Elena Petrova

“Имам всичко, всичко, ако човек е достатъчно глупав да си въобрази, че всичко е в банката. Понякога човекът е старинна мебел, друг път - пламнал от завист поглед или дума, окъпана в отрова.”
― Здравка Евтимова, Зелените очи на вятъра

“След като толкова харесвам математиката, защо хвърлям толкова много усилия да пиша литературни творби ли? [...] Хм. Действителността се различава от математиката. В живота нещата невинаги следват най-краткия път. За мен математиката е... как да го кажа... прекалено естествена. Като красив пейзаж. Просто я има. И не се налага да се заменя с нищо друго. Затова, когато се занимавам с математика, от време на време имам чувството, че ставам прозрачен. А това понякога е страшно. А докато пиша проза, използвам думите, за да преобразувам онова, което ме заобикаля, в нещо, което е по-естествено за мен. С други думи, извършвам реконструкция. Това ми позволява да утвърдя отвъд всякакво съмнение, че личността, наречена "аз", наистина съществува на този свят.”
― Haruki Murakami, 1Q84 Book 1

“Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха :'Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?'. Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
- Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! - казваха си някои луде. - Все пак се надявам, раздира се че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновенно с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
- Хии! Хии! Хии! - смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
- Хии! Хии! Хии! - прогълшаваше Араминта в адтобуса към ръбота.
това струскаше тъпниците и крокондуктора.
- Защо постоянно се смяфка тая подметка? - Застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив и имаше правописък да знае.
'Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам. - каза Араминта на себе си самата лично за себе си. - Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят.'
Имаше право, разпира се много тора биха лискали.
Араминта Помиярката си имаше мероприятел, който изобщо не разбираше от майтап. 'Абе, нека се радва, докато може!' -казваше той. Добър човек.
- Моля ти се, Араминта, кажи ми, какво те кара да се смяфкаш толкова често? Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.
При някое подобно избълвление Араминта избъхваше в още по-силен смяф, стигащ почти до границата на кистерията. Тя пищеше :'Хии! Хии! Хии!' - като да биваше обладавана от нечестивия.”
― John Lennon, Джон Ленън - Поезия, проза, интервюта