Neva Micheva's Blog - Posts Tagged "комикс"
Как престанах да страня от футбола и обикнах Диего Армандо
Марадона носеше отпечатъка на чудовищността; той беше отклонението.Преведох комикс за Марадона!
Хуан Вильоро
Италиански, написан и нарисуван от Паоло Касталди – човек, роден в Милано, но откърмен с неаполитански истории, тоест с генетично заложен Марадона. Ако трябва да кажа в едно изречение какво най ценя у този автор, ето: умението да селектира и синтезира информацията; обичливото отношение към героите; елегантните панели в (най-често) нюанси на бялото, черното и синьото; трудолюбието и отзивчивостта, благодарение на които с него беше удоволствие да се работи.
Комиксът е ок. 185 страници, поделени в 11 глави, наричани „докосвания“, преди и след които има съответно въведение и добре подбрана био-библиография. Тук бързам да отбележа две отлични произведения, към които отпраща последната част: документалния филм на Асиф Кападия и „Регето на Марадона“ на неаполитанския музикант Валерио Йовине – достави ми изключително удоволствие да ги открия при подготовката си за превода.
Всяка от главите разглежда нещо характерно за Марадона, а заедно единайсетте съставят един много сърдечен негов портрет. Да, на преден план е символът, но има място и за ей това момченце от мизерстващите предградия на Буенос Айрес, наричано на галено El Pelusa (Чорльо, Кичарата, Пух :).
...и за родителите му дон Читоро и доня Тота...
...и за многото онеправдани и оскърбени хора от „Глобалния Юг“, получили чрез този дребничък смугъл образ с детинска усмивка доза поетическа справедливост.
Когато човек добие популярност, той спира да принадлежи главно на себе си. Поема бреме и отговорност, които могат да му натежат до степен да го прекършат. Марадона се прославя млад – няма как овреме да си създаде способ за справяне с надеждите на другите и с хладната страна на народната любов. Касталди почтено избира да не рови в спорното покрай него (кокаина, камората, Фидел, арогантните изблици), а да очертае най-топлото и достойното за припомняне.
„Космическо хвърчило! От коя планета дойде?“ – това е един от най-прочутите футболни коментари към един от най-прочутите голове в историята на футбола, втория на Марадона в мача Аржентина–Англия на 22 юни 1986 г., на Световното в Мексико. Коментаторът е уругваецът Виктор Уго Моралес, когото просто трябва да чуете: „Гений, гений, та-та-та-та-та-та!... Гооооол! ДИЕГООООЛ!!!“* (същият Моралес казва в друг случай: „Колко е хубаво човек да се събуди в неделя сутринта в Буенос Айрес, щом следобед играе Марадона!“... или за една негова дузпа: „Отрони я като сълза!“... или за играта му: „55 години след смъртта на Карлитос – ти си Гардел, Диего!!!“). Хахах... ако в живота ни липсва емоция, ето една подсказка откъде да си скубнем малко за отскок. Именно от „диегол“-а започва Касталди, помества го в първата глава.
Връща се към него, но от друг ъгъл, социален, седем глави по-нататък... През 1982 г. две чудовища – аржентинската хунта и Маргарет Тачър – сблъскват армиите си на оспорваната територия на Малвинските (или както ги наричат англичаните, Фолкландските) острови. Това са едни скали недалеч от аржентинския бряг, от които реално, ако се вгледате, най-голяма полза имат пингвините. Обаче двете правителства решават, че трябва да изиграят една канадска борба за владичество над тях, и по стар обичай пращат млади войничета да се избиват. Загиват около 1000 души, 2/3 от които са от по-зле екипираните аржентинци (впоследствие няколкостотин сами слагат край на живота си). Малвините остават за Англия, а до 1990 г. двете държави не поддъжрат дипломатически отношения. И ей на̀, през 1986-а се озовават на четвъртфинал в Мексико и Марадона вкарва два гола, с които праща англичаните вкъщи – втория, който вече споменахме („космическо хвърчилоооооо!“), и първия, три минути по-рано, известен като „Божията ръка“ (понеже нашият малко нещо пипва топката, докато го отбелязва). Символично двойно шамаросване на по-силните (икономически, военно, политически) от по-слабите – едно превъзходно попадение по заслуги плюс едно нахално, с късмет. Не знам, на мен ми е кеф...
Първата случка е в четвъртата глава: тази за един работник в азбестов завод край Милано. Контекстът е следният (нахвърлям отгоре-отгоре, за общо понятие): Северна и Южна Италия са в силна взаимна антипатия от самото създаване на общата държава през 1861-а. Средният венецианец няма много общо със средния сицилианец, миланците бърчат носове пред калабрийците, тосканците (върху чийто диалект – заради Данте, Бокачо и Петрарка – стъпва книжовният италиански) са в нервни отношения и помежду си. Враждите и съперничествата между отделните парчета, от които е съставена Италия, са стотици, включително между градове и паланки. В цялото културно, езиково и историческо напрежение обаче Северът решително е заел ролята на отвратен от Юга, който му се вижда мръсен, мързелив и чужд. („От Рим надолу всичко е Африка“ и други от сорта... Такъв расизъм, с какъвто се насърбах в едната си година живот в Италия преди две десетилетия, не съм виждала, чувала и усещала никъде другаде. Зъл, устат, активен и много, много разпространен, включващ колкото чужденците от непрестижните държави, толкова и италианците от непрестижните провинции. Толкова бях натровена, когато напуснах, че десет години не стъпих в страната. А Италия уж ми е тема номер едно на образованието и работата, откак избрах да уча италиански на 15.)
Азбестовият завод край Милано, споменат от Касталди, е реално съществувал и реално отговорен за съсипването на здравето на сума хора сред работниците (както можете да се сетите – „евтина ръка“ от Юга) и сред живеещите в околностите. Неаполитанецът в центъра на четвърта глава е – беден и болен – работяга, който на стадиона в Торино през ноември 1986-а получава своята порция символично удовлетворение. „Наполи“ (Неапол, пролетариите, Югът) бие „Ювентус“ (Торино, шефчетата, Севера) и започва небивал възход към италиански и международни отличия. „Ерата Марадона“ в „Наполи“ трае от „купуването“ на аржентинеца от „Барса“ (където пребиваването му е кратко и нещастно) през лятото на 1984 г. до първия му голям допингов скандал през 1991 г. Това време е честито както за Марадона, така и за неаполския клуб, по ред причини. Една от тях е, че Диего се застъпва публично за неаполитанците и многократно намира случай да посочи маргинализацията им или просто да засвидетелства на всеослушание своята привързаност към тях. (Тук мислех да добавя някои от обидите, които северноиталианските запалянковци крещят, пеят и пишат по транспаранти, когато играят с „Наполи“, но ме догнуся – за част от тях и за оскърбленията към друг Диегов отбор, „Бока Хуниорс“, вече вътре в Аржентина, има впрочем една чудесна глава във „Футболът на слънце и на сянка“ на Галеано, озаглавена „Хорът на презрението“. Вярвам, че сега вече не се допускат такива грозотии, но до 90-те със сигурност са били „нормални“.)
Втората случка с Марадона в главната роля, която особено ме привлече в комикса, е описана в петата глава. Канят го в едно сателитно на Неапол градче да играе приятелски мач с местни аматьори на някаква кална поляна, където босовете на клуба не желаят да го пуснат, понеже застраховката за такова начинание е безобразно скъпа. И той – каузата е да се съберат пари за семейството на болно дете – отсича: не, отивам, ще играя, а застраховката ще платя от джоба си. Така и прави. Градчето се казва Ачера. Гледах архивни кадри от срещата – как той и съотборниците му се разгряват на един паркинг, как Диего заорава в калта. Разчувствах се.
Миг лирично отстъпление с аржентинските близначки Мара и Дона, родени през 2011 г. – за да не каже някой, че кръщаването на нашия образ е приключило в Неапол през 1991-а...
Засега е готова само черновата на комикса и има още работа – по оформлението на кирилица (логично поверено на Кирил Златков :), редакцията и корекцията. Но аз не се сдържах да споделя нещата, които ми легнаха на сърцето. В очакване на комикса на български в окончателния му вид, ви поздравявам с лявата вежда на Марадона в ето това парче чиста радост (той тук е ужасно талантлив и обичан и го знае).
П.П. Специални благодарности на моя консултант Милко Йовчев и на моя редактор Теодор Цеков, които се грижат футболната ми неукост да не се забелязва отдалеч.
