“Всяка литературна творба е крайна и това е непримиримото противоречие между литературата и историята. В историята няма нито една, нито една крайна, прекъсната каузална верига. При нея причинно-следствеността не е количество, а всеобщо качество. Всяко следствие е и причина и в този смисъл нашето времево мислене е осакатено, доколкото в битийното мислене всяка секунда е пространствено безкрайна, доколкото всяка секунда е безкрайно натъпкана с едновременни исторически случвания. Събитията не се натрупват, не се полепват по времевата ос на годините, както мускулите се закрепват върху костите. Тялото на историята е като на есетровите риби и на ракообразните — скелетът е външен, годините и датите са отвън, а вътре са несвършващите, безначални плетеници на причинно-следствените вериги. Литературата може само да ги уподобява, инсценирайки безкрайности. Покварата и на историческата наука, и на историческата тема в литературата е в избирателното отношение към безкрайната маса на миналото. Историческата извадка не би трябвало да има строен пирамидален характер с шлайфани стени. За да бъде поне привидно автентична, извадката трябва да носи идеята за аморфност, да наподобява безформен минерален отломък от природонаучните музеи.”