Дарина Иванова

“Попитаха ме дали се страхувам...
Винаги съм изпитвал страх.
Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете..? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните ни. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт...
"Живей, докато умреш" - беше написал някой.
Да, но как..? Животът ни затрупва всеки ден с хилядите си проблеми. Как да отличим голямото от малкото? И как да прескочим или пропълзим през безбройните лепкави нишки, които омотават отчайващо краткото ни съществуване? Да изживеем себе си. Дали ще успеем..?
Ето тук е страхът.
Не от смъртта, а от "вярната посока".”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Вързоп, който трябваше да се отвори в деня на нейната смърт. Макар че тя го отваряше през ден, за да провери дали молецът не е пробил дупка в дрехите, или просто да ги погледа. И това е начин да свикваш със смъртта. Веднъж в месеца ги обличаше. Сменяше старата си черна забрадка с новата на големи тъмночервени рози, кафявия вълнен елек за всеки ден - с подарената ѝ за някакъв рожден ден неносена жилетка. Гледаше се в тясното правоъгълно огледало, вайкаше се колко хубава била на времето, каква права снага имала. Как ще се представя там, викаше. Само смъртта предизвикваше суетата ѝ. Там вече я чакаха повече хора, отколкото тук.”
― Georgi Gospodinov, Физика на тъгата

“Тук всичко е несигурно и зависимо, затова и не смея да използвам крайни определения. Често по време на изкачване, а и в живота се улавям да мисля за нещо с неоправдана убеденост. Тогава със смирението на грешника се поправям в себе си. Правя го от уважение към съдбата и случайността, към шанса и човешката надежда. Понякога мисля, че не съм коректен, защото мисля едно, а правя друго. Но по-добре да прехвърлям "чертата" с действията, отколкото с мислите си. Опасно е да си убеден силно в нещо, много вероятно напълно погрешно... По-добре ми е да съм подозрителен, за да не бъда изненадан от невероятните превратности на случая. Колкото до вярата, тя е различна от убеждението... Тя ни трябва дори когато е сляпа и глуха... Когато е неродена или мъртва. Вярата ни трябва, защото сме човеци... И колкото по-подозрителен ставам, толкова повече вярвам и се надявам в пътя ни нагоре към синевата на утрото.”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Компасът винаги показва действителността.

Където и да се намира, винаги показва една и съща посока. В Истанбул, в Черно море, в Егейско и дори където сме сега, по бреговете на Северна Африка, малката стрелка на компаса показва все тази посока. Колкото и да се върти, както и да потрепва, тя винаги сочи една посока. Не й влияят времето и пространството. В тъмнината на нощта, в ослепяващата светлина на деня, над водата или сушата, в пустинята или морето, по планинските склонове или в най-ниските падини, тази стрелка, приличаща на „елиф”, не се отклонява от целта.

Като гледам малката игличка, се срамувам от себе си. Понякога часове наред стоя на палубата на „Синия лъв” и наблюдавам този изумителен уред. Толкова постоянство, такава воля, такова презрение към времето и пространството събуждат завистта ми. Трябва да е голямо щастие да следваш все същата посока, независимо от условията. Никога да не се отклоняваш от истината! Да вървиш винаги, ама винаги, със същата увереност в една посока, без да се интересуваш от поста или статуквото, през скали или по пухени възглавници, в колиба или дворец от злато и рубини! Да бъдеш „елиф” на компаса!

Когато компасът намери посоката си, спокойно определя и останалите. Може да различи юга от севера, изтока от запада. И човек, ако не се отклонява от истината, може да я различи от неистината. Но колко трудно е определянето на човешката посока, когато се преминава през мъгли и забулени хоризонти! А как се справя компасът? Ами, стрелката познава себе си, същността си и я търси. Магнитът никога не забравя, че показва север и идва от там. Колкото и да е мъгливо, колкото и да няма видимост, Елифът на компаса усеща севера, познава го, слива се с него. Когато човек знае откъде е тръгнал и познава себе си и същността си, спокойно може да предвиди накъде върви. Което не виждат очите и не чуват ушите, го знае сърцето и го усеща душата. Ако сърцето и душата забравят откъде идват, тялото се обърква, губи се и страда. Робуващият на тялото човек се загубва, а вярващият в душата живее в рая на земята.”
― Beyaz��t Akman