“...да обича и това, че човек един ден почва да разговаря и сам със себе си, че си приказва с кончето, с кучето, с котката и козата, но все пак най му е драго, когато си говори сам на себе си, най-напред тихичко, все едно че си играе на кино, оставя спомените като кадри от миналото да текат пред очите му, по-късно обаче, както бях направил и аз, почва и да си общува със себе си, да се съветва със себе си, да се пита, да си отправя въпроси, да изслушва отговорите им и да се стреми да открие в самия себе си онова най-съкровеното, като прокурор да отправя към себе си обвинения и сам да се защитава, и така, радвайки се, в разговора със самия себе си да стигне до смисъла на живота, не до онова, което е било и се е случило отдавана, а до онова, което предстои, що за път е този, който съм изминал и който още трябва да извървя, и изобщо, имам ли още време пред себе си, за да стигна в мислите си до онова спокойствие, което предпазва човек от копнежа да избяга от самотата, да избяга от ония най-съществени въпроси, за които човек трябва да има и сила, и кураж да ги поставя…?”