка с това, какво конкретно се опитвам да кажа).
Въпреки това винаги ми се иска да изръмжа на големите разбирачи – хора, това е ТЕРИ ПРАТЧЕТ! Той пише по такъв игрив, интелигентен и мискински начин, че аз не бих се обидила, ако долната половина на всяка от страниците му съдържа бележки под линия в смисъла на старовремското * Непреводима игра на думи.
А пък то не е така!
Впрочем, едно от любимите ми неща в неговите книги са точно бележките. Последната в „Зимоковецът” например е:
* Коо…
Не мога да си изкривя душата и да кажа, че заглавието ми харесва безумно. Препраща ме право при Косьо Самоковеца, което е първото от двете просташки неща в българския вариант на книгата. Второто е песента „Пляс-пляс педалите”, която Мак Фигъл пеят, докато се спускат по водопада. Защо ще пеят това?!?! Кривунци!
Но това са малки дефекти на фона на една голямо, важно, смешно, многопластово, интересно, забавно, поетично, приказно и щастливо за мен събитие – че си имам нова книжка от Тери Пратчет.
Ужасна е мисълта, че ще дойде ден, в който ще си купя последната книга от него и други няма да има.
Поредицата за Тифани вече ми е най-любима. Харесват ми снежинките и айсбергите, харесват ми котето Ейти и сиренето Хорас (макар че ми се искаше Хорас да има някаква мисия, а не просто да се мотка с карирана препаска и да хмнка песнички).
Харесват ми плодородните ходила и короната от лед.
Ако някъде има някоя дребна пукнатинка в текста или дефект, който привлича погледа ми, усещам го като пластмасова капачка от бутилка, изпусната от турист в огромната красива планина, пълна с мечки-стръвници, зайчета и всякакви ужасии, красоти и красотички.
При положение, че ние обожаваме Тери Пратчет (за разлика от другата, по-никаква половина от човечеството, която пък не може да го търпи), естествено, че всяко отклонение от съвършенството ще отиде на сметката на преводача и редактора.
Но „Зимоковецът” е книга, в която има ей такива редове:
Докато говореха, третомислието на Тифани оглеждаше стаята от крайчеца на зрението й.
Беше чудно чиста и светла, накитена с всевъзможни драгоценности – евтини, веселяшки, от сорта на онези, на които пише „Най-добрата мама на света”. А там, където нямаше украшения, имаше снимки на бебета, деца и цели фамилии.
Тифани си беше представяла, че само разни величества живеят в подобни домове. Та тук имаше газени лампи! Имаше и тенекиена вана, удобно окачена на кука до тоалетната! Имаше помпа вътре в къщата! Леля обаче се тътреше с доста износената си черна рокля, съвсем невеличествено.
*
- Остави ме мен, ти коя си? – сопна се Тифани.
- Аноя, богинята на нещата, които се заклещват в чекмеджетата – представи се жената. – Приятно ми е да се запознаем. – Тя пак дръпна от горящата цигара и се разхвърчаха искри. Част от тях паднаха на пода, но май не причиниха никакви щети.
- И за това ли има богиня? – изуми се Тифани.
- Е, намирам запилени тирбушони и забутани под мебелите неща – разпери ръце Аноя. – Чат-пат и разни джаджи, наврени под възглавниците на гарнитурата. Молят ме да оправям и запецнати ципове, ама обмислям въпроса. Най-често се вестявам, когато хората заблъскат заседнали чекмеджета, зовейки боговете. – Тя пафна от цигарата си. – Да ти се намира чай?
- Никого не съм зовяла!
- Напротив – възрази Аноя, разпръсквайки още искри. – Ругаеше. Рано или късно всяка ругатня става молитва.
*
И ето, когато затвори очи, мечът беше в ръката му – толкова лек, че едва се усещаше, толкова тънък, че едва се виждаше, едно острие във въздуха, създадено да поразява. Хиляди врагове беше покосил с него там, пред огледалото. Никога не му дотежаваше, движеше се като слято с него и ето го сега в ръката му. Оръжие, което посичаше всичко алчно, лъжливо и крадливо….
Роланд въртеше въздушното острие, а упирите се разкъсваха като паяжини. Прииждаха още и още, но сребристият лъч неизменно ги достигаше и покосяваше. Те отстъпваха, пробваха нови форми, отскачаха, попарени от горящата ярост в главата му. Мечът свистеше. Упирите попадаха под острието, пищяха и изчезваха с пращене в нищото…
…а някой тропаше по шлема му. От доста време.
- Ъ? – изхъхри той, отваряйки очи.
- Пооля се – съобщи Сите О’Бери.
Боже, колко много обичам Тери Пратчет…………………..
June 13, 2013
за дъждовното лято
Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,
рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,
нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…
То се мота безцелно
и не вдъхва липите,
то деня храносмелва,
то е вечно сърдито…
И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,
неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,
но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,
и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!
Защо е толкова приятно
От макове и слънце лятно
блести оранжева реката.
Гласът на жаба проехтява
и цопва в свежата река.
Защо е толкова приятно
когато ми държиш ръката?
И как ръката ми познава,
че е във твоята ръка?
Мълчим и си вървим полека.
Дъждът е мил, ще ни изчака.
Поспираме на всяка крачка
като замаяни пчели.
От влагата пръстта е мека.
Смокините са пълни с мляко.
Тъга внезапно ме ужили,
ала почти не ме боли.
June 12, 2013
June 9, 2013
Страх
За да опазиш любовта си
от хищни скитащи любови,
да я затрупаш със украси,
в градината да я заровиш,
да й измислиш тайно име,
в измислен дом да я заключиш,
да я приспи сънят ти зимен,
да се превърнеш в нейно куче.
И да стоиш. Да остаряваш.
И нежността да се смълчава.
Изопнат като пред опасност,
която все не се задава.
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
