“...гърдите ми се изпълниха с такава радост, че неочаквано и за мен самия запях, подхванах несмело, защото цял живот не бях пял, цял живот не ми беше дошло отвътре ни веднъж да запея, през всичките тези десетилетия и през ум не ми беше минавало , че може и да запея… […] сякаш с песента, абе каква ти песен, по-скоро крясъци някакви, за които си въобразявах, че са песен, нищо повече от воя на кучето, та сякаш с това пеене изсипвах от себе си кутийки и чекмеджета, пълни с пропаднали полици, ненужни писма и пощенски картички, че от устата ми се отвяват нанякъде късчета от скъсани стари плакати, […] късчета от всичко, настанило се в човека като цигарен дим и катран в дробовете на пушач.”