Мария Донева's Blog, page 243
March 21, 2013
Далеч от пролетта
Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,
по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят -
със преспи върху шапки и качулки.
Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.
И вместо в лед, снегът минава в кал -
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.
March 19, 2013
Изящна смърт
Изящна смърт,
бъди любезна.
Дари ми кротко да изчезна.
В теб като бебе да се гушна.
Бъди със мен великодушна.
Прегръдката си не спестявай,
не бързай.
И не закъснявай.
March 18, 2013
Да вярваш в пролетта
Концерт за третия рожден ден на проекта ДжаП.Бг
Заповядайте на 23 март от 20,30 часа
в Чайната на “Бенковски” 11
на специален джаз-концерт -
Световната джаз-класика на български език!
Марина Господинова – глас
Венци Благоев – тромпет
Антони Дончев – пиано
Мария Донева – думи
Нека заедно посрещнем пролетта с музиката, която ни вълнува, в топлата и уютна атмосфера на Чайната, заедно с хора, които обичаме.
За нас концертът е особено важен, защото с него ще отбележим третата година, откакто проектът JAP се срещна на живо с публика.
Два вида звук има – шум и джаз.
Единствено джаз ще слушам аз
А също – съседите край нас.
И не мога вече без това.
Ще се видим отново в Чайната на 23 март от 20,30 часа.
Входът е 10 лева.
ПП Не забравяйте да се обадите на телефон 0887-05-10-80 и да си запазите място.
March 17, 2013
Бадемовият цвят
Бадемовият цвят моржува –
със сняг си мие личицето.
Сега ще видим колко струва
желанието, със което
напираше да се излюпи
и на света да се покаже.
Бадемовият цвят се къпе
с вода от пресен сняг. И даже
се радва и поруменява,
и бухва като морска пяна.
И пролетта внезапно става
хиляда пъти по-желана.
March 16, 2013
March 15, 2013
“Скрита камера”, Лидия Димковска
Запознах се с Лидия Димковска на Стружките вечери на поезията преди куп години и затова се зарадвах искрено, когато видях романа й „Скрита камера” в библиотеката, все едно неочаквано съм срещнала познат. Не знаех, че тя пише проза, познавам я като поетеса. Оказа се, че след успешния си дебют със „Скрита камера”, преведена освен на български – и на словенски, словашки и полски език, тя е написала още един роман, който е спечелил редица награди. Открих македонската и чешката корица на книгата в интернет (ох, в справката не пише, че е преведена на чешки, но ето тази корица е чешка, или греша?). Ами нашата корица е най-хубава! Художник е Боряна Йорданова. И, докато още съм на темата за книжното тяло – шрифтът ме измъчи, особено пасажите, написани от името на Лила, нечетлив и ситен-ситен италик; а печатните грешки са неприятно много.
Напоследък чета бавно, дори когато шрифтът не се отнася така враждебно към очите ми. Но „Скрита камера” и без това не е роман за бързо четене. Разказът е наситен, поетичен и богат на асоциации, които изискват да си дадеш време, за да ги осмислиш.
Авторката е родена през 1971 година. Романът е на ръба между фикцията и автобиографията. И героинята, Лила, е родена в същите тези времена. Това привлече моя интерес – да проследя приликите с моето детство, моментните снимки на обществото и филмчетата за промените, които настъпват в него. Като читател от съседна балканска страна, откривам забавни, уютни, а понякога – горчиви съвпадения.
Разказът тече по няколко линии – интимно-телесната и лична история на израстването и скитането; фантастичната линия за скритата камера, другото Аз, което живее в палеца на крака и не мигва, а записва и запомня; историческата линия за Балканите и Европа; световната линия, която присъствието на Джоузеф прокарва и така разширява хоризонта; размислите и разказът за литературното битие на една писателка, за която писането е и повод и начин да пътува до Америка, Азия, Европа…
Отделно от това, част от историята е книга в книгата, останалото – история как тази книга в книгата е написана. Съквартирантите на писателката по време на престоя й във Виена, афганистанецът Джоузеф и албанката Едлира, са толкова хубави и пълнокръвни, че последните три страници четох буквално със стиснати клепачи и с мокри очи, надзъртайки между миглите си, защото знаех какво ще пише, но не желаех да го видя.
Четох романа в автобус, в маршрутка, в леглото, на масата, на пейка в парк, в кафене. Най-голям откъс прочетох в коридора пред един кабинет, докато чаках да дойде моят ред за преглед.
На толкова много места се впечатлявах от думи и мисли и ми се искаше да ги цитирам, че книгата заприлича на таралеж – отвсякъде стърчат хартийки, кламери, бъркалки за кафе, станиол от дъвка…
Какъв пример за мислите, образите и езика в този роман да дам? (Преводът е направен от Александра Ливен.)
Ето един епизод от детството: „Всъщност тогава Лила за първи път се сблъска с Другостта и тя й се стори любопитна и вдъхновяваща. Затова един ден облече панталоните, ризата и елека с шпиц деколте на вуйчо си и пробва да пишка права, като момче. Насмалко и мен да опикае! После скри панталона на тавана да го изсуши на капандурата, ама отнейде дотърча баба Мада, селската врачка, и викна на Бабчето: „Летке, мори, църна сестро, панталони висат от прозорчето на таванот! Магия е, некой не ти мисли арно! Оди, фати ги со машата и веднъш фърли ги во огнот, да не си ги факяла со рака! Бабчето пребледня от потенциалния черен облак, дето се канеше да надвисне над семейството, и направи както й заръча врачката, без дори да погледне чии са панталоните, пък и не се замисли, защото веднага след това се втурна да събира яйцата изпод кокошките, да има с какво да се отблагодари на Мада за спасителната й интервенция. Така Лила и аз се избавихме от последствията на травестизма, но, слава Богу, не и от ключовото му значение на еснафското общество в гражданско.”
За престоя си като студентка в Румъния Лила разказва: „Всеки ден ходя на румънски. В междучасията седим в бюфета, пием кафе и продължаваме дискусиите от часовете. Всеки ден се караме кой да черпи. Хон Ли от Корея дори вади пари и ги слага на масата, но професорите винаги надделяват. Заплатите им са малки, но пък сърцата – големи. Вече дори ни е неудобно да пием кафе, затова поръчваме само вода, но те скачат обидени и трябва да отстъпим. „Колкото език ви дадем, толкова ще имате.” – казват. На 25 години имам чувството, че уча нов майчин език.”
Три цитата, за щастие. Третият – нека да послушаме как Лидия Димковска чете началото на романа си на Панаира на книгата в НДК през 2010. Ето ТУК.
Очаквах с нетърпение да видя какво ще се случи със скритата камера на финала на романа. Самото й оголване и разкриване вече я променя и обезсмисля, тя е изпълнила задачата си и остава само да видим изумените, объркани, засмени лица на хората, които осъзнават, че са били издебнати и заловени в интимността на своето преживяване. Нещо такова се случва и тук, но аз оставам с чувството, че това е само емоционална реакция на героинята. Без своята скрита камера (късче от бижу, скъпоценност, чуждо тяло, което я е наранило и предизвиква всекидневна болка, нараняване, получено от майка й още като бебе, нейното друго Аз, което не спи, а помни, което споделя нейните чувства, знае ги и ги разбира (копнежът за А.)… без своята скрита камера тя вече няма да е тя. Аз не вярвам на финала, на отказа от себе си, но мисля, че това е предвидено от авторката, че тя не иска аз да го повярвам.
Романът ме респектира с изобилието от образи, с широтата на картините и с богатството на разсъжденията, мъдри, умни и красиво изказани. Силна и докосваща книга. Радвам се, че имах възможността да я прочета.
Предупреждение:
Моля, задръжте си подмятанията, че македонски език не съществува и затова тази книга не е написана на македонски и не е преведена от македонски на български. Това наистина не ми е интересно. Смятам категорично, че миналото е в миналото, а някой да казва днес на два милиона души какви са и как трябва да се самоопределят, е най-най-меко казано безумно. Няма да отговарям на коментари в този смисъл, напротив, ще ги трия в правото си на домакин и самодържец на този блог.
Наскоро върнатите книги
Наскоро върнатите книги
във градската библиотека
си имат специална маса
и там в безредие отдъхват.
Така са още по-желани,
като жени, които правят
редовно секс, и очевидно,
че са го правили току-що.
Започнеш ли да ги разгръщаш,
ти осъзнаваш – преди малко
и някой друг ги е докосвал.
Поглаждал е със показалец
и буквите, и редовете.
Отблизо всичко е разгледал,
разбрал е всичките им тайни.
Които ти не знаеш още.
Те са сънливи и достъпни
по начин, който те привлича.
Една със себе си щом вземеш,
спокойно другите заспиват.
От удара на поглед в буква
искрата щом се уталожи –
ще бъде вече безопасно
да сложат книгите на рафта.
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
