Мила Василева

“Fairy tales do not tell children the dragons exist. Children already know that dragons exist. Fairy tales tell children the dragons can be killed.”
― G.K. Chesterton

“Ние никога не бихме говорили за морал. Защото ние всички знаем, че моралът е чисто гражданско понятие. Когато висиш там горе, далеч от всякаква надежда да бъдеш спасен, би ли носил другия, би ли го дърпал, би ли му крещял, за да го спасиш? Ако имаш две глътки вода, ще дадеш ли на партньора си половината, или цялата бутилка, т.е. и двете глътки, ако в противен случай той ще умре? За това изобщо не се говори. Това е естествено като живота. И ако след това някой дойде и каже, че трябва да се раздели водата, ние бихме отвърнали: "Какъв брътвеж". Там навън, извън света на хората, всичко е така естествено, от само себе си, и ние не говорим за това. Когато след това дойдат мърморковците - "Този или онзи изоставил някого" - това са само глупости. Или важничене. Това морализаторстване е толкова фалшиво и заблуждаващо! Ако загубя другия, аз съм загубил всичко. Защото този човек е моята опора, моята единствена помощ в края на краищата. За да осигури следващия пасаж или за да ми помогне да преживея и тази нощ. Дори за да споделиш страха, са ти необходими този човек или останалите. Това е едно цяло, това не е един и още един, а една общност. Хората на въжето. Свръзката като общност, която е неделима. Това не е само чувството за принадлежност, то е безусловната общност.”
― Райнхолд Меснер, Моят живот на ръба. Автобиография в беседи с Томас Хютлин

“„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!”
― Nikos Kazantzakis, Zorba the Greek

“- Мамка й красота! - извика той. - Ще потроши брезичките!
И се втурна към най-близката бреза, прегърна я с грамадните си ръце и с остатъка от мощта на огромното си тяло я разтресе, скрежът се свлече с тих звънтеж от клоните и го засипа, той изтръска калпака си и се затича към друга бреза, разтресе с все сили и нея, после третата, четвъртата... ръцете му като отмаляха, започна да рита дънерите, да ги блъска с рамене...
Дваж по-занемели гледахме ний как сред бялата нощна пустош този смъртно болен човек тичаше като полудял от бреза към бреза, риташе дънерите им и викаше:
- Момчета, да спасим дръвчетата!”
― Стефан Цанев, Сънят на сенките. Книга за мъртвите