“Точно този модел преповтаря и Апостола, комуто принадлежи фразата „Времето е в нас и ние сме във времето“. Тя е цитирана многократно, изписана е върху огромен паметник в сърцето на столицата и на държавата ни, но, подобно на Исусовите притчи, живее в нас повече с поетичността, отколкото с дълбочината си. Левски гледа на човека, на „нас“, като на не-време, като на субстанция, изправена срещу времето, и в същия момент в най-пряко взаимоотношение с него, защото „то нас обръща и ние го обръщаме“. Но какво е не-времето, кой е отричащият корелат на времето? Вечността! Не-времето е Вечност, а Не-вечността — това е времето. Вечността побира, помества в себе си времето, а то пък ѝ дава реален израз. Поне така ги схваща религиозната философска мисъл. В тукашния живот ние пропускаме през себе си времето, чрез нас вечността се превръща във време. В отвъдния — времето се превръща в своето отрицание, във Вечност. Сегашният ни живот, земният, е във времето, в историята, а отвъдният, метаисторическият е във вечността. В такъв смисъл няма да е пресилено да се каже, че в откровението на Апостола е закодирана същата стара национална концепция за човека като обиталище на Временния и на Вечния живот, за човека като поданик на Земното и Небесното царство. Концепция, която иде от Паисий и отпреди него.”