I Served the King of England Quotes

“He was a gentle and sensitive soul, and therefore had a short temper, which is why he went straight after everything with an ax...”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“...гърдите ми се изпълниха с такава радост, че неочаквано и за мен самия запях, подхванах несмело, защото цял живот не бях пял, цял живот не ми беше дошло отвътре ни веднъж да запея, през всичките тези десетилетия и през ум не ми беше минавало , че може и да запея… […] сякаш с песента, абе каква ти песен, по-скоро крясъци някакви, за които си въобразявах, че са песен, нищо повече от воя на кучето, та сякаш с това пеене изсипвах от себе си кутийки и чекмеджета, пълни с пропаднали полици, ненужни писма и пощенски картички, че от устата ми се отвяват нанякъде късчета от скъсани стари плакати, […] късчета от всичко, настанило се в човека като цигарен дим и катран в дробовете на пушач.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“The closest one person can get to another is through silence.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“Та както си лежах гол и зяпах в тавана, а блондинката лежеше до мен и също гледаше тавана, внезапно скочих, грабнах божурите от вазата, окъсах венчелистчетата им и ги посипах върху корема на госпожицата, беше тъй прекрасно, та чак сам се изумих, а госпожицата се надигна и също се загледа в корема си, ала листенцата почнаха да падат и аз я побутнах нежно назад, нека си лежи, откачих от куката огледалото и го нагласих така, че госпожицата да може да се любува на корема си, колко е прекрасен, обсипан с прецъфтели листенца от божур, и викам, ще бъде прекрасно, всеки път като дойда, във вазата да има цветя, ей така ще ти украсявам коремчето, тя рече, че такова нещо още не й се било случвало, такава почит към нейната красота, и ми вика още, че се била влюбила в мен заради тези цветя, а аз казах, колко красиво ще е по Коледа, като накъсам елхови клонки и украся коремчето й с тях, а тя вика, че още по-прекрасно ще е, ако я украся с бял имел, а най-добре ще бъде, и то трябва да се уреди час по-скоро, на тавана над леглото да има огледало, за да се гледаме, както си лежим, и най-вече колко е красива тя, когато е гола с венец около рунтавелката й, венец, който ще се сменя според сезона и цветята, характерни за съответния месец, колко красиво ще е, като я украся с маргаритки и момини сълзи, или с хризантеми, димитровчета и с пъстри есенни листа… и станах аз и запрегръщах сам себе си, чувствах се толкова висок, като си тръгвах и дадох двеста крони, но тя ми ги върна, аз обаче ги сложих на масата и излязох, и имах чувството, че съм висок метър и осемдесет, подадох и на госпожа Райска сто крони през прозорчето, откъдето се бе надвесила и ме гледаше през очилата си… излязох навън в нощта, небето над тъмните улички бе осеяно със звезди, но аз виждах единствено всички ония омайничета, и кокичета, и иглики по целия корем на русокосата госпожица, вървях и с всяка крачка все повече се радвах на себе си, как може да ми хрумне тази идея, да я гарнирам като поднос с шунка със зеленчуци, да гарнирам така прекрасния женски корем с космато хълмче по средата, и тъй като знаех доста за цветята, продължавах да си мечтая и обличах голата златокоска с очиболец, венчелистчета от лалета и перуники, и си казвах, че има още много какво да се измисли, щото туй развлечение ще мие през цялата година, с пари може да се купи не само красива девойка, но с пари може да се купи и поезия.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“...да обича и това, че човек един ден почва да разговаря и сам със себе си, че си приказва с кончето, с кучето, с котката и козата, но все пак най му е драго, когато си говори сам на себе си, най-напред тихичко, все едно че си играе на кино, оставя спомените като кадри от миналото да текат пред очите му, по-късно обаче, както бях направил и аз, почва и да си общува със себе си, да се съветва със себе си, да се пита, да си отправя въпроси, да изслушва отговорите им и да се стреми да открие в самия себе си онова най-съкровеното, като прокурор да отправя към себе си обвинения и сам да се защитава, и така, радвайки се, в разговора със самия себе си да стигне до смисъла на живота, не до онова, което е било и се е случило отдавана, а до онова, което предстои, що за път е този, който съм изминал и който още трябва да извървя, и изобщо, имам ли още време пред себе си, за да стигна в мислите си до онова спокойствие, което предпазва човек от копнежа да избяга от самотата, да избяга от ония най-съществени въпроси, за които човек трябва да има и сила, и кураж да ги поставя…?”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“Snad to bylo i tím, co všechno jsem slyšel od pana profesora, který se překonával v nadávání, žádný kočí nedovedl tak nadávat ani koním, ani lidem tak, jako pan profesor francouzské literatury a estetiky..., a přitom nám vykládal o všem, co zajímalo i jej, vykládal každý večer, ještě jsem otvíral dveře, a on než usnul, než jsme usnuli, tak do poslední chvíle vykládal taky, co je estetika a co je etika a o filozofii a filozofech, vždycky o těch filozofech vykládal tak, Krista Pána nevyjímaje, že to je banda raubířů a syčáků a vrahounů a darebáků, že kdyby nebyli, bylo by lidstvu líp, ale lidstvo že je potomstvo zlé a blbé a zločinné, a tak snad ten profesor mě utvrdil v tom, že je třeba být sám, že večer jsou vidět hvězdy a v poledne jen hluboké studny...”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“The unbelievable that came true stayed with me, and I believed in the unbelievable, in the star that had followed me through life, and with its gleam constantly before my eyes I began to believe in it more and more, because it had made me a millionaire, and now that I had been brought to my knees I realized that my star was brighter than ever, that only now would I be able to see its true brightness, because my eyes had been weakened by everything I had lived through, weakened so that they could see more and know more.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“виждах останки от малки електроцентрали е миниатюрни турбини, електроцентралки, изработени от ръцете на работниците, които са секли гората, държави, които са живели тук и са били принудени да заминат… че е трябвало да заминат, че са изселени като ония богаташи, като ония, които движеха голямата политика, познати ми до болка, високомерни и безцеремонни, самодоволни и брутални, преливащи от гордост, която в крайна сметка ги съсипа, това разбирах, ала не разбирах защо е трябвало да си заминат и тези скромни работнически ръце, на чието място сега тук никой не работеше, мислех си, че е жалко за тези хора, които са имали единствено тежкия си труд в горите и малките нивички по склоновете, работници, които никога не са имали време да бъдат безочливи и горделиви, които сигурно са били хора покорни, защото на това ги е научил животът, в който сега аз надничах и срещу който бях тръгнал.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“…Шефът обаче никога не ми прости, че получих онзи орден и лентата през гърдите, и гледаше през мен, сякаш ме нямаше, въпреки че аз си докарвах такива пари, че с тях покривах вече целия под, всеки трети месец отнасях цял под, застлан със стотачки крони, в заложната банка, защото си бях наумил, че ще стана милионер, че ще бъда равен с всички, и че после ще наема или ще си купя малък хотел, малко къщенце някъде в Чешкия рай, че ще се оженя, ще си намеря богата булка и нейните и моите пари заедно ще ме направят уважаван мъж, като всички останали хотелиери, и че дори ако не ме признават като човек ще бъдат длъжни да ме признаят като милионер, собственик на хотел и имоти, че ще им е съдено да се съобразяват с мен…”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“…и че тук се намира първата европейска станция за благородно човековъдство, че националсоциалистическата партия тук била постигнала за първи път кръстосване на благородна кръв на немски девойки с тази на пълнокръвни войници, както от Heerswaffe, така и от Eseswaffe, и всичко това на научна основа, тук всеки ден се осъществявало не само националсоциалистическо съвкупление, съвсем истинско, така, как то са го правели здравата древните германци, но главното било, че бъдещите родилки носели в утробата си новите хора на Европа, тук те щели да дойдат на бял свят и след година да се пръснат по Тирол, Бавария и Шварцвалд, или край моретата, за да може там в яслите детските градини да се продължи с възпитанието на новия човек, разбира се, вече без майките, а под надзора на новия тип училище.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“…Бях прислуга, нещо като шут или джудже, каквито са имали кралиците, защото, като излизаха от водата, внимаваха да не би някой да ги види през облицованата с ламарина о града. Веднъж ги изненада някакъв пиян офицер от СС, разпищяха се и притискаха хавлиите си към корема, с лакти прикриваха гърдите си и тичаха към кабините, а когато аз им носех с таблата купички, спокойни си оставаха голи, разговаряха помежду си, подпираха се с една ръка о стойките, а с другата бавно бършеха окосмените си златни коремчета, с едни такива освободени, старателни движения, дълго си подсушаваха триъгълниците между краката, а сетни и задните полукълба, а аз си стоях там, все едно нищо, все едно бях помощна масичка, те поемаха купичките и си пиеха, а аз можех да шаря с поглед по тях както си искам, нищо в моето поведение не можеше да ги смути и да ги извади от спокойствието им…”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“And that was how I first found it out, because when I asked the headwaiter a basic question – how do you know all this? – he answered, pulling himself up to his full height, Because I served the King of England.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“It was the kind of horse they have in mines—he must have worked underground somewhere because his eyes were so beautiful, the kind I would se in stokers and people who worked in artificial light all day or in the light of safety lamps and emerged from the pit or the furnace room to look up at the beautiful sky because to such eyes all skies are beautiful.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“She closed her eyes and pushed her head into the dog's fur so she wouldn't see what terrified her and filled her with longing at the same time.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“For almost a month I did practically nothing but labor from sunup to sundown, just to maintain the road in the state it had been in when I'd taken over, and the more I worked, the more I saw that the maintenance of this road was the maintenance of my own life, which now, when I looked back on it, seemed to have happened to someone else. My life to this point seemed like a novel, a book written by a stranger even though I alone had the key to it, I alone was a witness to it, even though my life too was constantly being overgrown by grass and weeds at either end. But as I used a grub hoe and a shovel on the road, I used memory to keep the road of my life open into the past, so I could take my thoughts backward to where I wanted to begin remembering.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“The New Man was not the victor, loud-mouthed and vain, but the man who was humble and solemn, with the beautiful eyes of a terrified animal. And so through the eyes of these lovers—because even married couples became lovers again with the danger of the front hanging over them—I learned to see the countryside, the flowers on the tables, the children at play, and to see that every hour is a sacrament.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“In quell'osteria io, in realtà andavo sempre scoprendo che l' essenza della vita sta nel domandare della morte. Come mi comporterò , quando verrà quel mio tempo? Che in realtà la morte, no, quel domandare a se stessi, è un colloquio dall'angolo visuale dell' infinito e dell' eternità, che già la soluzione della morte è l' inizio del pensiero nel bello e sul bello, perché degustare l'insensatezza della propria strada, che comunque finisce con una dipartita prematura, quel piacere e quell'esperienza della propria perdizione, questo riempie l'uomo di amarezza, e dunque di bellezza.”
― Bohumil Hrabal , I Served the King of England

“And I, who had served an emperor, and had often seen the unbelievable come true, I saw this imperial German state murderer, this wholesale murderer with decorations clanking on his chest, climb the stairs followed by a simple murderer, a patricide.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“He was class itself, a real movie actor, born to the tuxedo. I’d never seen anyone look better in a formal suit, and he seemed right at home in this hall of mirrors.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“The waiters taught me the proper way to wrap the knives and forks in napkins, and every day I emptied the ashtrays and polished the metal caddy for the hot frankfurters I sold at the station, something I learned from the busboy who was no longer a busboy because he had started waiting at tables, and you should have heard him beg and plead to be allowed to go on selling frankfurters, a strange thing to want to do, I thought at first, but I quickly saw why, and soon it was all I wanted to do too, walk up and down the platforms several times a day selling hot frankfurters for one crown eighty apiece. Sometimes the passenger would only have a twenty crown note, sometimes only a fifty, and I'd never have the change, so I'd pocket his note and go on selling until finally the customer got on the train, worked his way to a window and reached out his hand. Then I'd put down the caddy of hot frankfurters and fumble about in my pockets for the change, until the fellow would yell at me to forget about the coins and just give him the notes. Very slowly I'd start patting my pockets, and the dispatcher would blow his whistle, and very slowly I'd ease the notes out of my pocket, and the train would start moving, and I'd trot alongside it and when the train had picked up speed, reach out so that the notes would just barely brush the tips of the fellow's fingers, and sometimes he'd be leaning out so far that someone inside would have to hang on to his legs and one of my customers even beaned himself on a signal post. But then the fingers would be out of reach and I'd stand there panting, the money still in my outstretched hand, and it was all mine. They almost never came back for their change, and that's how I started having money of my own, a couple of hundred a month, and once I even got handed a thousand-crown note.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“It was the kind of horse they have in mines—he must have worked underground somewhere because his eyes were so beautiful, the kind I would see in stokers and people who worked in artificial light all day or in the light of safety lamps and emerged from the pit or the furnace room to look up at the beautiful sky because to such eyes all skies are beautiful.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“The road I maintained and patched with rock I had to crush myself—that road resembled my own life.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“I was independent now and beginning to find the presence of other people irksome, and I felt that in the end I would have to speak only with myself, that my own best friend and companion would be that other self of mine, that teacher inside me with whom I was beginning to talk more and more. It may also have been because of everything I learned from the professor, who outdid himself in insults, because no coachman cursed his horses the way this professor of French literature and aesthetics cursed us.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“[They] turn their faces upward, and from the abyss of the Prague streets gaze at the strip of sky overhead, at the clouds, to see what time it really was, according to nature and not by the clock.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“I called it the Hotel in the Quarry, because something inside me had been broken and crushed and carted away.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“A Kiskosár környékén, akármilyen volt is az idő, párok sétáltak, fiatal, egyenruhás tisztek fiatal nőkkel, csendben, egymásba feledkezve, és én, aki pincére voltam az abesszin császárnak, ilyet még sosem láttam, s elképzelni sem tudtam volna, s csak később jöttem rá a dolog nyitjára, hogy a lehetőség, hogy ez a két ember sosem látja viszont egymást… hogy ez a lehetőség tette széppé ezeket az embereket, hogy ez volt az az újember, nem pedig a győzedelmes, nagyhangú és gőgös, épp ellenkezőleg, ez az alázatos, merengő ember, egy rémült állatka szép szemével… és én is megtanultam ezeknek a szerelmespároknak – mert a közelgő frontszolgálat itt a házastársakat is újra szerelmesekké változtatta –, szóval megtanultam az ő szemükkel nézni a tájat, a virágot az asztalon, a játszadozó gyerekeket, megtanultam, hogy minden óra oltáriszentség, mert a frontra való indulást megelőző napon és éjjelen a szerelmesek már nem aludtak, nem mintha az ágyban lettek volna, volt itt valami, ami az ágynál is több volt, a szemek és a két ember kapcsolata, amit jóformán egész pincéréletem alatt nem tapasztaltam ilyen erővel, mint ahogyan itt láttam és megéltem… És bár pincér voltam, sőt néha főúr is, tulajdonképpen úgy éreztem itt magam, mint egy nagy színházban vagy moziban, mintha valami szerelmes darabot, filmet néznék… és arra is rájöttem, hogy két ember között a legemberibb kapcsolat a csönd, egy csendes óra, végül csak negyedóra, és az utolsó pár perc szaga, mikor előáll a kocsi, olykor katonai bricska, máskor autó, és a két csendes ember föláll, hosszan nézi egymást, egy utolsó sóhaj, egy utolsó csók, és a bricskában felágaskodik a tiszt alakja, aztán leül, a kocsi elindul fölfelé a hegynek, az utolsó visszafordulás, kendőlobogtatás, és amikor a kocsi vagy autó lassan eltűnik a hegy mögött, mint a lemenő nap, és már semmi sem történik, a Kiskosár bejárata előtt ott áll egy nő, egy német asszony, egy könnyes szemű ember, és még mindig integet a kezével, melyből kihullott a kendő… hogy aztán sarkon forduljon és görcsösen zokogva felrohanjon a lépcsőn a kis szobába, s ott, mint az apáca, aki férfit látott a kolostorban, arccal az ágyra veti magát, beletemetkezik a párnába, és sokáig rázza az erőt adó sírás…”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“És a valósággá vált hihetetlen nem hagyott el engem, én hittem a hihetetlenben, a meglepő meglepetésben, a döbbenetben, ez volt a vezérlő csillagom, ami tán csak azért kísért végig az életemen, hogy önmagának bizonyítsa, hogy mindig vár rá valahol valami meglepő, és én, kinek szeme előtt mindig ott volt ennek a csillagnak a visszfénye, egyre jobban hittem benne, mert ahogy egykor felemelt a milliomosok közé, úgy most, mikor letaszíttattam az égből, mikor négykézlábra rogytam, láttam, hogy az én csillagom fényesebben ragyog, mint bármikor annak előtte, hogy csak most látok majd bele a közepébe, a szívébe, hogy a szememnek mindattól, amit eddig átéltem, meg kellett gyengülnie ahhoz, hogy többet bírjon hogy többet éljen meg. Úgy látszik, ahhoz, hogy többet lássak és többet tanuljak, le kellett gyengülnöm. Így volt ez.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“Ott, a kocsmában zavarosan magyaráztam, hogy a szépségnek azért másik oldala is van, hogy kapcsolatunk ezzel a szép tájjal, ezzel a szép veknivel azon is múlik, mennyire képes szeretni az ember azt is, ami kellemetlen, sivár, mennyire képes szeretni ezt a tájat esős óráiban és napjaiban, amikor korán sötétedik, amikor az ember bent ül a kályhánál és azt hiszi, tíz óra elmúlt, pedig még csak fél hét van, mennyire képes szeretni azt, hogy egyszerre csak önmagával beszél, hogy megszólítja a lovacskát, a kutyát, a macskát meg a kecskét, hogy legszívesebben egyedül van és önmagával társalog, először csak szép halkan, amolyan mozit játszik, hagyja leperegni a múlt képeit, de később, mint ahogy az velem is történt, megszólítja önmagát, tanácsot ad önmagának, kérdezősködik és kérdéseket tesz fel, kihallgatja önmagát, hogy kiszedje magából a legmélyebb titkot, s mint az ügyész, benyújtja maga ellen a vádiratot és védekezik, és ekképpen, az önmagával folytatott, váltakozó párbeszéddel eljut az élet értelméig, nem ahhoz, ami volt és régen történt, hanem előrenézve, hogy milyen utat tett meg, és milyen az, ami előtte áll, és vajon jut-e még rá idő, hogy az elmélkedéssel olyan nyugalmat nyerjen, ami mentessé teszi a vágytól, hogy elmeneküljön a magány elől, a leglényegibb kérdések elől, amelyek feltevésére kell hogy ereje és bátorsága legyen az embernek… így aztán én, az útkaparó, aki minden szombaton estig a kocsmában ültem, minél tovább üldögéltem ott, annál jobban kiadtam magam az embereknek, annál többet gondoltam a kocsma előtt álldogáló lovacskámra, a szikrázó magányra új otthonomban, láttam, hogyan árnyékolják be nekem az emberek azt, amit látni és tudni akartam, hogy csak szórakoznak, ahogyan egykor én is szórakoztam, hogy mindegyikük húzza-halasztja a kérdést, amit egyszer fel kell tennie, ha lesz olyan szerencsés, hogy halála előtt jut még rá ideje…”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“Egyszer késő délután, mikor elgondolkozva vízért mentem a kúthoz, ahogy mentem fölfelé, először csak éreztem, majd láttam is, hogy az erdő szélén, kezével egy fának támaszkodva ott áll Zdenék, a hajdani híres pincér, az én volt kollégám a Csendesség Szállóból, aki most meredten engem figyelt… És én, aki az abesszin császárnak szolgáltam fel, tudtam, hogy szándékosan jött ide, hogy megnézzen, és nem hogy nem akar velem beszélni, hanem szüksége sincs rá, mindössze csak látni szeretne, hogyan illeszkedtem bele ebbe a magányos életbe, mert nagy úr most Zdenék a politikában, rengeteg ember veszi körül, de tudtam, hogy legalább olyan egyedül van, mint én… És pumpáltam a vizet, az állatkák nézték, hogyan dolgozom, és én továbbra is éreztem, hogy Zdenék minden mozdulatomat figyeli, ezért aztán ügyeltem rá, hogy úgy nyomjam a pumpát, mintha senki sem látna, de jól tudtam, hogy Zdenék tudja, hogy tudom, ott áll az erdő szélén. És aztán lehajoltam és megfogtam a két csöbör fülét, vártam, hogy Zdenék megmoccanjon, mert én több száz méterre is hallok minden rezdülést, minden neszt, így kérdeztem meg Zdenéktől, akar-e mondani valamit, de neki nem volt erre szüksége, megelégedett azzal, amit látott, hogy még élek, és hogy egyszerre csak hiányoztam neki, mint ahogyan én is gyakran gondoltam őrá. És felemeltem a két csöbröt és elindultam lefelé a házhoz, mögöttem a lovacska, utána a kecske meg a macska, óvatosan lépkedtem, a víz ki-kifröccsent a gumicsizmámra, és tudtam, hogy ha majd leteszem a csöbröket a küszöbre és megfordulok, Zdenék már nem lesz ott, hogy elégedetten visszamegy az állami kocsijához, amely az erdő szélén várja, hogy visszamegy a munkájához, amely bizonyára nehezebb, mint az én magányba való menekülésem. A tanár úrra, a francia irodalom tanárára gondoltam, ahogyan azt mondta Marcelának, hogy igaz ember, világpolgár csak az lehet, aki képes névtelenségbe vonulni, aki meg tud szabadulni hamis énjétől. És amikor leraktam a csöbröket és megfordultam, Zdenék már elment az erdőből. És úgy gondoltam, hogy ennek így kell lennie, mert bár mindketten máshol élünk, csak ily módon tudtunk elbeszélgetni egymással, így tudtuk a csenddel kimondani azt, ami a szívünket nyomja, meg hogy milyennek is látjuk a világot.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England

“Koračao am, a nitko se nije pojavljivao,niti na putu, niti na prozorima, niti na balkonima, bilo je tiho, samo se u zraku čuo šum vjetra koji je mirisao i kojega se dalo jesti poput sladoleda, poput nevidljivog tucanog snijega, bezmalo se mogao jesti žličicom, imao sam dojam da, kada bih si uz njega uzeo pecivo ili komad kruha, da bih ga se mogao najesti skoro kao mlijeka.”
― Bohumil Hrabal, I Served the King of England