“Моите родители имаха огромното и изключително умерено удоволствие да живеят скромно и свито, разумно и неинтересно, безцеремонно отхвърляйки мисълта, че трябва да се потърси някакъв по-значим, освен самото живеене, смисъл в проклетия им и лайнян живот. И двамата твърдяха, че живеят заради децата си. Децата са смисълът на живота им. Това ме побъркваше, защото си казвах: „Значи смисълът и на моя живот трябва да е в децата ми. И на моите деца да е в децата им. И на децата на моите деца да е в децата им и така... Няма ли някой да се пробва и да престане да прехвърля топката? Да си намери свой собствен смисъл в своя тъп живот, без да натоварва децата си?”, казвах си. Ами аз пък не исках да съм смисъл на живота им!”