Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "италия"

Това са "остатъците" от две интервюта с автора на "Земя на синовете", които преведох за в. "Култура" и портал "Култура" :) Хартиса ми доста текст и за да не хвърлям неща, които са ми интересни, прехвърлих ги в блога.

"Земя на синовете" ми е първият комикс и втора постапокалиптична книга в биографията, вълнува ме много и ми се искаше да се поровя както трябва около този чудесен италиански разказвач-рисувач.

⬅︎ Ето, това е той, Джани Пачиноти от Пиза, на плаката на своята късометражка "Да спрем да пушим, пушейки" (щръкналите уши са му запазена марка, често се е рисувал така, анфас или в гръб, вкл. в децата от "Земя...").

(По-долу първата черно-бяла картинка е разтвор от "Земя на синовете", втората е от "Зле нарисуваният мой живот", а цветните са от "еднаистория". Джипи изписва всяка буквичка в комиксите си на ръка, няма "официален" шрифт. Именно затова на български нашият героичен Кирил Златков с дни "ръкописва" "Земя...".)

Ето "обрезките" от моето интервю с Джипи за в. "Култура"
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Какво беше детството ви?
Имам откъслечни спомени, които е доста вероятно да съм си измислил, докато съм гледал стари снимки – колкото и да се мъча, не мога да се сетя за почти нищо от живота си преди 12-13-годишна възраст. Помня, че рисувах много на пода вкъщи и бях кротко, тихо дете. Стигаше да ми дадат молив и листове и можеха спокойно да забравят за съществуването ми. Виж, порастването и младостта си спомням доста добре, особено между 14 и 20 години: тогава живеех със и за моите приятели. Тайфата момчета, с които изкарвах цялото си време, бяха моето истинско семейство. По всичко, което съм правил и виждал през тийнейджърските си години, съм работил много в предишните си книги; дълго време именно онзи период беше извор на спомени и вдъхновение за историите, които съм разказвал.

Защо със “Земя на синовете” рязко прескочихте от автобиографичното разказване в антиутопичното?
Исках персонажите ми да са максимално изолирани; изпитвах необходимост да разкажа нещо, което е извън съвремието. Във всичките ми предишни книги декорът винаги е бил реалността, но сега трябваше да се насоча другаде, за да мотивирам държанието на бащата с децата и абсолютната, животинската свобода на момчетата.

Настоящето от “Земя...” ли е бъдещето, от което се боите?
Не. Извел съм го до крайност за целите на разказа. Общо взето не се боя от бъдещето; мисля, че нещата са в постоянна трансформация и то на периоди – тези, в които промяната е към по-добро, се редуват с тези, в които по-животинската и безогледната страна на човешките общества взима надмощие. Мисля, че в Италия в момента сме в един от периодите на всеобщо оглупяване и седя тук на прозореца да видя какво ще стане.

Сред вашите най-обичани теми са отношенията бащи-синове, идентичността, паметта, войната, срамът. Пропускам ли нещо?
Приятелството! В много от моите истории има “семейства” от приятели. Хора, които сами са избрали своите родства и тези родства са много по-силни от кръвните.

Опитвали ли сте да разкажете нещо, което не се поддава на формулировка?
Май всеки път. Във всяка история тичам по петите на някакъв призрак. Сигурно го правя и ето сега, докато изчаквам да ми дойде добро хрумване за следваща книга.

Как се формирахте като разказвач?
Преобладаващо чрез комиксите, особено в края на 70-те и началото на 80-те. Италия имаше стабилна рисуваческа школа с много силни автори като Андреа Пациенца, Филипо Скоцари, Стефано Тамбурини, Танино Либераторе (Тамбурини и Пациенца умират от свръхдоза на 31 и 32 години, вторият е истински култов образ в Италия, б. пр.) и други. Отраснах с техните истории, които бяха невероятно модерни и умееха да говорят за съвремието по толкова точен начин, че имах чувството (най-вече в случая с Андреа Пациенца), че авторът е скрит някъде наблизо и наблюдава лично мен и моята компания. Историите на Пациенца бяха точно това, което ни се случваше.

Кои са личните ви герои?
Не бих използвал тази дума. По-скоро имам учители – хора, които, волно или неволно, са ми предали любовта си към рисуването, писането и дори музиката, ако щете. Става дума както за известни (като авторите, които споменах по-горе), така и за неизвестни творци – общото между тях е страстта по нещата, с които се занимават, и тяхната всеотдайност. И до днес са ми пример хората, които се движат от великата си убеденост в своето занимание, без оглед на резултата. Сред учителите ми например е един не особено популярен художник от моя роден град: впечатляват ме дълбоко не неговите платна, а начинът, по който се е посветил на живописта.

Имате ли система на работа, или импровизирате всеки ден?
Работното ми време е като на чиновник – нищо общо с образа на артиста, който изкарва нощите си насаме със своя творчески бяс. Установих, че за да работя добре, трябва да се придържам към простички правила: будене, закуска, отиване на масата за рисуване. Обяд, пак работа и край на деня.

Каква, мислите, е публиката ви?
Старателно избягвам да се питам за читателите си. Получавам достатъчно обратна връзка – писма, присъствие на книжни премиери. Напоследък идват много млади хора, което ме радва: навярно значи, че още не съм се откъснал напълно от действителността. Някой ден и това ще стане, но ми се ще да мисля, че още не е.

От какво ви е страх?
От смъртта, от болестите и от вероятността някой ден да ми секне желанието да разказвам. Да седна пред масата, на която рисувам (написал е disdegno вместо disegno, “възмущение” вместо “рисуване” и е забавно, защото в книгите му често бушува несъгласие с едно или друго, б. пр.), и белият лист да не ми говори вече...

Следват отрязъци от едно дълго интервю с Джипи от 2014 г. за сп. "Lo Straniero”
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Когато направих “Бележки по една военна история” не че бях някой изпаднал тип, но не бях и много далеч от образите, за които говорех. От една страна, те бяха още твърде живи в паметта ми, от друга, моят начин на живот беше този на неизвестен автор на комикси в Италия, тоест на човек, който в най-добрия случай получава две хиляди евро за книга, рисувана две години и половина. Не бях ходил на почивка от шест години. Разказвах за живота в една умерено изостанала провинция и не се налагаше да си измислям кой знае колко – да, подсилвах нещата, размествах ги, но описвах познатото. Казваха, че историите ми са за провинциални наркоманчета, за провинциални бандитчета... Ами нали ги разправях, докато бях провинциално наркоманче, провинциално бандитче... или поне съвсем скоро след това. Разправях собствените си дни и тези на моите приятели.

С години приличах на други автори против волята си, пишех като други против волята си, нямах собствен глас. В “Екстериор: нощ” го налучках и това се дължеше отчасти на факта, че реших да описвам само каквото знам от първа ръка. Една от типичните черти на средния италиански комикс винаги е била – и е – това, че разказва за безкрайно отдалечени от нас неща: главните герои са с английски имена и с лица на актьори, живеят в някакъв въображаем Лондон или Ню Йорк... А аз избрах да говоря за това, което става пред блока.

В “Зле нарисуваният мой живот” приключих с миналото: след него нещата тръгнаха по-добре и вече печелех достатъчно, за да не живея като персонаж от собствените си истории. Още ми тежеше багажът от тийнейджърските години и вероятно несъзнателно съм искал да се отърва от него. “Зле нарисуваният мой живот” беше приет много радушно, даже прекалено. Продадоха се 40000 бройки, абсолютен рекорд в историята на комикса в Италия, и нещата продължиха да се променят, а аз радикално се откъснах от предишния си живот. Само дето в новия не виждах нищо за разказване. Когато “отлепиш от нулата” по каквато и да е причина, замогването ти сякаш върви и с някаква наложена от обстоятелствата слепота – спираш да виждаш нещата или ги виждаш от такава дистанция, че не можеш да участваш достатъчно, за да ги превърнеш после в разказ. За мен погледът на човек, който има вила в Тоскана, а разказва за бедната младеж, не струва пукната пара... Какво е това, телепатия? Да виждаш кой какво прави и чувства в съседната стая, без въобще да влезеш в нея? И стана тя каквато стана: тъкмо си бях изградил собствен език върху определена основа, тя изчезна, а онова, което я замести, не биеше на нищо.

Микроуспехът на “Зле нарисуваният мой живот” разшири дупката в сърцето ми до такава степен, че в един момент през неясъс сто километра в час свистеше леден вятър. И една сутрин в седем се вдигнах и се дотътрих до психиатрията, почуках и казах: “Ще ми помогнете ли, моля? Защото съм на път да се самопремахна.” Без причина. Просто исках да умра. Прегледаха ме, дадоха ми списък с лекарства, а после и самите лекарства, които изхвърлих веднага щом излязох от сградата. Така и не ги пих, но взех да разчиствам нещата. Отстраних всички форми на самодоволни самозаблуди, с които се бях обградил. Смених града например, тръгнах си от Париж. Какво, по дяволите, правех аз в Париж? Не съм човек, който ще отиде на кино или на театър, не ми се и занимава с изложби, не стъпвам в музеи – на практика заемах жизненото пространство на някой културен човек... Върнах се у дома, при приятелите си, които изобщо не ги вълнува какво работя и дали продавам по една книга, или по петдесет хиляди. Престанах да се обличам като смешник с елегантни костюмчета, сложих край на сладкия живот, реорганизирах се и трябваше да чакам три години и половина, докато най-сетне успея да се върна към рисуването.

Един ден се качих на горния етаж, където бяха отдавна неупотребяваната ми маса за рисуване и компютърът, на който вечно играех на World of Warcraft – отивах да видя дали моят немъртъв от шейсето ниво ще стигне до шейсет и първо или нещо от сорта. И така стана, че задникът ми (защото, заклевам се, това беше усещането) сам седна на десния стол, вместо на левия, пред компютъра. Взех лист, тънкописец, и нарисувах първия “кадър” от "еднаистория": седемдесетарска бензиностанция и изречението “Давай ми сложни отговори.” Чувствах се като бегач на сто метра, който си е счупил таза и бедрените кости, осем месеца е бил на легло и сега се опитва да проходи. Първите панели рисувах на парче и дори не знаех какво правя. Знаех само, че когато няколко дни по-рано заведох 92-годишната си майка до банята, тя се погледна в огледалото и каза: “Боже, колко съм остаряла.” Мама като млада е била много хубава и аз съм сигурен, че не се виждаше такава, каквато беше в момента – едно дребно мокро пиле, а не някогашната жена, покорявала планината на велосипед. Оттам ми дойде тази мисъл – водеща за "еднаистория" – за природата, която ни предпазва...

Не разполагах със сюжет, по който да се движа. Бях толкова уязвим и изплашен от възможността рисуването отново да ме изостави, че нямах претенции, просто следвах желанието си и точка. Много съм горд, че направих книга по този начин, че успях да стигна до края от любовно желание за щрих, цвят, ритъм – от А до Я по нюх... Голямото предизвикателство пред мен беше да поддържам темпото и да не се поддавам на страха. Знаех разказвачески трикове, които можеха да свършат работа, но не исках да ги ползвам. Исках да създам нещо, което да се опъва на читателя, дори на мен самия – за да започна отначало, да преоткрия някогашната си страст, трябваше да жертвам всичко, дори собствените си методи. За човек, преживял творческа криза, няма нищо по-лошо от това да седне на масата и да допусне ръката му да прави вече правеното: какво ужасно усещане за смърт! Промених и начина си на рисуване – от едни японски клипчета в в YouTube научих, че за акварел може да се ползват плоски четки, не само кръглите, които бях убеден, че са правилните. Щеше ми се новата ми книга да е “монументална” – заимствах това определение от един възрастен английски художник, Дейвид Тиндъл, който се стремеше към монументална живопис: такава, която е извън днешния ден и се отличава с едновременната тежест и лекота на стенописите от Древен Рим. Онези лица са рисувани преди хилядолетия и са съвършени, не са мръднали нито на йота от началната си изразителност. Не казвам, че направих книга, която ще остане за хилядолетията; казвам, че се отказах от игричките на съвремието. Мисля, че иронията в наше време е напаст за обществото; мисля, че размерите и разпространението на лошия навик да се шегуваме жлъчно за всичко са станали епидемични, истински зомби апокалипсис.

Чудно нещо е зовът на гените. Чувал съм го два пъти. Първият беше, когато почина баща ми – човек, към когото бях силно привързан. Случи се по време на операция, в болницата в Пиза, през нощта. Бяхме там цялото семейство и чакахме да видим как ще се развият нещата. Излезе един хирург с онази физиономия тип “съжалявам, но нямаше начин” и аз, нали съм малко щур, какво направих? Блъснах го, хукнах нагоре по стълбите и влетях в операционната. Видях баща си на ламаринената маса, в кръв и така нататък. Ревях, та се късах, ушите ми пищяха, все едно на метър от мен е избухнала бомба, виеше ми се свят, сякаш съм пиян. Първата смърт в семейството ни – и то да си отиде самото въплъщение на обичта и радостта. Изведнъж се отвори една странична врата и влезе операционната сестра, хубаво момиче, висока брюнетка. И аз, както се обливам в сълзи и сърцето ми а-ха да избухне, чувам вътре в себе си един глас, който казва: “Леле, каква мацка! Видя ли я? А ти дали ще ѝ харесаш?”. Втрещих се от ужас. Мисля, че въпросната вечер за първи път осъзнах, че това е зовът на гените в мен, на инстинкта за продължаване на рода, за влюбване един вид, за правене на деца и така нататък, защото така е необходимо, защото това иска моментът. И страшно ме досрамя. Вторият път беше когато, след всички съответни изследвания, един приятел лекар ми се обади, за да ми каже: “Съжалявам, но нямаш сперматозоиди в семенната течност – няма да имаш деца.” Помислих си: е, аз донякъде го очаквах това, пък и е 2013-а, имам три племенници и моята любимка, онази от тях, която чувствам най-близка до себе си, е ромско момиченце, осиновено от сестра ми – какво значение има кръвната връзка? Да, обаче в мига, в който затворих телефона, в мен се надигна някакъв пещерен човек и взе да вика и да троши. Един такъв примитивен крясък, крясъкът на гените, които току-що са разбрали, че са се озовали в сляп коловоз, където за нищо не стават и служат. Бях изненадан и уплашен от себе си, защото на културно равнище се намирах съвсем другаде. Ето защо на четири крака се отправих към психиатрията: от една страна, заради последиците от суетата и загубата на таланта ми, от друга, заради зова на гените. Татко казваше, че като удряш, трябва да е два пъти, защото с втория удар поваляш противника. И мен ме повали вторият.

Марадона носеше отпечатъка на чудовищността; той беше отклонението.
Хуан Вильоро

Преведох комикс за Марадона!
Италиански, написан и нарисуван от Паоло Касталди – човек, роден в Милано, но откърмен с неаполитански истории, тоест с генетично заложен Марадона. Ако трябва да кажа в едно изречение какво най ценя у този автор, ето: умението да селектира и синтезира информацията; обичливото отношение към героите; елегантните панели в (най-често) нюанси на бялото, черното и синьото; трудолюбието и отзивчивостта, благодарение на които с него беше удоволствие да се работи.

Комиксът е ок. 185 страници, поделени в 11 глави, наричани „докосвания“, преди и след които има съответно въведение и добре подбрана био-библиография. Тук бързам да отбележа две отлични произведения, към които отпраща последната част: документалния филм на Асиф Кападия и „Регето на Марадона“ на неаполитанския музикант Валерио Йовине – достави ми изключително удоволствие да ги открия при подготовката си за превода.

Всяка от главите разглежда нещо характерно за Марадона, а заедно единайсетте съставят един много сърдечен негов портрет. Да, на преден план е символът, но има място и за ей това момченце от мизерстващите предградия на Буенос Айрес, наричано на галено El Pelusa (Чорльо, Кичарата, Пух :).

...и за родителите му дон Читоро и доня Тота...

...и за многото онеправдани и оскърбени хора от „Глобалния Юг“, получили чрез този дребничък смугъл образ с детинска усмивка доза поетическа справедливост.

Когато човек добие популярност, той спира да принадлежи главно на себе си. Поема бреме и отговорност, които могат да му натежат до степен да го прекършат. Марадона се прославя млад – няма как овреме да си създаде способ за справяне с надеждите на другите и с хладната страна на народната любов. Касталди почтено избира да не рови в спорното покрай него (кокаина, камората, Фидел, арогантните изблици), а да очертае най-топлото и достойното за припомняне.

„Космическо хвърчило! От коя планета дойде?“ – това е един от най-прочутите футболни коментари към един от най-прочутите голове в историята на футбола, втория на Марадона в мача Аржентина–Англия на 22 юни 1986 г., на Световното в Мексико. Коментаторът е уругваецът Виктор Уго Моралес, когото просто трябва да чуете: „Гений, гений, та-та-та-та-та-та!... Гооооол! ДИЕГООООЛ!!!“* (същият Моралес казва в друг случай: „Колко е хубаво човек да се събуди в неделя сутринта в Буенос Айрес, щом следобед играе Марадона!“... или за една негова дузпа: „Отрони я като сълза!“... или за играта му: „55 години след смъртта на Карлитос – ти си Гардел, Диего!!!“). Хахах... ако в живота ни липсва емоция, ето една подсказка откъде да си скубнем малко за отскок. Именно от „диегол“-а започва Касталди, помества го в първата глава.

Връща се към него, но от друг ъгъл, социален, седем глави по-нататък... През 1982 г. две чудовища – аржентинската хунта и Маргарет Тачър – сблъскват армиите си на оспорваната територия на Малвинските (или както ги наричат англичаните, Фолкландските) острови. Това са едни скали недалеч от аржентинския бряг, от които реално, ако се вгледате, най-голяма полза имат пингвините. Обаче двете правителства решават, че трябва да изиграят една канадска борба за владичество над тях, и по стар обичай пращат млади войничета да се избиват. Загиват около 1000 души, 2/3 от които са от по-зле екипираните аржентинци (впоследствие няколкостотин сами слагат край на живота си). Малвините остават за Англия, а до 1990 г. двете държави не поддъжрат дипломатически отношения. И ей на̀, през 1986-а се озовават на четвъртфинал в Мексико и Марадона вкарва два гола, с които праща англичаните вкъщи – втория, който вече споменахме („космическо хвърчилоооооо!“), и първия, три минути по-рано, известен като „Божията ръка“ (понеже нашият малко нещо пипва топката, докато го отбелязва). Символично двойно шамаросване на по-силните (икономически, военно, политически) от по-слабите – едно превъзходно попадение по заслуги плюс едно нахално, с късмет. Не знам, на мен ми е кеф...

Това D10S в заглавието на книгата отляво е комбинация между испанските думи diez (десет, „диѐс“) и Dios (бог, „дио̀с“). Ползва се за Диего Марадона, който играе с номер 10 и в националния отбор на Аржентина, и в „Наполи“ – клуба, в който си „пада на мястото“ и който за седем години издига от дъното до върха. И до ден днешен, трийсет и кусур години след периода на „осанна“ и моментите на „разпни го“, неаполитанците чисто и просто го обожават (любопитен факт: от 1984 до 1991 г. в Неапол 515 деца са кръстени на него: повечето Диего, някои Армандо, 12 – Диего Армандо и 1 – Диего Армандо Марадона, по фамилия Молика... понастоящем собственик на пицария „Вулкан“ :). Това Касталди е предал чрез две случки, които дълбоко ме трогнаха и заради които веднага казах на Манол Пейков, славния ми издател, че искам да преведа комикса (той си е негово откритие, аз по футболните рафтове не гледам... нищо че ей този си превод много обичам).

Първата случка е в четвъртата глава: тази за един работник в азбестов завод край Милано. Контекстът е следният (нахвърлям отгоре-отгоре, за общо понятие): Северна и Южна Италия са в силна взаимна антипатия от самото създаване на общата държава през 1861-а. Средният венецианец няма много общо със средния сицилианец, миланците бърчат носове пред калабрийците, тосканците (върху чийто диалект – заради Данте, Бокачо и Петрарка – стъпва книжовният италиански) са в нервни отношения и помежду си. Враждите и съперничествата между отделните парчета, от които е съставена Италия, са стотици, включително между градове и паланки. В цялото културно, езиково и историческо напрежение обаче Северът решително е заел ролята на отвратен от Юга, който му се вижда мръсен, мързелив и чужд. („От Рим надолу всичко е Африка“ и други от сорта... Такъв расизъм, с какъвто се насърбах в едната си година живот в Италия преди две десетилетия, не съм виждала, чувала и усещала никъде другаде. Зъл, устат, активен и много, много разпространен, включващ колкото чужденците от непрестижните държави, толкова и италианците от непрестижните провинции. Толкова бях натровена, когато напуснах, че десет години не стъпих в страната. А Италия уж ми е тема номер едно на образованието и работата, откак избрах да уча италиански на 15.)

Азбестовият завод край Милано, споменат от Касталди, е реално съществувал и реално отговорен за съсипването на здравето на сума хора сред работниците (както можете да се сетите – „евтина ръка“ от Юга) и сред живеещите в околностите. Неаполитанецът в центъра на четвърта глава е – беден и болен – работяга, който на стадиона в Торино през ноември 1986-а получава своята порция символично удовлетворение. „Наполи“ (Неапол, пролетариите, Югът) бие „Ювентус“ (Торино, шефчетата, Севера) и започва небивал възход към италиански и международни отличия. „Ерата Марадона“ в „Наполи“ трае от „купуването“ на аржентинеца от „Барса“ (където пребиваването му е кратко и нещастно) през лятото на 1984 г. до първия му голям допингов скандал през 1991 г. Това време е честито както за Марадона, така и за неаполския клуб, по ред причини. Една от тях е, че Диего се застъпва публично за неаполитанците и многократно намира случай да посочи маргинализацията им или просто да засвидетелства на всеослушание своята привързаност към тях. (Тук мислех да добавя някои от обидите, които северноиталианските запалянковци крещят, пеят и пишат по транспаранти, когато играят с „Наполи“, но ме догнуся – за част от тях и за оскърбленията към друг Диегов отбор, „Бока Хуниорс“, вече вътре в Аржентина, има впрочем една чудесна глава във „Футболът на слънце и на сянка“ на Галеано, озаглавена „Хорът на презрението“. Вярвам, че сега вече не се допускат такива грозотии, но до 90-те със сигурност са били „нормални“.)



Втората случка с Марадона в главната роля, която особено ме привлече в комикса, е описана в петата глава. Канят го в едно сателитно на Неапол градче да играе приятелски мач с местни аматьори на някаква кална поляна, където босовете на клуба не желаят да го пуснат, понеже застраховката за такова начинание е безобразно скъпа. И той – каузата е да се съберат пари за семейството на болно дете – отсича: не, отивам, ще играя, а застраховката ще платя от джоба си. Така и прави. Градчето се казва Ачера. Гледах архивни кадри от срещата – как той и съотборниците му се разгряват на един паркинг, как Диего заорава в калта. Разчувствах се.

Миг лирично отстъпление с аржентинските близначки Мара и Дона, родени през 2011 г. – за да не каже някой, че кръщаването на нашия образ е приключило в Неапол през 1991-а...


Засега е готова само черновата на комикса и има още работа – по оформлението на кирилица (логично поверено на Кирил Златков :), редакцията и корекцията. Но аз не се сдържах да споделя нещата, които ми легнаха на сърцето. В очакване на комикса на български в окончателния му вид, ви поздравявам с лявата вежда на Марадона в ето това парче чиста радост (той тук е ужасно талантлив и обичан и го знае).



П.П. Специални благодарности на моя консултант Милко Йовчев и на моя редактор Теодор Цеков, които се грижат футболната ми неукост да не се забелязва отдалеч.