Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "земя-на-синовете"
Джипи
Това са "остатъците" от две интервюта с автора на "Земя на синовете", които преведох за в. "Култура" и портал "Култура" :) Хартиса ми доста текст и за да не хвърлям неща, които са ми интересни, прехвърлих ги в блога.
"Земя на синовете" ми е първият комикс и втора постапокалиптична книга в биографията, вълнува ме много и ми се искаше да се поровя както трябва около този чудесен италиански разказвач-рисувач.
⬅︎ Ето, това е той, Джани Пачиноти от Пиза, на плаката на своята късометражка "Да спрем да пушим, пушейки" (щръкналите уши са му запазена марка, често се е рисувал така, анфас или в гръб, вкл. в децата от "Земя...").
Ето "обрезките" от моето интервю с Джипи за в. "Култура"
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Какво беше детството ви?
Имам откъслечни спомени, които е доста вероятно да съм си измислил, докато съм гледал стари снимки – колкото и да се мъча, не мога да се сетя за почти нищо от живота си преди 12-13-годишна възраст. Помня, че рисувах много на пода вкъщи и бях кротко, тихо дете. Стигаше да ми дадат молив и листове и можеха спокойно да забравят за съществуването ми. Виж, порастването и младостта си спомням доста добре, особено между 14 и 20 години: тогава живеех със и за моите приятели. Тайфата момчета, с които изкарвах цялото си време, бяха моето истинско семейство. По всичко, което съм правил и виждал през тийнейджърските си години, съм работил много в предишните си книги; дълго време именно онзи период беше извор на спомени и вдъхновение за историите, които съм разказвал.
Защо със “Земя на синовете” рязко прескочихте от автобиографичното разказване в антиутопичното?
Исках персонажите ми да са максимално изолирани; изпитвах необходимост да разкажа нещо, което е извън съвремието. Във всичките ми предишни книги декорът винаги е бил реалността, но сега трябваше да се насоча другаде, за да мотивирам държанието на бащата с децата и абсолютната, животинската свобода на момчетата.
Настоящето от “Земя...” ли е бъдещето, от което се боите?
Не. Извел съм го до крайност за целите на разказа. Общо взето не се боя от бъдещето; мисля, че нещата са в постоянна трансформация и то на периоди – тези, в които промяната е към по-добро, се редуват с тези, в които по-животинската и безогледната страна на човешките общества взима надмощие. Мисля, че в Италия в момента сме в един от периодите на всеобщо оглупяване и седя тук на прозореца да видя какво ще стане.
Сред вашите най-обичани теми са отношенията бащи-синове, идентичността, паметта, войната, срамът. Пропускам ли нещо?
Приятелството! В много от моите истории има “семейства” от приятели. Хора, които сами са избрали своите родства и тези родства са много по-силни от кръвните.
Опитвали ли сте да разкажете нещо, което не се поддава на формулировка?
Май всеки път. Във всяка история тичам по петите на някакъв призрак. Сигурно го правя и ето сега, докато изчаквам да ми дойде добро хрумване за следваща книга.
Как се формирахте като разказвач?
Преобладаващо чрез комиксите, особено в края на 70-те и началото на 80-те. Италия имаше стабилна рисуваческа школа с много силни автори като Андреа Пациенца, Филипо Скоцари, Стефано Тамбурини, Танино Либераторе (Тамбурини и Пациенца умират от свръхдоза на 31 и 32 години, вторият е истински култов образ в Италия, б. пр.) и други. Отраснах с техните истории, които бяха невероятно модерни и умееха да говорят за съвремието по толкова точен начин, че имах чувството (най-вече в случая с Андреа Пациенца), че авторът е скрит някъде наблизо и наблюдава лично мен и моята компания. Историите на Пациенца бяха точно това, което ни се случваше.
Кои са личните ви герои?
Не бих използвал тази дума. По-скоро имам учители – хора, които, волно или неволно, са ми предали любовта си към рисуването, писането и дори музиката, ако щете. Става дума както за известни (като авторите, които споменах по-горе), така и за неизвестни творци – общото между тях е страстта по нещата, с които се занимават, и тяхната всеотдайност. И до днес са ми пример хората, които се движат от великата си убеденост в своето занимание, без оглед на резултата. Сред учителите ми например е един не особено популярен художник от моя роден град: впечатляват ме дълбоко не неговите платна, а начинът, по който се е посветил на живописта.
Имате ли система на работа, или импровизирате всеки ден?
Работното ми време е като на чиновник – нищо общо с образа на артиста, който изкарва нощите си насаме със своя творчески бяс. Установих, че за да работя добре, трябва да се придържам към простички правила: будене, закуска, отиване на масата за рисуване. Обяд, пак работа и край на деня.
Каква, мислите, е публиката ви?
Старателно избягвам да се питам за читателите си. Получавам достатъчно обратна връзка – писма, присъствие на книжни премиери. Напоследък идват много млади хора, което ме радва: навярно значи, че още не съм се откъснал напълно от действителността. Някой ден и това ще стане, но ми се ще да мисля, че още не е.
От какво ви е страх?
От смъртта, от болестите и от вероятността някой ден да ми секне желанието да разказвам. Да седна пред масата, на която рисувам (написал е disdegno вместо disegno, “възмущение” вместо “рисуване” и е забавно, защото в книгите му често бушува несъгласие с едно или друго, б. пр.), и белият лист да не ми говори вече...
Следват отрязъци от едно дълго интервю с Джипи от 2014 г. за сп. "Lo Straniero”
⬇︎ ⬇︎ ⬇︎
Когато направих “Бележки по една военна история” не че бях някой изпаднал тип, но не бях и много далеч от образите, за които говорех. От една страна, те бяха още твърде живи в паметта ми, от друга, моят начин на живот беше този на неизвестен автор на комикси в Италия, тоест на човек, който в най-добрия случай получава две хиляди евро за книга, рисувана две години и половина. Не бях ходил на почивка от шест години. Разказвах за живота в една умерено изостанала провинция и не се налагаше да си измислям кой знае колко – да, подсилвах нещата, размествах ги, но описвах познатото. Казваха, че историите ми са за провинциални наркоманчета, за провинциални бандитчета... Ами нали ги разправях, докато бях провинциално наркоманче, провинциално бандитче... или поне съвсем скоро след това. Разправях собствените си дни и тези на моите приятели.
С години приличах на други автори против волята си, пишех като други против волята си, нямах собствен глас. В “Екстериор: нощ” го налучках и това се дължеше отчасти на факта, че реших да описвам само каквото знам от първа ръка. Една от типичните черти на средния италиански комикс винаги е била – и е – това, че разказва за безкрайно отдалечени от нас неща: главните герои са с английски имена и с лица на актьори, живеят в някакъв въображаем Лондон или Ню Йорк... А аз избрах да говоря за това, което става пред блока.
В “Зле нарисуваният мой живот” приключих с миналото: след него нещата тръгнаха по-добре и вече печелех достатъчно, за да не живея като персонаж от собствените си истории. Още ми тежеше багажът от тийнейджърските години и вероятно несъзнателно съм искал да се отърва от него. “Зле нарисуваният мой живот” беше приет много радушно, даже прекалено. Продадоха се 40000 бройки, абсолютен рекорд в историята на комикса в Италия, и нещата продължиха да се променят, а аз радикално се откъснах от предишния си живот. Само дето в новия не виждах нищо за разказване. Когато “отлепиш от нулата” по каквато и да е причина, замогването ти сякаш върви и с някаква наложена от обстоятелствата слепота – спираш да виждаш нещата или ги виждаш от такава дистанция, че не можеш да участваш достатъчно, за да ги превърнеш после в разказ. За мен погледът на човек, който има вила в Тоскана, а разказва за бедната младеж, не струва пукната пара... Какво е това, телепатия? Да виждаш кой какво прави и чувства в съседната стая, без въобще да влезеш в нея? И стана тя каквато стана: тъкмо си бях изградил собствен език върху определена основа, тя изчезна, а онова, което я замести, не биеше на нищо.
Микроуспехът на “Зле нарисуваният мой живот” разшири дупката в сърцето ми до такава степен, че в един момент през неясъс сто километра в час свистеше леден вятър. И една сутрин в седем се вдигнах и се дотътрих до психиатрията, почуках и казах: “Ще ми помогнете ли, моля? Защото съм на път да се самопремахна.” Без причина. Просто исках да умра. Прегледаха ме, дадоха ми списък с лекарства, а после и самите лекарства, които изхвърлих веднага щом излязох от сградата. Така и не ги пих, но взех да разчиствам нещата. Отстраних всички форми на самодоволни самозаблуди, с които се бях обградил. Смених града например, тръгнах си от Париж. Какво, по дяволите, правех аз в Париж? Не съм човек, който ще отиде на кино или на театър, не ми се и занимава с изложби, не стъпвам в музеи – на практика заемах жизненото пространство на някой културен човек... Върнах се у дома, при приятелите си, които изобщо не ги вълнува какво работя и дали продавам по една книга, или по петдесет хиляди. Престанах да се обличам като смешник с елегантни костюмчета, сложих край на сладкия живот, реорганизирах се и трябваше да чакам три години и половина, докато най-сетне успея да се върна към рисуването.
Един ден се качих на горния етаж, където бяха отдавна неупотребяваната ми маса за рисуване и компютърът, на който вечно играех на World of Warcraft – отивах да видя дали моят немъртъв от шейсето ниво ще стигне до шейсет и първо или нещо от сорта. И така стана, че задникът ми (защото, заклевам се, това беше усещането) сам седна на десния стол, вместо на левия, пред компютъра. Взех лист, тънкописец, и нарисувах първия “кадър” от "еднаистория": седемдесетарска бензиностанция и изречението “Давай ми сложни отговори.” Чувствах се като бегач на сто метра, който си е счупил таза и бедрените кости, осем месеца е бил на легло и сега се опитва да проходи. Първите панели рисувах на парче и дори не знаех какво правя. Знаех само, че когато няколко дни по-рано заведох 92-годишната си майка до банята, тя се погледна в огледалото и каза: “Боже, колко съм остаряла.” Мама като млада е била много хубава и аз съм сигурен, че не се виждаше такава, каквато беше в момента – едно дребно мокро пиле, а не някогашната жена, покорявала планината на велосипед. Оттам ми дойде тази мисъл – водеща за "еднаистория" – за природата, която ни предпазва...
Не разполагах със сюжет, по който да се движа. Бях толкова уязвим и изплашен от възможността рисуването отново да ме изостави, че нямах претенции, просто следвах желанието си и точка. Много съм горд, че направих книга по този начин, че успях да стигна до края от любовно желание за щрих, цвят, ритъм – от А до Я по нюх... Голямото предизвикателство пред мен беше да поддържам темпото и да не се поддавам на страха. Знаех разказвачески трикове, които можеха да свършат работа, но не исках да ги ползвам. Исках да създам нещо, което да се опъва на читателя, дори на мен самия – за да започна отначало, да преоткрия някогашната си страст, трябваше да жертвам всичко, дори собствените си методи. За човек, преживял творческа криза, няма нищо по-лошо от това да седне на масата и да допусне ръката му да прави вече правеното: какво ужасно усещане за смърт! Промених и начина си на рисуване – от едни японски клипчета в в YouTube научих, че за акварел може да се ползват плоски четки, не само кръглите, които бях убеден, че са правилните. Щеше ми се новата ми книга да е “монументална” – заимствах това определение от един възрастен английски художник, Дейвид Тиндъл, който се стремеше към монументална живопис: такава, която е извън днешния ден и се отличава с едновременната тежест и лекота на стенописите от Древен Рим. Онези лица са рисувани преди хилядолетия и са съвършени, не са мръднали нито на йота от началната си изразителност. Не казвам, че направих книга, която ще остане за хилядолетията; казвам, че се отказах от игричките на съвремието. Мисля, че иронията в наше време е напаст за обществото; мисля, че размерите и разпространението на лошия навик да се шегуваме жлъчно за всичко са станали епидемични, истински зомби апокалипсис.
