Поразените Quotes

“Комунизмът убива цветовете на света, неговата привлекателност, аромати, красота. Най-зловещият и зловонен за баща ви белег на комунизма беше липсата на дух и именно тази бездуховност и присъщата ѝ грозота ще стане всепроникваща, вездесъща”
― Теодора Димова, Поразените

“Искам да повторите след мене всички заедно - аз не съм повече джебчия". Те в един глас вкупом и с усърдие повторили -"аз не съм повече джебчия". "Аз не съм повече престъпник" - повторили със същото усърдие. Сега отново всички заедно - "аз не съм повече убиец". Те повторили. "Аз съм вече пролетарий". Те пак в един глас - "аз съм вече пролетарий".”
― Теодора Димова, Поразените

“А тя не само не можеше да се справи със загубата на Михаил и с участта си на самотна майка, а в новия и празен апартамент се разпадна като кукла на конци на отделните си части, които бяха скъсали връвчицата, която ги обединяваше. Сия рухна пред проблемите с възпитанието на Александра, пред годините на неизживения си все още живот, които й се струваха непосилни и заплашителни със своята необятност и липса на смисъл, със воята пустота. Не се справяше и със самотата си, с изчезналата и заключена като че ли завинаги взаимност с което и да е друго човешко същество. Животът й беше останал без кръв и без смисъл.”
― Теодора Димова, Поразените

“Половин век живот да не е твой, трудно е за обяснение. А именно това изяденото, празното, е мое, защото друго нямам, не знам дали ме разбирате, дали не звучи, как да кажа, налудничаво.”
― Теодора Димова, Поразените

“Оказваше се, че имало и други места, и други светове освен големия и неуютен апартамент, из чиито неприветливи стаи тя бавно се разхождаше в очакване на неизбежното смрачаване, което щеше да я прикове върху леглото й със своята безизходност, което щеше ден след ден да изчегъртва от нея вродената радост, вродения смях на всяко дете.”
― Теодора Димова, Поразените

“От оръжейната получаваха чрез специална бележка от главния секретар на армията патрони за съответната вечер за парабелумите или валтерите си. Много често се налагаше да взимат и прави лопати, а също и колци, патроните често не достигаха, а понякога се оказваше, че траповете и ямите, които би трябвало да бъдат специално подбирани, се оказваха недостатъчно дълбоки и труповете се оказваха плитко заровени. През следващите дни дивите животни ги изравяха и започваха да разнасят части или кости из околността, така че жителите на близкото селище не беше трудно да се досетят както за мястото, така и за времето на деянието и между жителите на съответното селище тръгваха слухове, които пък от своя страна създаваха допълнителна работа, защото слуховете трябваше да бъдат изкоренени веднъж и завинаги.”
― Теодора Димова, Поразените