Мария Донева's Blog, page 44

На фестивал в Свищов, 6-8 август!

На път, на път!
Ще участвам в Културен фестивал „Реката“. В неделя, 8 август, преди обед ще имам среща с дечица да си казваме приказки и стихотворения от „Нетърпение в кутия“, а вечерта – среща с възрастни от всякакви възрасти, за „Книга за нас“.
По този повод ще бъда в Свищов и ще мога да гледам куклено театърче, да се уча как се правят книги, да слушам как Данко разказва за Антарктида, да приветствам „Единайсетте сестри на юли“ на Албена Тодорова, да слушам музика, да гледам филм, да се видим с моята приятелка Еми… да не беше такава жега, направо пеша бих се затичала на север още ей сега.
Ето тук можете да видите пълната програма на фестивала.
А пък аз се върнах назад в блога и се изненадах, че съм била там преди цели три години. Всичко ми е ярко пред очите, все едно беше вчера. Какви шарени снимки!
Ох, видях и по какъв път ще минем… Аз имам услужлива памет – услужливо и старателно забравя, каквото не е за помнене, но дори и забравено, то си криволичи там и ни чака.

Днес от Гърция ще дойдат племенниците ми, после сме на фестивал, после ще дойде и кака, после ще имам имен ден, и после остава още цял половин август да се топи човек от жега и наслада, и целият оставащ живот, и всичко, което ни предстои. Нямам търпение.

Когато си загубиш четенето

Точно това исках да напиша, и точно това написах – четенето.
Не „когато си загубиш ченето”, нито „когато си загубиш четивото”.
Мисля много по тази тема напоследък и може би прибързвам, като започвам да пиша мислите си, защото те са като мъгла, като дим, не са се събрали в сгъстена форма с ясна елегантна линия, по-скоро витаят и ми се мяркат пред очите.

Напоследък това взе да се влошава – постоянно през (във) очите ми плуват едни мътни воали, като люспи от лук, изместват се настрани малко по-бавно от погледа ми, а в тъмното тихички светкавици шарят из лявата ми очна ябълка. Светкавиците приличат на скиори, които се спускат през нощта със светещи димки в ръце.

1. Ако сте си загубили четенето, проверете си зрението. Може би се е влошило и все още не осъзнавате, че четете с напрежение, че онова главоболие е свързано не с питието снощи или с шума, който децата вдигат – очите ви ги боли, помогнете им.

Пиша специално за хората като мен, които са били луди по книгите, а сега с неудоволствие откриват, че от началото на годината са прочели десетина книги. Това ще рече – по около две книги на месец, но ние знаем как четяхме преди, нали? Няма значение дали четеш повече от другите – ти четеш по-малко от себе си.

Това изобщо не значи, че не даваш за книги повече пари от всякога.
Аз съм на 46 и синът ми вече не учи в чужбина. Като ставим настрана парите за сметки и храна; и като добавим, че не се счупвам от пътувания, хеле пък в светлината на ковида, да се счупи жилото му и да се продъни царството му, аз давам пари главно за книги и чат-пат за пъзели, сребърни бижута и парфюми. Насмогнала съм си на харча.
2. Ако купувате в пъти повече книги, отколкото четете, може да сте си загубили четенето.

Защото ние сме читатели.
Всеки би могъл да хване риба с въдица, да побяга или пък да гръмне с пушка, но не всеки е рибар, спортист или ловец. Всеки би могъл да прочете някоя книга. Но ние – ние! – сме читатели. Това ни определя и е неотделимо от представата за нас в собствените ни очи и в очите на другите. И ако вече не четем, външно няма никаква промяна – още сме си същите умници; даже се оказва, че ни се е отворило време и сме го запълнили с други хубави или безсмислени занимания – но ние си знаем, че нещо куца.

3. Може да сме си загубили четенето заради нещо, поглъщащо време и внимание – нещо смислено – новородено бебенце, работа, смайващо пътуване или пък влюбване, заради което всяка секунда, в която не си потънал в другия с душа и тяло е пропиляна.
Може да сме деградирали от цъкане в интернет. Там всеки ред е нова тема, нови виц, нещо, което предизвиква реакция. Виждаш снимки за секунда, а да прочетеш и най-талантливото описание на подобно място в книга би изисквало доста повече време, усилия и внимание.

4. Внимание! Няма ми го вниманието!
Страхувам се за себе си, за собствената си личност. Ако не мога да посветя цялото си внимание продължително и всеотдайно на четивото си, как ще се посветя на каквото и да било друго? Как ще изслушам отсрещния, как ще се погрижа за болен, как ще пренеса шест кубика дърва, как ще бъда всеотдайна. Не искам да бъда човек, неспособен на всеотдайност. Проблемът с четенето е симптом за загуба на морала ми. Изтъняла е онази нишка, на която са нанизани всичките искрящи топчета – професионализъм, приятелство, забавление, характерни особености, пристрастия, дарби.

Ако пак си намеря четенето, ще си намеря личността в нейната цялост и свързаност.
Ако допусна да стана несвързана и насипна, ще се разсипя. Ау, какво изречение.
Татко има няколко тенекиени кутии, в които си събира болтчета, панти, райбери, малки криви отвертки, парченца шкурка, калчища, гумички за чешма, всякакви играчки за момчета. Без четенето си ще стана като скъсан гердан, изсипан в някоя от тези кутии с гайки. Кое ще е моето, къде ще ми е всичкото? Ще се омешам с друго, без да съм го избирала и желала.

Читател, който си е загубил четенето, е малко като болен. Заслужава цялото търпение и нежност на света.
Читател, който дълго време не е чел, трябва да се захрани внимателно, все едно е гладувал. Ангелската супа на Дънов е вода с малко моркови и картофи. Има и песен по този въпрос, децата в детските градини я знаят, припевът й е: „И едно картофче само, и едно картофче само, и едно картофче само си избрах.” Най-малкият измежду вас е най-мъдър.

5. Моето четене трябва само да пожелае да се върне при мене.
То е плахо. То е слабичко и се крие. Трябва му примамка – малка примамка за мъничко четене. Кой каквото обича, и четенето му обича същото. Смешни разкази, или пък нещо за мода, или пък новата книга на някой учен, когото си обожавал като студент. Кой каквото.
И ако четенето се опита да се захване с книгата, а тя не му потръгне – книгата не е важна, зарежи я веднага. Книгите са търпеливи, в друг момент може да я дочетеш, сега не. Само каквото душата ти иска.
Четенето е много близко с душата, те отлично се разбират, защото много са преживяли заедно.

6. Като позаякне малко и си повярва, може вече да му настояваш. Дочети си книгата, миличко. Може да използваш подкупи – дочети я и ще отидем да ядем сладолед. Или – сега е 15,05, четем до 15,30 без прекъсване и ще видим колко страници сме отметнали.
Душата се храни с победи и обича украшения.
Избери й красива книга с достатъчно едри букви. Ако ще да е някоя от онези, рехавите, с големите полета. Някоя книга на нашумял автор, дето всяка повест му я издават в отделно книжно тяло (не се наядоха пък тия бе, не се напечелиха!)

7. Нека четенето да си брои книгите и да се радва на числото им. Започни да си ги отбелязваш пак в гудрийдс. Колекционерството е страст. Мамим себе си за далеч по-съдбовни неща (да си допуша този пакет и от утре ги спирам) (той ме обича, не искаше да ме удря) (няма защо да си губя времето по лекари, ще ми мине и без лечение). Защо да не си подмамим душата да направи нещо хубаво за себе си?

8. На мен ми помага, че имам ангажимент, свързан с книгите. Реших, че е въпрос на чест всяка седмица да съм си прочела книгата. („На чест кът ма засегна – и успя! Запретнах са…”) Умни хора сме, все ще успеем да си намерим по едно убедително нещо, заради което трябва да прочетем това, което сме започнали. На този етап вече.

И знаете ли – само от месец съм се заинатила да чета, а определено имам напредък! Успявам да се вглъбя в четивото си, отново усетих онова прекрасно чувство, когато отварям книгата и все едно влизам в уютна стая, и всичко друго остава някъде далеч, докато чета. Боже, колко го обичам това!
И още има! Пак слушам музика! Бях си загубила и музиката. След половин минута слушане посягах да сменя песента, или направо да я спра. Сега слушам, и това ми помага на четенето. Заедно са ми.

И като казах за песен – вече съм на нова песничка от бебешкия репертоар – „ябълки и круши, круши колкото си щеш.” Книги, книги, книги
колкото си щеш,
бързай, мъничко детенце,
книги да четеш.

Алкохолиците търсят помощ, за да намалят или да спрат пиенето.
Книгохолиците – напротив. Аз много съм си намалила четенето и търся помощ, как да го разширя и задълбоча.
Приемам съвети, и ще ви държа в течение.

Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.

Ново стадо мишлета

Този път с пуловери, за още по-голям разкош.

Срещи в Пловдив на 1 юли!

Юлското утро! Ще го посрещна на автогарата в Стара Загора!
Посрещнеш ли утрото на автогара, от там нататък денят ти може да става само по-хубав.
Хващам рейса за Пловдив, пристигам и стой, та гледай:
От 11 сутринта при пеещите фонтани ще гостувам на Лятната читалня. Ще чета весели детски неща, „Нетърпение в кутия“, такива работи.

Вечерта от 18,30 в Би Боп Кафе ще направим пловдивската премиера на „Книга за нас“. За тази деликатна задача ще ми помогне Ина Иванова. Искам един път да направя нещата като хората. Да отговарям на въпроси, де да знам и аз какво. Да стане прилично!

Проверих – последният път, когато съм имала такава среща в Пловдив, е било на 25 април 2019. Не сме представили „Животните“ там, нищо. Бива ли така?

Ще бъда много щастлива да се видим. Моля, заповядайте!

Заради чувството за чудо

Заради чувството за чудо го пиша това – то заслужава да бъде забелязано.
През есента получих подарък – един комплект за рисуване. Не точно за рисуване, а за оцветяване по цифри. Детско занимание, но аз обичам да си играя.
Пък и се оказа, че и в тези неща има степени на трудност. Схемата е отпечатана върху платното и започваш да нанасяш цветовете – 30 цвята и три четчици, най-дебелата – колкото кибритена клечка. Платното е 40/50 см, човек все едно бродира гоблен. Аз лично не съм бродирала такова нещо, защото дори мисълта непрекъснато да броя ми е неприятна. Освен това, докато нанасяш всяка боичка – точки и чертички, и започваш с бяло, по-бяло, по-малко бяло, светло бозаво, бозавеникаво… никакви линии не се открояват, никакви форми.
Не зная дали е творческо занимание, но е много възпитателно. Изисква да се отдадеш с внимание и доверие в този, който е направил схемата, да приемеш, че той те води и ти изпълняваш волята му – а той е направил това за теб. Трябва да положиш повечето бои, преди да започнеш да виждаш какво ще се получи.
Но докато рисуваш, мислиш за рисуването; а когато мислиш – започваш да разбираш нови неща и да ги научаваш чрез собствените си действия. Спомням си как една нощ, сигурно към 12 е било, се скарах на Иво:
– Виж колко е късно, защо не си лягаш? Утре си на училище! И без това седиш и не правиш нищо!
А той ми отговори:
– Напротив, повишавам си културата!
– Е, как си я повишаваш?!
– Като мисля за Хамлет!
Като ми мина смешното, осъзнах, че той е прав – ние измисляме, разсъждавайки върху нещата. Научаваме собствените си мисли и извеждаме наяве знания, които не сме знаели, че знаем – но трябва да си оставим време за мислене.
Не знам разбира ли се какво се опитвам да кажа.
И тъй, оцветявах тихо и кротко и се чуваше само скърцането на горкичкия ми гръб, защото все не успявам да си намеря удобно място, и след общо десетина часа запълване на поленца, от това:

получих това:

Чудо.
Сега остава да лакирам картинката. Много ми стана смешно, че в упътването пише нещо в смисъл – вие сигурно ще искате да впечатлите роднините си, затова в комплекта има и метална кукичка, с която да закачите картината си на стената.
Какви роднини имат хората!
Мислех да повторя с боичките там, където прозират числата, но после реших, че така ми харесва повече, леко да прозира, че произведението ми се е получило чрез игра.

След Ивайловград

Вчера рязко стана горещо, лятото встъпи в длъжност и малко се престара.
Ние тръгнахме към Ивайловград рано-рано, защото може да са 160 километра път, но какъв път само! Цъфтят първите слънчогледи, лелки продават розови домати и череши, прекосяваш реки по мостове, ей такъв язовир видях!, още е зелено, не се е изпекла тревата, от хубаво по-хубаво.
Но колко завои…
Само един път е отворен към Ивайловград, другият нещо бил в ремонт, но и той бил със завои в изобилие, и на когото му става лошо в кола – например на мене – трябва да си знае, че ще пристигне до местоназначението си в безпомощно състояние.
Читалището в Ивайловград се намира лесно. Отвън е голямо и розово, отвътре – прохладно и просторно. Много мили домакини, много хубаво кафе.
Срещнах се с децата от първи, втори и трети клас. С всичките – има по една паралелка в града.
Реших, че ще е по-добре да им кажа (изрецитирам, покажа, изтанцувам) една приказка – „Зог“, че ми е най-смешна. После им разказах в аванс и продължението, което още не е отпечатано на български – „Зог и Летящите Лекари“.
Всички много се смяхме и се веселихме, задавахме си въпроси и си отговаряхме, накрая, да ви се похваля, ми казаха, че вече имат двама любими писатели – Иван Вазов и мене. Вазов ме води с един мустак, но аз пък съм по-млада.
И всичко беше шарено и зелено, лайка и лавандула, и цъфнали нарове във всеки двор. Но аз не спирах да си мисля – защо го правя това? Защо пътувам три часа по диви завои, за да прочета една приказка на тези наистина много сладки, но все пак непознати деца, и после да си тръгна?
Дадох си очевидните отговори, плюс още няколко, натикани по-назад в шкафа с истините, надеждите и желанията…

Та по този повод, да кажа – ще участвам в едно събитие на 30 юни в Къщата на архитекта, ще дължа реч и мисля тя да бъде на тема „Срещи с читатели: защо?“

И снимки от читалище „Пробуда 1914“ – Ивайловград.
Благодаря за веселата среща!

Ура за Гери!

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Улица

Хората са непрогледни.
Пламнали, сънливи, бледни,
идат – хубави, забързани,
непознати, а пък свързани,
извисяват се, пропадат,
без причина те нападат,
гледат слънцето, вълнуват се,
плачат, смеят се, преструват се,
правят се на сериозни,
не допускат, че са грозни,
меки са отвътре, пазят се,
ближат сладоледи, мразят се.
Кожата, косата, дланите.
Близките, неразгаданите.
Нежните, недостижимите.
Колебливите. Любимите.
Смазаните от умора,
скучните познати хора,
първи – станали последни.
Хората са непрогледни.