Димитър Кирилов

“Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.

Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...

И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,

внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...”
― Давид Овадия

“Домът е там, където са отрязали крилата ти.”
― Рене Карабаш, Остайница

“Fairness is for happy people, for people who have been lucky enough to have lived a life defined more by certainties than by ambiguities.
Right and wrong, however, are for—well, not unhappy people, maybe, but scarred people; scared people.”
― Hanya Yanagihara, A Little Life

“Десет малки негърчета похапваха добре,
задави се едното, сега са девет те.

Девет малки негърчета до късно поседяха,
заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Осем малки негърчета пътуваха из Девън,
едното там остана и върнаха се седем.

Седем малки негърчета сякоха дърва,
съсече се едното, остана без глава.


Шест малки негърчета гощаваха се с мед,
жилна го пчела едното - ето ти ги пет.

Пет малки негърчета правото увлече,
едното стана съдия и четири са вече.

Четири малки негърчета поеха по море,
заплесна се едно и три са само те.

Три малки негърчета с животните играят,
мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.

Две малки негърчета подскачат край водата,
едно издъхна на брега - такава му била съдбата.

Едно малко негърче останало само,
обеси се и ето вече, че няма ни едно.”
― Агата Кристи, And Then There Were None