Мария Донева's Blog, page 237

красива

 

Красива красота.

Красива.

Дъждът лицето ми измива.

Гнева ми вятърът издухва.

Глухарчето без звук избухва.

Медът разтапя се във чая.

Мълча

и гледам

и не зная.

Не съм от тук.

Без час.

Без дата.

Мълча и вдишвам

красотата.

 

За да бъде щастлив този земен живот, първо мъдри да бъдем.

Софокъл е един от бащите на древногръцката драма. Неговият принос за развитието й е огромен. Той намалява значението на хора и прави диалога по-жив и по-интересен.

В неговите трагедии гордостта е един от най-големите грехове, които човек може да допусне.

Така е и в трагедията „Антигона”: заради прекалено голямата си гордост и нежеланието си да се вслуша в гласа на разума, Креон е наказан по най-жестокия начин. Неговото наказание не е смърт, а нещо по-лошо – да живее с вината, че заради него всички, който е обичал, са мъртви.

Според „Антигона” да си мъдър означава да си умерен в желанията си, да не си прекалено самоуверен, да умееш понякога да отстъпиш, дори ако мислиш, че ти си прав, а другият греши.

Макар че трагедията е наречена на Антигона, главен герой в нея е Креон, защото точно чрез него Софокъл разкрива тази идея. Антигона до смъртта си остава непроменена, а Креон претърпява развитие и се променя. Трагичното е, че той осъзнава грешката си прекалено късно.

Позицията на Креон  е, че всички трябва да бъдат равни пред законите, че не бива да има привилегии за роднините на владетеля. Макар че Полиник е негов племенник, Креон държи законът да се спази.

Не ще приема за приятел никога

врага на своя град, защото зная аз,

че той, градът, спасява, и че плува ли

щастливо той, намираме приятели.

Буквално до преди няколко дни в Тива е имало война и всички са измъчени от хаоса и нещастията, които тя носи. Креон иска да даде на народа сигурност, ред, спокойствие, справедливост. Затова налагането на закона е толкова важно за него. Той дава лична жертва в името на своя народ – Полиник трябва да понесе цялата тежест на наказанието. Това не е лесно, но Креон го прави заради висша цел – доброто на града.

Антигона също е права за себе си, защото е водена от любов към мъртвия си брат.

Мисли каквото искаш, ала брат си аз

ще погреба и ще загина радостна.

Но ако нарушител беше не Полиник, а някой чужд човек, не знаем дали тя би се застъпила за него. Всъщност тя е егоистка, защото мисли само за брат си и за това, да има чиста съвест, а не се интересува от благото на града. Да си владетел означава в трудни мигове да вземаш трудни решения. Антигона е от царски род, но тя не е готова да понесе царската отговорност – съвестта да те измъчва, но да си се погрижил за общото благо. Тя мисли като жена, като любяща сестра, не като политик и владетел.

Въпреки това обаче, за Софокъл Креон е виновен. По законите на трагедията героят трябва да бъде добър човек, за да може публиката да не е безразлична към бедите му, а да изпитва съчувствие. Така зрителят преживява и надеждите, и страха, и болката му, и разбира по-добре поуката, става по-добър и по-разумен.

Ето защо Креон е изправен срещу Антигона, която също защитава справедлива позиция и има силни аргументи. Публиката трябва да реши на чия страна е правото.

Хорът донякъде помага да се вземе това решение, но и тиванските старци се колебаят. И те виждат логиката и на двамата опоненти, и единият е разумен, и другият. Няма начин спорът да се реши с логика. Решаваща е силата.

Креон е владетел, затова може да издава присъди и да държи на изпълнението им. Макар че с него говори хорът, макар че и Исмена, и Антигона, и Хемон, всеки по свой начин, се опитват да му покажат другата гледна точка, Креон остава глух за думите им.

Тази прекалена самоувереност е неговата вина. Иронично е, че точно Креон казва:

О, много често твърде упоритите

души разбити падат.

Той е заслепен от гнева си, от нараненото си честолюбие, от обида, че заповедта му е нарушена и че вместо гражданите да го обичат, те роптаят срещу него. Затова не усеща, че е стигнал прекалено далеч и не може да се върне назад. Умират любимите му хора. Той сам се ослепява и това е зловещо и ужасно, но пак не е достатъчно наказание за злото, което е причинил, макар и с добри намерения.

Неговата крайност го довежда до трагичен край. Затова поуката на финала е ясна:

За да бъде щастлив този земен живот,

първо мъдри да бъдем. …

…Заплащат с големи беди

горделивците своите дръзки слова

и така те се учат

на старост да бъдат разумни.

Дали Креон доживява до старост, както преди него Едип, сам, ослепен, прогонен от града?

Софокъл не казва нищо за това. Оставя ни сами да мислим кое е добро и кое – зло, кой е прав и има ли победители в този сблъсък на истини и справедливости.

 

Скъпоценности

[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]

Мойсей

 

 

Иво: “Сутрин като тичам на Аязмото, съм като Мойсей – тълпата се разделя на две, за да ми направи път.”

 

 

 

“Заекът и неговата мечта” в Русе на 17 май

Обичам Русе, обичамобичамобичам!

На красивите им е простено

Тя е красива като малинка.

В природата, ако си толкова ярък, или си отровен, или пък имаш доста лош нрав.

Обаче виж заглавието.
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]

 

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи

Човек се влюбва не когато иска, а когато любовта го сполети.

Може да се случи във всеки момент и на всяко място.

На мен ми се случи на Първи май в книжарницата. Минах да кажа „Здрасти” и за да не изглеждам като безделник и смутител на реда, взех в ръце една книга, просто за да се потопя в пейзажа. Честно казано, не знам какво имаше на корицата й – ръкописен надпис на кафяв фон, дълъг, даже прекалено – не го и прочетох, а и кой да предположи, че това дълго нещо е заглавие? Кафяво, червено, синьо, нещо такова.

Абе отварям напосоки и попадам на нещо смешно. И пак. И пак.

Затварям книгата, чета на корицата: „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Две авторки с общо пет имена – Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Тези се оляха! Така си викам.

Обаче пак разгръщам, и пак ме лъхва свежест и за нещо интересно става дума.

Ми купих си я.



„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е новата ми абсолютно напълно любима книга и се налага да я прочетете, за да спра да ви досаждам с настоявания, умоляване и напомняне.

След „Шантарам” това е първата книга, която ме запленява. Очарователни герои, превъзходен език (преводът е на Анелия Николова), блестящ и мил хумор, интересна история, пълна с неочаквани приключения, а също и с очаквани, за да ни бъде доволно и пълно с радост и тъга сърцето. Започва като весела история за една писателка от Лондон, изпратена да представя книгата си из Англия и може би Шотландия (виж как го правят хората от десетилетия насам), а преминава в разтърсващ разказ за нацистката окупация, за Втората световна война и за отърсването от ужаса, за оцеляването и лекуването на човека, семействата и обществото от травмите на войната. Роман за приятелството и любовта. И много топло, много силно и смешно – за любовта към книгите.

Знаете ли, наистина искам да прочетете тази книга. Щом четете това, което ви разказвам сега, значи тази книга е за вас. Честно, намерете я, нова е, навсякъде би трябвало да я има, и в нета също, даже с намаление в момента.

Тя е епистоларен роман. И аз често пиша писма, не само електронни, а и хартиени, в плик, с марка и сто лепенки със сърчица и зайчета по плика. Но като човек, живеещ пред компютъра и с поне четири телефона на една ръка разстояние, съм станала повърхностна, икономисваща и време, и думи, и емоция. А в писмата, които героите на книгата си разменят, е разгърнато изкуството да се пишат писма в цялото му богатство, лекота и блясък. Това е учебник по бавно внимаване, вникване в темата, пресъздаване на същественото, вслушване в дишането на отсрещния – още по-сладко заради липсата му и заради това, че присъствието му не те разсейва. Такова сладко писане е това, че четенето е едно непрекъснато удоволствие.

Има страници, които са си съвсем анекдотични. Бих могла да ги сравня с епизодите, в които Тео разказва истории за Корфу в „Моето семейство и други животни” и в „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл.

Има и друга прилика с тези книги на Даръл – по-голямата част от действието се развива на прекрасен остров, пълен с чешити. Ох, обичам ги. В интернет има несметно количество снимки на Гърнзи, например тук (стари снимки).



Красота, привързаност, традиции, магии, детство, вкусна храна… и Войната.

Май обикнах тази книга, защото е като мен. Отвън е смешна и рошава, отвътре е пълна с тъга, и иска прегръдки и да се смее.

Като четях последните страници, първо малко се разсърдих на авторките (защо са две, ще си прочетете самички в двата послеслова). Всъщност голямата история за Елизабет вече беше приключила и всичко беше ясно, а те продължиха да редят случки, все по-кратки и предсказуеми малки сюжети, които се нижат… Все едно както на мен не ми се искаше да спра да чета, така и на тях не им се е искало да спират да пишат. Но после, бавничко, осъзнах, че това е хармонично и правилно. Има едно голямо разтърсващо събитие – войната. Но животът продължава, той наистина продължава, и в ежедневието, влязло в ритъм, събитията са малко, а случките много, и човек се лекува и става обикновен… доколкото на остров Гърнзи и в книгата има обикновени хора. А и Джулиет така пише – в измислените приказки сватбата е финал. В живота след сватбата всичко става още по-интересно и по-хубаво, и човек няма търпение да се събуди сутрин, за да заживее следващия още по-вълнуващ ден… Дай Боже.

Всичко това е хубаво, но има едно голямо и необикновено нещо, което непременно държа да кажа.

В книгата се говори за Втората световна война и за немската окупация. За престъпления срещу човечеството, за лагери, робски труд и смърт.

Знаете ли… Разказва се и за човечни немци. За окупатори, които са почтени и добри хора.

Тази книга е дълбоко хуманна. Тя е изпълнена с гняв, но още повече – с прошка и с любов.

Ама моля ви се, не си губете времето да четете за нея. Прочетете я.

А, да. В американското издание на корицата има жена в червено, застанала с гръб към нас. Вече спрях да попълвам колекцията си, но не спирам да се чудя – защо? Ако имам друга книга, ще гледам да е с такава корица.

Sous le ciel de Paris

Запознанството ми с Милена Пантева и нейното сладко и красиво семейство ми е подарък от джаза. Или от стихотворенията? Срещали сме се в Хеликон – Русе и на JAP в София, затова вече не мога да кажа къде сме се запознали. Ето какво ми изпрати тя:

“Колко е лесно да бъдат честити

зайците, щом им се сбъднат мечтите!”

http://www.youtube.com/watch?v=XybsC829dsM


[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]

Молитвичка за едно бебе

 

Мило бебе, издръж!

Нищо, че си мъничко.

Поеми си веднъж

въздух чисто самичко.

Оживей. Заживей.

Умно. Храбро. Голямо.

Мило бебе, здравей.

Поеми дъхче само.

После пак. После пак.

Кислорода опитай.

С малък кукленски крак

пелените изритай.

Помръдни. Погледни.

Научи се да плачеш.

Тези няколко дни

ти си имаш задача:

да задишаш само.

Значи – да оцелееш.

Знам, че малко си, но

моля те да успееш.

 

Мъчи се да вали.

 

Мъчи се да вали.

Нищо не завалява.

Нищо не ме боли.

Нищо не ме спасява.

Нещо ще се реши.

Някак. Дори без мене.

И ще ме утеши

люляк с ръце зелени.