Мимо-Гарсия Стоянов Груев

“Мимо Гарсия за моноспектакъла „Бесеница“, на който е автор и режисьор:

„Бесеница" е стремеж да опознаем онова, което ни се ще да се правим удобно, че изобщо не съществува, а именно - агресията между деца. Някак в нашето клето общество тормозът в училище се възприема като нещо нормално, дори по-перверзно казано - каляващо характера.

Насилието от малолетни/непълнолетни към малолетни/непълнолетни често дори не бива коригирано като поведение. „Те, децата, така правят", „То и аз като дете съм ступвал този и онзи съученик", „Е, айде да не драматизираме, кой не е изяждал един шамар/юмрук" са изречения-оправдания, които съм чувал от майки и бащи, чиито рожби са били и обект на насилие, и извършители на такова.

В България, където домашното насилие е норма, а не изключение, агресията между съученици е напълно очаквана. Децата не слушат какво им казват възрастните, че е правилно да вършат, или не, а гледат действията им, попиват ги и после повтарят. Когато едно дете е видяло как баща му е вдигал ръка на майка му многократно (а понякога е било свидетел на същото от страна на дядото към бабата /знаем, поколенческо препредаване/), няма как да вижда проблем, че прави същото по отношение на свой връстник.

Мнозина обвиняват социалните мрежи за насилието в училище, което е изключително наивно. Достатъчно е да попитате хора, живеели преди създаването на този тип комуникация, и ще научите, че агресията властва из българското средно образование, откакто то съществува.”
― Мимо-Гарсия Стоянов Груев, Бесеница

“НАГОРЕЩЕНА САМОТА
Преди, когато те имах –
никога сам не палих камина…
Топлината от споделената обич,
тъй достатъчна бе,
дори в студените нощи…
След края на уж вечните,
а инак неизпълнени клетви – трайно захладня.
Но не времето,
а в душата ми виелици се настаниха.
И тъй като не можех да се стопля –
цепеница след цепеница слагах
с надеждата за притъпяване на болката.
Все толкова студено е, да знаеш…”
― Мимо Гарсия, Баба и внук – подбрани опити за поезия