Дарина Иванова

“Попитаха ме дали се страхувам...
Винаги съм изпитвал страх.
Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете..? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните ни. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт...
"Живей, докато умреш" - беше написал някой.
Да, но как..? Животът ни затрупва всеки ден с хилядите си проблеми. Как да отличим голямото от малкото? И как да прескочим или пропълзим през безбройните лепкави нишки, които омотават отчайващо краткото ни съществуване? Да изживеем себе си. Дали ще успеем..?
Ето тук е страхът.
Не от смъртта, а от "вярната посока".”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Приятелите ни изпратиха с надежда и открити сърца. Други - с упрека: "Къде тръгнахте пак?"
"Бягам - казвам на тези, "другите", - в планината бягам от потупванията по рамото и обещанията: "Ще стане, разбира се, по-натам...", от хората, дето убиват идеите от височината на своята позиция... Там, "горе", нещата са много по-ясни: има вятър в лицето, пропасти пред очите, върхове пред сърцето. Друго не ни е нужно, за да живеем истински... Затова и бягам по-често насън и рядко в действителния свят за съжаление... може би”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Вързоп, който трябваше да се отвори в деня на нейната смърт. Макар че тя го отваряше през ден, за да провери дали молецът не е пробил дупка в дрехите, или просто да ги погледа. И това е начин да свикваш със смъртта. Веднъж в месеца ги обличаше. Сменяше старата си черна забрадка с новата на големи тъмночервени рози, кафявия вълнен елек за всеки ден - с подарената ѝ за някакъв рожден ден неносена жилетка. Гледаше се в тясното правоъгълно огледало, вайкаше се колко хубава била на времето, каква права снага имала. Как ще се представя там, викаше. Само смъртта предизвикваше суетата ѝ. Там вече я чакаха повече хора, отколкото тук.”
― Georgi Gospodinov, Физика на тъгата

“Помнех добре тази съседна къща. Тогава сляпата Марийка беше жива и кой знае защо толкова се бояхме от нея. През деня стоеше скрита в стаята си, излизаше само вечер в двора и ходеше с разперени ръце между дърветата. Някои казваха, че нощем виждала по-добре, отколкото денем, защото тъмното в нея и тъмното отвън се разбирали. Като при къртиците. Нашите хора нямат милост в езика.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата