Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век Quotes

“Всяка литературна творба е крайна и това е непримиримото противоречие между литературата и историята. В историята няма нито една, нито една крайна, прекъсната каузална верига. При нея причинно-следствеността не е количество, а всеобщо качество. Всяко следствие е и причина и в този смисъл нашето времево мислене е осакатено, доколкото в битийното мислене всяка секунда е пространствено безкрайна, доколкото всяка секунда е безкрайно натъпкана с едновременни исторически случвания. Събитията не се натрупват, не се полепват по времевата ос на годините, както мускулите се закрепват върху костите. Тялото на историята е като на есетровите риби и на ракообразните — скелетът е външен, годините и датите са отвън, а вътре са несвършващите, безначални плетеници на причинно-следствените вериги. Литературата може само да ги уподобява, инсценирайки безкрайности. Покварата и на историческата наука, и на историческата тема в литературата е в избирателното отношение към безкрайната маса на миналото. Историческата извадка не би трябвало да има строен пирамидален характер с шлайфани стени. За да бъде поне привидно автентична, извадката трябва да носи идеята за аморфност, да наподобява безформен минерален отломък от природонаучните музеи.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Давам си сметка, че постмодернистичната двугласност подлага на големи рискове всяка интерпретация. На много от постмодерните литературни четения никой не дръзва да се засмее, за да не увисне сам и да го вземат за глупак. У Г. Господинов обаче съществуват и несъмнени категорични пародии, макар също да са заметени с лисича опашка. Специално искам да привлека „Хайку за мъже“, защото тук целта е много висока: атакува се пародийно самата природа на класическото хайку, неговата освободена от смисъл структура:

Мъж загърбил пътя
мокри есенни листа
облаче от пара

Фрагментите стоят леки, необвързани, свободни едни от други. Досущ като в японска миниатюра. Пътят, мъжът, листата, парата и облачето левитират отделно-заедно като във вакуумен декаданс. Никаква предикативност, почти пълна безсубектност на текста. Додето не прозреш, че прилагателното в множествено число „мокри“ всъщност е глагол в трето лице единствено число, който очертава силуета на облекчаващия се край пътя мъж. Натежалата от физиологическо натоварване картина разголва амбицията си да пародира жанра в самото му гнездо.
Има миниатюри, които стоят близо да пародийния колаж от популярни словесни фрагменти и в този смисъл те са най-откровено ориентирани към постмодернисткото очакване. Например в „Либидо“:

На лъжата полата е къса
краката ѝ — дълги
Усещам как бавно настръхва
Голата истина

”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“През шейсетте години българската литература прави важно откритие. Наместо героят на петдесетте, който през цялата творба носи идеята на яките си мишци, писателите предлагат на внимателно очакващия читател образа на неординерния и непредсказуем Търсач. Търсача на идеи. От естетическа, пък и от социалнополитическа гледна точка това се оказа непоправимо. Самото време започва да става недоверчиво — героите заразяват читателя със съмнения.
През това десетилетие жанрът на романа взема много важно географско решение — екстрадира героя си на острова на Историята. На заточение, но свободен. Тук той реализира две изключителни възможности. На първо място генерира, произвежда памет — нещо твърде невъзпитано през петдесетте години. На второ — дръзко и безнаказано разхожда горещите си съвременни идеи из иначе безобидните мъртви експонати на историческата тема. И още — художественото заиграване с историческата истина актуализира проблема за Истината изобщо, за нейната релативност, относителност, недоказуемост. Върху тая благородна пясъчна несигурност се издигат словесните крепости на „Летопис на смутното време“, „Цената на златото“, „Време разделно“, „Антихрист“.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Точно този модел преповтаря и Апостола, комуто принадлежи фразата „Времето е в нас и ние сме във времето“. Тя е цитирана многократно, изписана е върху огромен паметник в сърцето на столицата и на държавата ни, но, подобно на Исусовите притчи, живее в нас повече с поетичността, отколкото с дълбочината си. Левски гледа на човека, на „нас“, като на не-време, като на субстанция, изправена срещу времето, и в същия момент в най-пряко взаимоотношение с него, защото „то нас обръща и ние го обръщаме“. Но какво е не-времето, кой е отричащият корелат на времето? Вечността! Не-времето е Вечност, а Не-вечността — това е времето. Вечността побира, помества в себе си времето, а то пък ѝ дава реален израз. Поне така ги схваща религиозната философска мисъл. В тукашния живот ние пропускаме през себе си времето, чрез нас вечността се превръща във време. В отвъдния — времето се превръща в своето отрицание, във Вечност. Сегашният ни живот, земният, е във времето, в историята, а отвъдният, метаисторическият е във вечността. В такъв смисъл няма да е пресилено да се каже, че в откровението на Апостола е закодирана същата стара национална концепция за човека като обиталище на Временния и на Вечния живот, за човека като поданик на Земното и Небесното царство. Концепция, която иде от Паисий и отпреди него.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“Появата на разделното и на разделеното време е най-сериозният удар върху монолитността на петдесетте. Тази монолитност, крепяща се на представата за абсолютното време, владее естетическите закони на социалистическия реализъм до шейсетте години по силата на идеологическия абсолютизъм. Героите на шейсетте „приватизират“, а донякъде и си реституират важни части от авторовия монопол върху времевото единство, върху темпоралната монолитност в литературата. Досегашните спорадични пробиви в тази монолитност не са нещо повече от формални накъсвания на сегашността от ретроспективни набези и футуристични мечтания като чисто механически размествания на времеви пластове. Шейсетте години позволяват на героя на влезе във владение на личното си време, да го отдели органически от историческия процес, да стане тъждествен с него, да го замести, да го персонализира до степен на присвояване и в крайна сметка да разруши представата за обективното единство на времето. Няма единно обективно време — това е една от основните идеи на Теорията. Това е и голямото послание на шейсетте към епохата на петдесетте години.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

“При тръгването си назад в историята Емилиян Станев приготвя много багаж. Декорацията е лека, реквизитът на романите изобщо не е пищен, редуциран е до разголена модерна условност. Писателят е съсредоточен върху персонажите и върху мисълта им. Това са романи от състояния, най-важното от които е състоянието на вярата. Не само на институционалната. Много повече на личната. И не само на персонажите, но и на автора. Ето тук е основният проблем на Емилиян Станев, тук е единственият недостатъчно осигурен ресурс. Никой от персонажите в романите не може да мисли Бога извън Дявола. С изключение на няколко ортодоксални щрихи около Евтимий и Теодосий в „Антихрист“ — тотален еретизъм. Не само в „Антихрист“. И не само у Емилиян Станев. Цялата ни литература гъмжи от богомили, от еретици, от езичници. В нея липсва изцяло другата главна линия в световната човешка мисъл, идваща от Августин, а именно, че злото няма своя собствена природа.”
― Иван Станков, Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век