Мария Донева's Blog, page 17

„Етюд-и-те на София: 24 часа в града“ и „Светлината, която носим“

В една шеметна седмица, във вихъра на пътувания, срещи, нови книги и чудеса, ето и две статии за разкош.

За „Етюд-и-те на София: 24 часа в града“ на Иван Шишиев

Цели двеста страници любов към София

За „Светлината, която носим“ от Мишел Обама

Да запазиш човечността си след 8 години в Белия дом

Три дни, четири срещи

Книгата дойде! Посрещнахме я и празнувахме заедно в София, Русе и през Горна Оряховица във Велико Търново.
Казвам на Иво – всичко беше супер, а той ми вика – нормално, това ти е минимумът.
Хайде, все така да е! На добър час на книгата.
Събрах снимки от приятелите, от фейсбук и от моя телефон, да си ги сложа тук като съкровище.

София

Русе

Горна Оряховица и Велико Търново

„Шведите знаят как“ и „Уиндзорският възел“

Времето се обърна точно преди да тръгна на път. Маршрутът ми от вторник до неделя ще бъде Стара Загора – София – Русе – Горна Оряховица – Велико Търново – Стара Загора – София – Стара Загора. Както обикновено, бих искала вече да е дошла следващата неделя. Но пък не ми се изпускат всички онези срещи и гледки, на които се надявам.
Добре, ето ги новите статии, които излязоха в „Сега“.

За „Шведите знаят как“ от Антие Щрубел

200 години без война. Каква е тайната на шведите?

За „Уиндзорският възел. Нейно величество кралицата разследва #1“, С. Дж. Бенет

Как би се справила Елизабет II с ролята на детектив?

Срещи в Русе и Велико Търново на 29 и 30 ноември

Гледайте сега: с един плакат два заека!
И не само – два града, във втория – две срещи, в едно училище и в книжарницата; две книги – една съчинена и една преведена, и празник без край!

За вас не знам, но на мене много ми се празнува. Хайде заедно.

„Боядисвам в бяло лятото“ в София на 28.11

Мили приятели,

Ако вече нямах заглавие „Книга за нас“, точно така щях да нарека тази книга, която ще ни събере в София другата седмица. В нея има стихотворения, които са някак твърде малко на брой, като знаеш, че съм ги писала три години. От една страна, наистина повече превеждам, отколкото пиша. От друга – с помощта на редактора Здравко Дечев се погрижих да махна всичко излишно… И книгата, струва ми се, стана някак остра, без тлъстини, без дунапрен, без шупли… как да го кажа по-ясно? Ще я прочета на хартия скоро и ще си проверя усещането, ще си го сравня и с вашите усещания, ако искате да ги споделите с мен.

Тя е за любимите хора. Като се замисля – всички са вътре. Мъж, жена и дете, майка, татко, братя, сестри, баба, дядо, компанията за морето, всички сме заедно там и сме неразделни и прегърнати.

Започва с любов и с любов завършва, а вътре в тези скоби има още много от същото, във вид на пътуване, прибиране, боледуване и оздравяване, готвене и игри, четене и писане.
Има груба лексика, има думи като задник, казанче, лудница, шкембе чорба и печени чушки, има миризливки и букови сечковци. Има и красиви думи, и нежни. Всичките ми думи са там. Но аз си мисля, че най-хубаво е, когато стихотворенията не се усещат като стихотворения, а като естествена и жива родна реч.

Не. Най-хубавото е, ако в книгата е цялата ми душа, а после се окаже, че не била моята душа, а твоята. Че там е твоето семейство, твоят град, твоите стиснати зъби, твоята скръб и твоята любов.
И книгата, която е моя, да се окаже твоя книга.
Книга за нас.

Първата среща на „Боядисвам в бяло лятото“ ще бъде в София, на 28 ноември от 18,30 в Гьоте институт, на „Будапеща“ 1.

„Детайлите“ и „Истории по пътя“

Ето ги двете статии от миналата седмица:

За „Детайлите“ от Ия Йенберг

Една от най-добре пазените тайни на литературна Швеция

За „Истории по пътя“ от Ценка Кучева

Срещите по пътя като изпитание, но и като дар

Срещи в Кьолн

Прибрахме се от Германия и вече спокойно мога да кажа:

Поканиха ме в Кьолн! Гостувах в библиотеката в Калк и в българското училище „Аз Буки Веди“!
Преди година имах едни големи планове, които се осуетиха, затова сърце не ми даваше да кажа на висок глас за това пътуване, преди то да се е състояло.
Беше… За мен това беше и е незабравимо. Летях в небето цели 4 пъти, и имах 4 официални срещи. Радвах се на толкова топлота и внимание и интерес от деца, родители и от самата Росица Байрактарски, която е истинска звезда. Ама звезда ви казвам – преподава, организира, пече сладкиши, шофира неустрашимо, попълва документи, грижи се за всички… просто прави чудеса с лекота и добро настроение.

На едната среща четох от „Малкият Неднорог“, на другата“ Патилата на метлата“, после „Мишките отиват на опера“ и после „Рибко“, плюс стихотворения тук-там.

Беше чудно хубаво и съм благодарна от все сърце.

Благодаря!

Ето тук снимки от моя телефон и от фейсбук, без ред и система.

Снимки от „Фантастичното магазинче“

Това е спектакъл от деца за деца на Детско-юношеската студия за опера и балет с участието на солисти на Държавна опера-Стара Загора. Аз измислих и написах историята и текстовете на песните. Режисьор е Жасмина Чолакова, ръководител на студията. Хореографията и пластиката са на Ивелина Николова, Богдана Сергеева, Калин Любенов – ръководители на Балетната школа към студията. Вокален педагог е Инна Андреева. В спектакъла  танцовите изпълнения са по музиката на Джоакино Росини и Оторино Респиги от балета „Фантастичното дюкянче”. Сценографията е на Салваторе Руссо.

Започнах да пиша текста в Синеморец, а го завърших в една плаваща къща в язовир Въча. Сега гледах представлението и си мислех колко хубаво е децата да се занимават с интересни неща; и аз също.

Ето снимки от премиерата, направени от Рад Димитров.

„Облак с форма на камила“ и „Астрид Линдгрен“

Писах за тези две книги миналата седмица;

за „Облак с форма на камила“ от Алина Нелега

Румънски „Хамлет“ през очите на Гертруда от XXI век

За „Астрид Линдгрен“ от Зузане Лидер

„Астрид Линдгрен“: ако си силен, трябва да бъдеш и добър

И в подкаста „За книгите“: ТУК

За стихотворението „Молитва“ от Атанас Далчев

Атанас Далчев

Молитва

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

1927 г.

Ще започна отзад напред, дори не с финала, а с датата след него. Стихотворението „Молитва“ е написано през 1927 година. Не е отбелязан месецът.

Атанас Далчев е роден през юни 1904. Детството му минава в Цариград, Солун, Дедеагач, до пристигането на семейството му в София през 1914. Преживява двете балкански и Първата световна война. Завършва гимназия, после става студент. През 1926 година излиза от печат първата му стихосбирка. През 1927 завършва успешно Философия и Педагогика в Софийския университет, след това заминава за седем месеца в Италия при брат си и там слуша лекции по история на изкуството. Има приятели и съмишленици, които се занимават с литература и изкуство. Участвал е в литературния кръг „Стрелец“ от основаването чак до разпадането му през същата 1927 година. Негови стихотворения са публикувани в повечето литературни издания.
И той ако каже, че не е преживял нищо!

Поинтересувах се и прочетох всичко това в биографията му, защото се замислих какво дава основание на едно момче на 23 години да пише с толкова голямо самочувствие (ура, аз не съм като другите). Запитах се също дали тази самоувереност не е привидна. Дали пък не става дума за притеснение и смущение (уви, аз не съм като другите).

На 23 години човек е много силен и много крехък. Образованието му дава оръжия, който той едва удържа в ръцете си, като двуметровия железен меч в гръцкия археологически музей, който видях веднъж, и се зачудих колко ли висок войн го е носил (вдигал, замахвал, нападал е и се е защитавал с него).
Аз не помня.

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Питам се защо човекът, който говори в това стихотворение, има чувството, че не е живял досега. Искам да разбера какво той разбира под живот и живеене. Сигурно самото съществуване на тялото, което очевидно не е под въпрос, не е достатъчно, а се търси нещо друго, нещо различно. Нещо повече. Във времето, преминало до тук, не се откроява нищо значимо, нищо, достойно за запомняне. Щом самият той не помни своите години, как биха могли да го помнят другите хора? Може би неудовлетворението му идва от съзнанието за незначителност, безцелност и безсмисленост. Дали го е имало или го е нямало на света, това е без значение. Подмолно, в на два пъти започнатия въпрос – аз не помня, аз не съм видял – ври вълнение, търсене на смисъл и на думи, с които да се опише усещането за неговата липса. Изразът „моите години“ не е свързан с измерване на дължината на срок, а по-скоро с неговата крайност и определеност. Младостта с нейните кипящи сили и възможности, лишена от цел и устрем, тъпче на едно място, заглъхва, потъмнява. Той се обръща назад към отминалите години и не вижда нищо. В обхвата на римите протягат пръсти да се докоснат „не съм видял“ и „преди да съм живял“. Животът е останал в напразно в миналото, а това, което предстои, е неясно и под заплаха. Римуват се „години“ и „загина“ – времето със сигурност е изтекло, и смъртта със сигурност чака в неговия край.
Стихотворението е молитва. То е отправено към бог. Започва с „аз“ – непомнещ, невиждащ, незнаещ. Следващата мисъл, във второто изречение, вече е полагане в ръцете на другия, бог, „ти“. Молитвата му е бог да не го остави да загине. Това значи, че човекът не само е смъртен, той дори се стреми към смъртта по своя воля и има нужда от помощ, от забрана. Някой друг, по-голям и по-силен, да го спре и да не му позволи да сгреши.

Как е описана тази намеса? Как лирическият говорител си представя помощта?

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Противопоставени са сложното и простото. Това не е ли парадокс, абсурд, нелогичност? Би трябвало простотата да е най-лесното нещо, това, което става естествено, без замисляне, без подготовка и обучение. „Просто“ и „лесно“ са близки по значение, почти пълни синоними.
Напротив, сложността е мъчнотия, нещо, съставено от много части, с много съставки, нещо, което се сглобява, части, които се слагат заедно и може би не винаги в правилния ред и съотношение. Сложността изисква обмисляне, разучаване, упражняване. Сложността не само е сложно съставена, тя е и многообразна, точно както е казано в стихотворението: „всяка сложност“. Значи сложностите са повече от една. И щом усещането му е, че има нужда от помощ, за да излезе „вън от всяка сложност“, това означава, че сложното е свързано със затваряне, ограничаване, насичане, отделяне.
Сложностите са много, вътре. Човекът е вътре в тях, а също и те са вътре в него, в объркания му, затруднен ум.
Простотата е една. От нея не можеш да излезеш навън и да я напуснеш, защото тя е цялото навън. Тя е всичкото.
Човекът е сам и безполезен като дребна монета в джоб.
За да излезе от сложността, той трябва да се свърже с другите хора и със света. Да раздаде себе си. Не да се изолира, а да се слива. И не по силата на учени умозаключения, а от сърце.
Но аз не съм сигурна, че простотата може да се научи. Това би противоречало на всичките ми разсъждения до тук, а аз вярвам в тях. Простотата не се учи, тя е. И не зная дали дори самият бог може да ни научи на нея повторно. По-скоро мисля, че невинността се дава само веднъж и не може да се повтори, нито да се фалшифицира. Адам и Ева не се връщат повторно в Рая, а и да се върнат, нито те ще са същите хора, нито това ще е същият Рай, и аз не мисля, че ще го разпознаят, дори и да се окаже, че никога не са го напускали наистина. Раят е вътре в човека и не може да бъде напуснат, може да бъде споделен, може да бъде омърсен, но не и изгубен.
Аз не зная дали лирическият говорител очаква молитвата му да бъде чута и изпълнена. Нейният смисъл е в копнежа към простота, в осъзнатата нужда от сливане със света. Толкова по-силна нужда, колкото по-невъзможно е удовлетворяването й.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

Ако човекът отново стане едно цяло със света, той ще чувства всяка радост като своя. Птиците ще пеят за него. Това е нещо като да излезеш от тялото си, без да го напускаш. Точно така разбирам и съпреживявам образа на детето в стихотворението. То лови снежинките с уста. „Сбира“ ги – една по една, внимателно и радостно. Сбира ги „от небето“ – не падащите, не летящите снежинки. То ги взима от самото небе, едва поникнали от облака, както поникват дивите ягоди – но бели, с мирис на студ, вятър и замръзнала вода, и те се топят на езика му като кристалчета захар. Съвсем малкото дете почти докосва с устните си небето. Атанас Далчев се свързва с предметността, с конкретните, осезаеми образи, но детето със снежинките тук се усеща като видение. Детето се явява пред очите на човека, както бог се явява в мислите му. То не мисли дали е голямо или малко, то участва в падането на снега и в движението на облаците, то живее в синхрон с динамиката на небесните тела.
Точно това лирическият говорител в стихотворението никога повече няма да бъде и няма да го има.
Детето живее. Възрастният – на 23! – го гледа и преживява скъсването, раздялата, най-големия любовен разрив – между човека и бога вътре в него.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

Той не го е искал. Не го е направил нарочно. Не е негова вината. Но се срамува, както Адам и Ева от срам са прикрили телата си, след като са осъзнали, че имат тела. И не точно срам, а свян. Това е когато копнееш да докоснеш нещо силно желано, за което се чувстваш недостоен. Тази дума най-често се среща в съчетание с „момински“. Моминският свян е, когато порасналото момиче знае, че има нещо прекрасно и плашещо, нещо, което трябва да бъде пазено до момента, в който го загуби. Лирическият говорител е мъж, той чувства напора на силите си, всички знания, умения, мисли, тежестта на всички прочетени книги – но не знае какво да направи с тях. Още два пъти той назовава „простотата“, този път опредметена в човеците и озвучена в езика. С простите на прост неук език… Но аз мисля, че той всъщност не иска това. Той го е загубил по свое желание. Ученето не става спонтанно, за миг, по невнимание. През „миналите години“ той се е оттласквал от това състояние. Направил е жертви, полагал е усилия.
Той е постигнал своето желание и сега е разочарован.
Не казвам, че човек не трябва да учи, защото после ще съжалява, че вече не е прост.
Казвам, че който трупа мъдрост, трупа тъга – както е написано в Еклесиаст. Казвам, че тъгата, копнежът, страстта по загубеното, трепетът от недостижимото, нуждата от любовна връзка с цялостния, объл, съвършен, единен свят са присъщи на човека.
И мисля, че човекът от стихотворението „Молитва“ е щастливец, защото неговата молитва е сбъдната.
Той живее като всички хора.