“Давам си сметка, че постмодернистичната двугласност подлага на големи рискове всяка интерпретация. На много от постмодерните литературни четения никой не дръзва да се засмее, за да не увисне сам и да го вземат за глупак. У Г. Господинов обаче съществуват и несъмнени категорични пародии, макар също да са заметени с лисича опашка. Специално искам да привлека „Хайку за мъже“, защото тук целта е много висока: атакува се пародийно самата природа на класическото хайку, неговата освободена от смисъл структура:

Мъж загърбил пътя
мокри есенни листа
облаче от пара

Фрагментите стоят леки, необвързани, свободни едни от други. Досущ като в японска миниатюра. Пътят, мъжът, листата, парата и облачето левитират отделно-заедно като във вакуумен декаданс. Никаква предикативност, почти пълна безсубектност на текста. Додето не прозреш, че прилагателното в множествено число „мокри“ всъщност е глагол в трето лице единствено число, който очертава силуета на облекчаващия се край пътя мъж. Натежалата от физиологическо натоварване картина разголва амбицията си да пародира жанра в самото му гнездо.
Има миниатюри, които стоят близо да пародийния колаж от популярни словесни фрагменти и в този смисъл те са най-откровено ориентирани към постмодернисткото очакване. Например в „Либидо“:

На лъжата полата е къса
краката ѝ — дълги
Усещам как бавно настръхва
Голата истина

”