Ангел Грънчаров's Blog, page 1707

Страх ме е само от едно нещо: да не се уплаша, да не проявя малодушие, да не потъпча правото и достойнството си на свободен български гражданин

По-миналата вечер публикувах Потресаващ документ, ярко свидетелство за катастрофалното нравствено състояние, в което се намира системата на многострадалното българско образование и училище ; това е протокол от съдебното заседание от 12 януари 2015 г., на което бяха разпитани свидетелите на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, именно на подсъдимата (ответницата) по съдебното дяло, заведено от моя милост с искане съдът да отмени куриозната заповед за моето уволнение от това същото училище; а известно е, че аз бях уволнен по крайно скандални и смехотворни до умиление мотиви, а именно "пълна некадърност", "абсолютна липса на всякакви качества да бъде учител", "изцяло негоден за образователната система" и прочие. В тази връзка обаче възникна интересен, бих казал чудесен казус, който биде поставен от един анонимник, написал следното:
Анонимен каза: Господин Грънчаров, мигар не разбирате, че с всяко публикуване на съдебен документ все повече се орезилявате? Излагате се все повече. Сфащате ли сега защо трябва да спрете?
Като ми написа това, аз, признавам си, силно се озадачих, е, зная, че има спорове дали докато тече съдебното дяло бива да се публикуват документи по него; има различни гледища, но трябва да се вземе предвид, че това съдебно дяло се гледа в съвсем открити за всички заседания, няма нищо секретно, тайно, няма никаква "класифицирана информация", съдържаща някаква строго пазена "държавна тайна", следователно какво "скандално" може да има в публикуването на документи по това дяло? Та нали и самите съдилища публикуват същите тия документи, нали хората по съдебни дела като това, към които има голям обществен интерес, трябва да могат да се информират изчерпателно, та да си съставят вярно становище и разбиране? Изхождайки от тази позиция, аз възкликнах ето какво по повод на тъй прочувствения укор на въпросния моралистично настроен анонимник:
Ангел Грънчаров каза: Не, изобщо не разбирам защо аз съм се бил орезилявал като публикувам съдебен документ. Ако можете да ми обясните как става този фокус, ще Ви бъда много благодарен...
Изминали са вече много часове откак съм задал този, убеден съм, твърде неприятен на въпросния моралист въпрос, той обаче мълчи - и предполагам ще замълчи завинаги. В тази връзка реших, с оглед да го предразположа все пак към дебат по иначе интересния казус (аз, както е известно, много обичам дискусиите, дебатите де, обикновените разговори, стига да са с мислещи, поне с опитващи се да мислят, сиреч, с нетъпи индивиди, също ги обичам!), да подхвърля ето какво:
Ангел Грънчаров каза: Не ми отговори на въпроса. Умълча се нещо. Което означава, че изглежда не можеш да ми отговориш. А аз ще ти кажа истината по този въпрос каква е; ето я тази истина:
Излага се, орезилява се не този, който не се бои от гласността и дава публичност на това какво мисли и какво са казали или правили опонентите му, а се излагат и се орезиляват именно тия негови опоненти, които като са правили какви ли не зулуми и подлости, сега, разбира се, не желаят стореното от тях да получи израз, и не само че не желаят това, но даването на такава публичност им е така неприятно, че са готови на всичко само и само стореното от тях да си остане в тайна. Ето кой се орезилява и излага: оня, който си е позволил да прави нередни неща, пък сега прави всичко щото стореното от него да остане в тайна. И същевременно сам мълчи и не смее (пък и не може!) нищичко да каже в свое оправдание.
Но има една поговорка, валидна в случая, и тя е широко известна: "Каквото си надробил, ще имаш добрината да си го изсърбаш докрая..." Е, аз съм привърженик на тази народна мъдрост. И също съм привърженик на гласността, на публичността. Аз няма какво да крия и няма от какво да се срамувам, нищо лошо или позорно не съм сторил. Нека да се излагат и опозоряват тия, които са правили лоши и позорни неща, илюзорно надявайки се направеното от тях да остане в тайна.
Е, няма да остане в тайна. Ще помогна, ще направя нужното всички да научат какво те са сторили. Понеже истината за мен е нещо най-драго, скъпоценно и поради това изключително много обичано...
Това написах там на този анонимник, имащ някакви моралистични претенции. А вие какво мислите по този казус? Щото аз съм замислил нещо наистина грандиозно: да публикувам и двете "ей-такива папки", пълни с какви ли не компромати и доноси по моя адрес, които тъй усърдната като пчеличка директорка на ПГЕЕ-Пловдив успя да произведе в период от около една година, подготвяйки най-старателно тъй копняното от цялата й душа мое уволнение. Ще се получи невероятно богата колекция от най-разнообразен емпиричен матр`ьял, който ще даде възможност всеки да си състави пределно пълна картина на случилото в последните няколко години в това знаменито някога училище, картина, която е точен израз на царящата в образователната ни система страшна криза, белязана от несрещана по-преди деморализация. Това възнамерявам да направя. Ще започна тия дни с публикуването на "китка" от... доноси по мой адрес, а постепенно ще публикувам всичко, що съдържат тия две (даже три, ако вземем предвид и папките от другото съдебно дяло, това за клевета, което също още тече в момента) грамадни папки. Мисля, че тези административно-литературни шедьоври заслужават да стигнат до тъй любознателния читател. Щото г-жа Анастасова, въпросната директорка на ПГЕЕ-Пловдив, бидейки учителка по литература, успя за тия няколко памятни години да сътвори цял един нов литературен жанр: този на административно-бюрократичната, сиреч директорска свободна белетристика, имаща при това най-бегли, повърхностни поетично-психологизаторски претенции. Един ден науката, убеден съм в това, ще признае новаторството й - и ще остави почетно място в литературната история на свидното ни отечество ако не на нейните творения (някои от тях имат обаче характера на същински шедьоври!), то поне само на въпросния тъй чудат литературен жанр.
Та значи целия този безценен за науката матр`ьял според мен не бива да бъде погубен, не бива да бъде оставен да прашасва в архивите на съдилищата. Напротив, той трябва да спомогне за очертаване на точната картина на случващото се в българската образователна система, та на тази база, благодарение на тази истина, да можем да се ориентираме правилно за ония промени, които времето изисква от нас да извършим непременно. Тази е моята идея, аз не съм човек, който да гони някакви, видите ли, "сензации", не, аз съм просто един сериозен и задълбочен изследовател на случващото се в системата на многострадалното българско образование и училище. И ще изпълня задачата си до края. Вече нямам и какво да губя, пък и от нищо не ме е страх. Страх ме е само от едно нещо: да не би в някакъв момент да се уплаша, да проявя малодушие, да потъпча достойнството си на свободен и пристрастен към истината български гражданин. Единствено само от това ме е страх, от нищо друго не ме е страх...
Хубав ден на всички! Бъдете здрави! А страхливци никога не допускайте да бъдете! Презрени малодушници никога също не допускайте да бъдете! Чао и до скоро, до нови срещи!
Търсете ПО книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване НА Времето: Изкуството на свободата , . изд A & G , 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато Обаче НИ запитат А що Е Време? , почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето , живота , свободата .

Радващо е, че има и нормално мислещи - правдолюбиви и свободолюбиви - руснаци на този свят!

Natalia Novozhilova ОТВЕТ СОВКУ :Ирина Булгакова (2 общих друга):
- Да, мы совки, ни у кого ничего не украли, не убили, грязью не облили. Работаем, детей рожаем, внуков ростим, мужчин любим, мира хотим, достатка. А на доброту и Бог даёт. Простите, если что не так!Я:
- Да всё не так:(ни у кого ничего не украли...) - Вы украли будущее у многих поколений, включая будущее наших детей и внуков (а, возможно, и правнуков).
(... не убили...) - Вы, совки, убили миллионы людей не только в России, но и в десятках других стран. И продолжаете убивать.
(... грязью не облили...) - Вы обливаете грязью лучших людей из прошлого и настоящего России, а также из стран Запада. Вы постоянно врёте и скрываете истину.
(... Работаем...) - Вы работаете на свалку, перерабатывая природные богатства в дерьмо. Вы пользуетесь вещами, изобретёнными и сделанными на Западе или в Китае.
(... детей рожаем, внуков ростим...) - Вы рожаете детей и отдаёте их в детдома, а тех, которых оставляете, растите больными и тупыми. Вы и внуков такими же рОстите.
(... мужчин любим...) - Вы любите мужчин пьющих и ленивых. Вы любите Путина, который ни разу не мужчина.
(... мира хотим...) - Вы "хотите мира", вторгаясь в соседние страны и убивая мирных людей. Вы опасны для всего мира.
(... достатка...) - Вы хотите достатка, не прилагая усилий - украсть, отобрать, получить даром. А если получаете, то не бережёте. Вы загадили свою собственную страну - и вам всё мало земли.
(А на доброту и Бог даёт...) - Вы не добрые, и Бог вам поэтому ничего не даёт тысячи лет.
(Простите, если что не так!) - Нет, НЕ ПРОЩУ!
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Историята с възкръсването на Лазар в изобразителното изкуство на Европа

Възкръсването на Лазар: 7 световни шедьоври в живописта на библейски сюжет , Публикувано от: Росица Младенова

Ден преди Цветница християните от целия свят отбелязват още един светъл празник – Лазарева събота. Съгласно Евангелието, Исус Христос възкресил Лазар след като е бил мъртъв 4 дни – именно след това много хора започнали да вярват в Исус, а фарисеите от страх решили да убият Спасителя.

Фреска на Джото «Възкръсването на Лазар» (1304-1306)

Съгласно пресмятанията на изкуствоведите, Джото ди Бондоне (Джото) е работил над фреската 852 дни . Всеки персонаж е драматичен герой: Исус излъчва божествена сила, Лазар напомня парцалена кукла, неговите благодарни сестри Марта и Мария се хвърлят в краката на Чудотвореца, а останалите герои или са изумени от станалото, или си закриват лицето от вонята, излизаща от тялото на Лазар. Произведението се намира в Капела дел Арена (Падуа).



Фрагмент от фреската на Джото «Възкръсването на Лазар». Нарисувана през 1304-1306 години.

Картина на Алберт ван Оуватер «Възкръсването на Лазар» (около 1450)

Живописецът е „разположил“ героите не в тъмна пещера, а в просторно помещение с висок сводест таван, колони и прозорци, от които струи светлина.



Фрагмент от картината «Възкръсването на Лазар» на Алберт ван Оуватер. Нарисувана около 1450 година.

Караваджо «Възкръсването на Лазар» (1608-1609)

Своят шедьовър художникът завършил година преди смъртта си.По мнението на някои изкуствоведи, Караваджо е бързал и затова фонът не е отработен толкова щателно, както персонажите – те са изобразени на фона на тъмна пещера. Към неговия Лазар постепенно се връщат жизнените сили - капка след капка. Съгласно легендата, за достоверност Караваджо е рисувал своя герой не от жив натурщик, а от ексхумирано тяло.



Караваджо «Възкръсването на Лазар», нарисувана през 1608-1609 година.

Картина на Гверчино «Възкръсването на Лазар» (1619)

Италианският живописец Гверчино принадлежи към Болонската школа. Съгласно принципите на това течение, библейските сюжети не трябва да се изобразяват грубо, лишени от красота, затова, създавайки своя шедьовър, авторът поканил само красиви натурщици, а неговият Лазар се «пръсва» от здраве. Гверчино използвал тъмни краски, обаче неговите герои са като «извадени» от мрака.



Фрагмент от картината на Гверчино «Възкръсването на Лазар». 1619 г.

Картината на Рембранд Харменс ван Рейн «Възкръсването на Лазар» (около 1630)

Холандският художник изобразил на преден план на своята картина възкръсващия Лазар — не пълния със сила мъж, както при Гверчино, а действително напомнящ покойник — увит в саван и мъртвешки бледен. Сумрака на пещерата Рембранд го «осветил» с фенер, сиянието на който акцентира вниманието на повдигнатата нагоре ръка на Исус и показва лицата на поразените от чудото роднини.



Рембранд Харменс ван Рейн «Възкръсването на Лазар». 1630 г.

Картина на Винсент Ван Гог «Възкръсването на Лазар» (1890)

«Възкръсването на Лазар» на Ван Гога наричат подражание на Рембранд, обаче художникът не е копирал, а отново е преосмислил каръината на холандския майстор. На своето платно Ван Гог е «пренесъл» главните персонажи на Рембранд— увития в саван Лазар и двете му сестри – Марта и Мария. Обаче, централната фигура – самия Исус - художникът е поставил „зад кадър“. По този начин Ван Гог е представил чудото на Иисус, «прибирайки» самия Спасител — вместо Него авторът е изобразил сияещо слънце.



Винсент Ван Гог. «Възкръсването на Лазар». 1890 г.

Картины и рисунки на Михаил Нестеров «Възкръсването на Лазар»

Към евангелския сюжет съветският художник, който над 20 години е рисувал храмове и икони, се е обръщал няколко пъти: сред неговите работи има и скици към стенописите на църквите (1899), и картина с маслени бои върху платно (1900), изобразяваща чудото на възкресението. Авторът малко се отклонява от каноните на руската иконопис: своите персонажи той изобразява не като светии, апостоли или други библейски герои, а като обикновени хора, които търсят своя път към Бога. Както е казвал самият Несторов: „Аз избягвах да изобразявам така наречените силни страсти, предпочитайки пред тях нашия тих пейзаж, човека, имащ вътрешен живот“.



Една от работите на Михаил Нестеров. «Възкръсването на Лазар».

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Възкресяването на Лазар

Евангелско четене и Апостол в Лазарова събота

Евангелие от Иоан (11:1-45)
В онова време беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта. (А Мария, чийто брат Лазар бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си.) Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен! Като чу това, Иисус рече: тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий. А Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря. А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше. След това рече на учениците: да идем пак в Иудея. Учениците Му рекоха: Рави', сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш? Иисус отговори: нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е в него. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя. Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него. Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него. Като дойде Иисус, намери, че той е вече от четири дена в гроба. А Витания беше близо до Иерусалим, около петнайсет стадии; и мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, като чу, че иде Иисус, посрещна Го; а Мария седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Иисуса: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че, каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог. Иисус й рече: брат ти ще възкръсне. Марта Му каза: зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден. Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? Тя Му дума: да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света. Като каза това, отиде та повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика. Тая, щом чу, става бързо и дохожда при Него. (Иисус още не бе дошъл в градеца, а стоеше на мястото, дето Го бе посрещнала Марта.) Иудеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, мислейки, че отива на гроба - да плаче там. А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го видя, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи. Тогава иудеите казваха: гледай, колко го е обичал. Някои пък от тях казаха: не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре? А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус й дума: не казах ли ти, че, ако повярваш, ще видиш славата Божия?Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи. Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него. Апостол (Евр. 12:26-13:8)Братя, ние, като приемаме царство непоколебимо, нека пазим благодатта, с която да служим благоугодно Богу с благоговение и страх, защото нашият Бог е огън, който изтребя. Братолюбието да пребъдва между вас; страннолюбието не забравяйте, защото чрез него някои, без да знаят, оказаха гостоприемство на Ангели. Помнете затворниците, като да сте с тях затворени, и страдащите, понеже и сами сте в тяло. Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло - чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог. Не бивайте сребролюбци и задоволявайте се с онова, що имате. Защото Сам Бог е казал: "няма да те оставя, нито ще те напусна"; тъй че ние с дръзновение да казваме: "Господ ми е помощник, и няма да се побоя: какво ще ми стори човек?" Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки. В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя - възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха (Иоан гл. 11). Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите.Чудото на Лазаровото възкресение предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие (Иоан 11:47-57). Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.История на празникаЛазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Затова именно от най-дълбока древност било установено случилото се да се спомня преди началото на Страстната седмица (Седмицата на Христовите страдания).В IV век Лазаровото възкресение се считало за общоцърковен и тържествен празник, което се вижда от множеството поучения на този ден от св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, и др. В VII-VIII век светите църковни песнописци св. Андрей Критски, Козма Маюмски и Иоан Дамаскинсъставили особени песнопения и канони, посветени на празника, които са в Църквата ползва до ден днешен.Богослужението на празникаБогослужението на Лазаровден се отличава с необикновена проникновеност и значимост. Лазаровата събота е пасхално тържество - единственият ден в богослужебната църковна година, когато възкресната (неделната) богослужба не е в неделя. Виж по-долу Богослужението през Страстната седмица.това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: дигнете камъка.
Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус й дума: не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?
Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият.
А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа.
Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи.
Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него. (Иоан 11:38-46)За възкресяването на Лазар, брата на Марта и Мария от Витания, благовести само св. Иоан Богослов (Йоана гл. 11-12). Лазар живеел във Витания заедно с двете си сестри Марта и Мария. Това семейство много обичало Господ Иисус Христос и винаги Го посрещало с радост.Когато Иисус Христос дошъл във Витания, Лазар вече четири дни бил в гроба. Според еврейския обичай покойните се оплаквали седем дни и по тази причина в дома на Лазар имало много хора, между които вероятно е имало и много роднини, дошли от Иерусалим. В скръбта си Мария паднала в нозете на Господа. А Той, като видял Мария и другите да плачат силно, се просълзил.Когато стигнали до гроба, Господ заповядал да вдигнат камъка. Силната миризма силно смутила наскърбената Марта. Обзел я ужас само от представата, че ще види обезобразен от смъртта любимия си брат. Тогава Иисус Христос разкрил слабостта на вярата й.Чудото с възкресението на четиридневния Лазар се свързва с Бог Отец, затова, когато то било извършено, Иисус Христос благодари на Бог Отец за това, че по Негова воля бил възвърнат живота на Лазар.Спасителят произнася молитвата си към Бог Отец пред всички, защото народът, виждайки и чувайки това събеседване между Бог Отец и Иисус Христос, по-лесно ще повярва, че Той е Синът Божи.При възкресяването на Лазар Иисус Христос разкрива своята сила като Бог и Господ ­ че е Източник на живот. Още преди кръстните Си страдания показал, че е Победител на смъртта.Това евангелско събитие е свидетелство за общото ни възкресение. "Възкресителят ­ казва св. Ефрем Сириец ­ първо е допуснал разложението да се допре до умрелия и после го възкресил, т.е. разлагането му ни уверява в смъртта, а възвръщането му към живота ­ в общото възкресение."

Източник на горната публикация
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Има една единствена причина сега страната да е най-бедна и корумпирана и тя се нарича Русия

Един коментар, показващ цялата горчива истина относно т.н. "освобождение" на България от Русия в 1878 г.; тази истина трябва да се знае от всички - защото тя се крие от младите, нея я няма в учебниците по история, а вместо нея в съзнанията им се натрапват пълни небивалици и лъжи; та ето какво пише този анонимен коментатор, накратко казващ ни цялата истина:Който не знае, че нашият най-голям враг винаги е била и продължава да бъде империята на злото - Русия - просто е обикновен невежа или руски петоколонник. Какво освобождение, какви пет лева?! Дошли са дивите руски орди да ни завземат, да стигнат до Проливите и да останат в земите ни, а българите да бъдат изселени или убити. И всичко това едва след Априлското въстание, когато се повдига международен въпрос и така или иначе България щеше да е свободна и то при много по-добри условия и без руските пълчища и генерал-губернатори в земите ни. Без да плащаме тонове злато на рашистките окупатори и да храним мужиците им.Като не успяват напълно пъклените им планове започва една история на мръсни политически игри срещу България, интриги, заплахи, политически убийства, корумпиране на продажници от елита, оттогава - та и досега. Да не говорим за кървавия 9-ти септември 1944 г. и каква чума ни донесоха.Има една единствена причина сега страната да е най-бедна и корумпирана и тя се нарича Русия.Поклон пред Раковски, че го е прозрял. Презрение за съвременните "българи", продаващи за пари Родината си.Горното е във връзка с: Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Без зор прокопсия няма: и като сме си избрали да нямаме зор, има да имаме и прокопсия!

Българите, Из: Вера Мутафчиева: Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма
... Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си. Защото нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. И наистина е виновно турското робство. Така са ни оставили да правим каквото си искаме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като бивш марксист, пък и сега донякъде такъв, съм била много възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на ум и разум, на спестовност, на труд, на уважение, на страх. На дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство – това сме ние. Тодор Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание.
Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, ако имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той веднага забравя, че е българин. И навсякъде, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България. На мен много ми е смешно: в нашите посолства има специални аташета да агитират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като увеличаваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: "О-о-о, сега ще направим комисия, комитет!", държавни чиновници назначаваме, неуволняеми. Акъл – море... Но не сме чак толкова за окайване, не. Първо, българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува. Никак не се боя за българина – ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем как се минава между капките. Както вие казвате – да мушморочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушморочим, така да бъде! Е, какво сега, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон! Това е тя, стратегията на малките нации.
Историята върши работа. Някои трафарети от историческото развитие работят и до днес. Например да си евреин. Това са хора с много дълбока история, със способност да се справят с всякакви нови ситуации. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете – от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, след това обратно – от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток – всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към различни ситуации. А ние какво? Ние като сме клекнали тука и понеже земята мека, и понеже топло – къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало нужда да ходим никъде.
Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не става. И в това, което сега пиша, дано успея да обясня, че нашето нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма. И като сме си избрали да нямаме зор, има да имаме и прокопсия. Искаме да ни е сигурно, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, защото това с леснотията ни било е прекалено дълго.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Моя статия за образованието, публикувана във в-к КУЛТУРА още през 2008 г.

Сега случайно разбирам, че ето тази моя статия е била публикувана навремето във в-к КУЛТУРА:
Крайъгълният камък на образованието
На какво се опира цялата "образователна система"? Най-важното е да се разбере това – и то по много причини. Първата може би е следната: у нас същностна, дълбока и цялостна реформа на "системата на образование и възпитание на… подрастващите" изобщо не беше направена. Реформата, за която се изприказваха толкова приказки, просто не се състоя. Направени бяха много, но частични, безпринципни, взаимно противоречащи си и най-козметични промени, които с нищо не промениха критичната ситуация, от десетилетия съществуваща в нашето училище. Съвсем съзнателно казвам това и твърдо настоявам то да се осъзнае: така повече не може да продължава.
На второ място у нас по най-крещящ начин не се разбира, че реформата, от която се нуждае нашето образование, не е административна, а е същностна и принципна, т.е. от промяна се нуждае не ‛външната форма“, а онова, от което зависи смисълът, идеята на образованието. Всъщност, нашата образователна институция е стигнала до положение – от което, впрочем, по-ниско не може да се падне – съвсем да не разбира и да не си дава сметка тъкмо за смисъла на онова, което "ръководи“ и "регулира“. Размита и съвсем аморфна е именно идеята на образованието, неговата същност – и то не от вчера, не с идването на демокрацията (когато "всичко се било объркало" – както наивно и безобидно си го представят!), а от десетилетия. Налага се промяна на подхода, който се прилага от десетилетия спрямо нашите ученици (пък и студенти), превърнати в най-прост обект на "педагогически въздействия и манипулации". Именно тук е разковничето, от което зависи всичко останало, и където досега не беше пипнато: "обучаващият се" трябва да бъде признат за суверенен субект на своето собствено образование и възпитание, нему трябва да се признае огромната отговорност за това. И за целта трябва да му бъдат дадени съответните права. А ако пък не му ги дават, да си ги вземе сам… ( Прочети ДО КРАЯ )
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Как се държи руският турист - или помагало по простащина: нашите простаци има какво да учат от своите руски събратя!

Приятно гледане, приятно учене! :-)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Духът е именно тази градивна, раждаща, оживотворяваща, облагородяваща, оздравяваща всичко свобода

И тъй, изследванията върху проблема за здравомислието напреднаха дотам, че стигнахме до заключението, че до този проблем се свежда в крайна сметка всичко, което изобщо може да ни занимава; всички спорове, конфликти, ценностни разминавания и т.н. в крайна сметка се обуславят от това, че много хора си позволяват лукса да живеят в атмосферата на поразително нездравомислие. Разбира се, естественото е хората да се опитват да се освобождават от оковите, от ограниченията, от блокажа на едно нездраво, инертно, несъвременно съзнание, неспособно да постигне адекватност, така да се каже, с духа на самото време, в което живеем, сиреч, със съществените потребности, които самият живот изисква да задоволяваме. Цялата духовна култура, като се почне от различните видове изкуство, та се стигне до най-сериозните философски трактати, в същината си е порив към здравомислие, неугасим стремеж да преодоляваме изкушенията и рисковете на разсъдъчното нездравомислие.
Или направо на немисленето. Щото немисленето е предпоставка на нездравословното, на болното представяне на нещата. Здравата, хармонично функциониращата, пълноценно живеещата душа е именно душата, чиито мисли и чувства са именно здрави - и здравословни, и плодовити, и облагородяващи духа на човека. А иначе е пълно с хора, чиито души са осакатени, непродуктивни, потиснали потенциала си, ощетени, бедни, пораждащи само кухо самомнение и празно високомерие. Рядкост в наше време е да срещнеш човек, чиято душа е неощетена, непотиснала способностите си, напротив, разгърнала потенциала си във всички посоки. Рядкост в наше време са пълноценно живеещите и одухотворени личности, излъчващи благородство, душевна щедрост, светлина, сила на духа и нравствена чистота. В наше време, какво да крием, е пълно общо взето предимно с мижитурки, сиреч, с претенциозни безличия. И цялата работа по тази причина се свежда до ето какво: а какъв е изходът, как можем все пак да излезем от това състояние, какво трябва да правим та да се борим по-ефективно - с оглед да преодоляваме толкова неблагоприятната за нашата човечност тенденция?
Ето, напоследък сякаш всички осъзнаха, че политическата деморализация или деморализацията в областта на политиката е един съдбовно важен за функционирането на демокрацията ни проблем; само преди няколко години обаче на предупрежденията на странници като мен, които предупреждавахме за толкова негативната тенденция, ни се подиграваха за това, че сме се били занимавали с неуместен морализъм, с банално морализаторство в областта на политиката, която по презумпция, видите ли, била "извън морала". Е, сега изглежда все повече се разбира, че всичко, що е в сферата на човешкото, няма как да няма своите нравствени детерминанти и измерения. Нещата винаги са многосмислени, многолики, съдържат много измерения; не бива да си позволяваме лукса да се задоволяваме с ощетена в смислово отношение интерпретация, щото по този начин себе си ощетяваме и дори деформираме. Всяко нещо, ако не бъде схванато и постигнато адекватно, в цялото богатство на смисъла му, сиреч, цялостно, ако не бъде възпроизведена под формата на мисъл тези именно негова пределно човешка и духовна многоизмерност, неминуемо почваме да го възприемаме изкривено, непълноценно, сиреч, нездраво. Повечето хора, поради това че душевният им живот е беден и ощетен, непълноценен, на тази база неизбежно ощетяват и картината на света, с която се задоволяват. Те започват да се откъсват от реалният сват, започват да живеят в ефимерни, илюзорни, фантастични даже светове, нямащи нищо общо с реалния. Такива хора се държат в нашия реален свят пределно неадекватно - и на тази база успяват да извършат страшни щуротии и поразии. Примерно ето как обремененият с вулгарно-кагебистките и пошли имперски представи за нещата всерусийски самодържец Путин се държи напоследък: държи се като слон в стъкларски магазин. Разбира се, за да са възможни такива грандиозни масови социално-идеологически психопатологии като путинизма се налага да се влага огромен ресурс в зомбирането, ослепяването, видиотяването чрез масирана медийна обработка на огромни човешки маси. Същият процес върви доста успешно и у нас. Калпавото, изцяло сгрешено, тотално загубило автентичния си смисъл, безчовечно, тоталитарно в същината си, командно-бюрократично и монополно държавно образование играе най-главна роля в този процес на душевно оскотяване, видиотяване, озверяване и опростачване на цялата ни нация.
Понеже темата, която зачекнах, е безкрайна, това ме освобождава от потребността да се стремя към цялостно представяне и описание на проблема - по причина на това, че такъв един стремеж е твърде нереалистичен, неизпълним, непостижим. И като такъв е направо глупав. Ще ми се с още няколко щриха да представя още някои характерни и по-изразителни нюанси, пък нека всичко останало да си го доработват съзнанията на ония, които дръзнат да прочетат книгата ми.
Тия дни ми се върти в главата идеята да опитам да направя по-пълен анализ на онова знаменито изказване на премиера Борисов, изказано в тъй славния му предишен мандат, когато той често ръсеше какви ли не откровения. Сега пак се мъчи да шашне човечеството, но сякаш вдъхновението му се е попритъпило. Та ето тази въпросната мисъл, която ми се струва заслужава едно такова голямо внимание, именно да стане предмет на тълкуване в една по същество философска, не само психологическа книга:
И вие сте прости, и аз съм прост - и затова се разбираме!
Това той го каза, разговаряйки със стачкуващи миньори в Кърджали. Той има и доста други попадения, примерно ето това: "Мойте кучета са страхотни, но са точно като българите - трябва здраво да се държат" и т.н. За да не разводняваме текста нека да се съсредоточим върху горната мисъл, която наистина е шедьовър - и заслужава цялото ни внимание. Защото съдържа в себе си един истински закон. Закон на мисълта. Философски закон. Цяло чудо е как толкова потресаващо дълбока мисъл е родило премиерското съзнание. Тоз Б.Борисов май изобщо не бива да бъде подценяван. Като едното нищо един ден може да стане българският Дьо Гол - или българският Чърчил. Знаем, че тия двамата държавници освен всичко друго са били и доста културни, доста интелигентни, доста мислещи. Тъй че, предупреждавам, нека да не подценяваме г-н Премиера - заради неговия простонароден, бих казал простодушен маниер на държание и изразяване.
Още древните мъдреци са формулирали закона, който сега преоткри в такава покъртително ясна форма и нашият тъй проницателен премиер: подобното се привлича от подобно. Е, вярно, има и още един закон, който твърди точно обратното: а именно, че противоположностите се привличат. Тъй простите и "сложните" хора вероятно по някакви тайнствени начини също се привличат. Въпросът е да определим точно какво разбираме под "прост" - и какво под "непрост", санким, "сложен".
То, от друга страна погледнато, съвсем не е лошо човек да е... прост - щото "сложните" хора са хем неприятни, хем има риск от много сложнотия да се объркат. Между другото обаче преди време някакъв младеж, подтикнат от вдъхновение, беше изписал със спрей на стената на Математическа гимназия в Пловдив следното покъртително по мъдростта си изречение-откровение:
Хич не е лесно да си прост!
Тоя случай разшумя по медиите, но така не се разбра това нещо дали е написано по адрес на директора на въпросното училище, на когото някакъв ученик е поискал за нещо да отмъсти, или е просто израз на философските и поетическите наклонности на възпитаниците на математическата гимназия. Апропо, въпросният директор след този случая рязко се разви нагоре в йерархията, изведнъж стана депутат, дорасна и до заместник-министър на образованието и нАуката, възвиси се чак дотам, че в един момент стана дори и доцент (е знам от кой институт, може и да е от Библиотекарския, важното е, че е доцент, институтът изобщо не е важен! Да му пожелаем един ден и професор да стане, а защо не, както му е потръгнало, и в Академията да получи заслужено кресло!
Истински простия човек, санким, неусложнения човек, е някак си първичен - и в този смисъл душата му е здрава, в нея няма нищо излишно, няма разните му там лиготии, свързани с голямата "начетеност", ученост и пр. Най-тежки са случаите на усложнените индивиди, които са си наблъскали главите с "много знания", които обаче съвсем не са успели да преработят и осмислят. И затова се държат като двукраки британски енциклопедии: всичко знаят, за всичко могат да ти кажат колкото си искаш досадни и непременно чужди мисли! Но за сметка на това нямат ни една своя, оригинална мисъл, мисъл, дето е родена от тяхната душа. Пред тази сложнотия аз решително избирам простотата. Общо взето такъв е ефекта върху душите на калпавото, на изцяло сгрешеното ни образование: произвежда надути многознайковци, чиято глава не е родила и няма да роди нито една своя мисъл. Ражда плямпала, чиято уста работи като мелница, без обаче да успее да каже нещо смислено, нещо заслужаващо да бъде чуто. Ражда купища "бай вучковци", млади, но кухи "всезнайковци", кухари, претендиращи за всезнайство. За да спасят някак душите си младите решително нищо не щат да учат, което е значително по-мъдро и по-добро решение. Най-кардинално решават проблема младите циганчета, които съвсем не щат да идат на такова училище - и се доверяват на живота да бъде техен учител. Животът ще ги научи на много по-добри неща. Напук на патриотите пиша тия думи - принципно няма да се откажа от тях никога. Животът е най-добрият учител. Това е максима.
Общо взето нашето свидно отечество си страда не от този род автентична простота на т.н. прости хора, а от една съвсем друга, твърде усложнена и изкуствена, сиреч уродлива простащина, която е израз на дефектната ни, на нежизнеспособната ни култура - и на същото това дефектно в корена си образование. А нерафинираната, естествена простота, стига човек да не е извратил душевността си, изобщо не е зло; такива човеци са твърде естествени и непосредствени. Да, обаче в съвременния информационен, културен (тъй да се рече) и медиен океан, в който сме поставени, такава една автентична и неизвратена простота едва ли може да бъде съхранена. Представете си "диваците", които са съществували в пълно и хармонично единство с природата, например индианците преди идването на белите в Америка, ето за такъв род съзнание става дума. И за такъв род простота става дума. Който иска да бъде облъхнат от нея нека да прочете Писмото на Вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс , аз съм убеден, че ще бъде втрещен от неподправената дълбочина, мъдрост и непостижима при това разумност на такава една простота. За нея аз тук говоря. Явно не е тя онова нещо, което се е запазило у нас и не то се има предвид когато в нашенски условия говорим за "прост човек". Но бях длъжен да упомена, че има една такава автентична и неподправена простота; интересно е да се замислим може ли нещо от нея да бъде съхранено когато съзнанието, душата на съвременния човек бъде подложено на инвазията на т.н. "масова култура", на тероризма на тираничните медии и на извратеността на това, което минава за образование у нас, ала, за жалост, изобщо не е такова.
Вероятно и нашият тъй всенародно любим премиер не е имал предвид този род простота когато е изказал своето тъй впечатляващо изказване И вие сте прости, и аз съм прост - и затова се разбираме!. А пък може и нещо интуитивно да е долавял все пак когато се е изразил така. Когато в душата му се е родил подтика, който го е принудил да се изрази така чистосърдечно. Както и да е, това беше само един пример, който да ни подскаже, че не всичко се схваща подобаващо, че винаги се налага да премисляме нещата и да се опитаме да ги постигаме по-пълноценно, сиреч, че не бива да се задоволяваме със съвсем повърхностните представи за тях.

За мен най-важното, което все пак постигнахме в тези анализи, е тезата: ако душевният ни живот е здрав, сиреч, хармоничен, т.е. ако душевните ни сили под мъдрото ръководство на Аз-а успяват да се сработват, да се подпомагат, да се разбират, да не си пречат, ако успеят заедно да съхранят свободата си, т.е. ако душевният ни живот в резултат на това е именно свободен, бих си позволил да кажа дори свободолюбив, ако душата ни не търпи никаква тирания, ако душевните сили са партньори, а не уреждат отношенията си на основата на господството и подчинението, ако този наш т.н. душевен живот не е дисбалансиран и ощетен, ако не е допуснато Аз-ът да подценява едни душевни сили, а да толерира за тяхна сметка други и т.н., то тогава наистина имаме пълното право да говорим за здравомислие, стига да приемем, че най-висшата дейност на такава една душа е именно продуктивната, творческата мисъл (каквато мисълта ни трябва да е именно по презумпция, по дефиниция). Такъв един правилно, нормално функциониращ душевен живот не може да се постигне, разбира се, ако в образователната сфера сме допуснали монополизъм, тирания, примерно, на т.н. научно познание, ако стремежът към прехваленото знание е тиранично доминиращ, водещ, определящ всичко друго. Образование, от което духовните форми, именно философия, религията и особено изкуството (което е пряка противотежест на едноизмерното научно познание) са изпъдени, ако заниманията на младите с изкуство, философия и религия не се допускат, ако на тази база и възможността им да живеят един що-годе пълноценен духовен живот е отречена и ощетена, то такъв именно тип отношение към човека неизбежно поражда и болестотворност, и изкривеност, и едноизмерност, и дефектност, и деградация на човешкото и т.н. Такова образование няма начин да не поражда нравствени уроди, които дори и да бяха "многоучени" или "многознаещи" (макар че изобщо не могат да бъдат, принципно и на дело!), пак щяха да са по-скоро карикатура на човека и на човещината, щяха да са една жалка и мизерна от човешка гледна точка картинка. Това всъщност ми е и основната мисъл, която се опитвам да проведа в своето изследване за здравомислието, този е основният резултат, до който достигам в него.
На тази база вече всичко останало може да се схване, проумее и разбере. Необходимо ни е едно разбиращо в същината си образование и обучение, една разбираща "подготовка" на младите за живота, която по друг начин не може да се постигне освен чрез свобода, но една плодоносна свобода, която е налична само благодарение на пълноценнотото им общуване с духовността, с формите на духа, именно с философията, изкуството и религията. Духът е именно тази градивна, раждаща, оживотворяваща, облагородяваща, оздравяваща всичко свобода, духът именно и поражда тази образцова и пълноценно изразяваща се човешка личност, която би следвало да е идеал на един такъв тип отношение към човека; едно подобаващо, дължимо отношение към човека - стига да разбирахме човека именно като човек. А да си човек е точно това: да си свободно и отдадено на духовни занимания същество, което успява да се отдаде всецяло на така великото и вдъхновяващо тайнство на живота. Тази е моята дефиниция за човек. И за живот. Двете трябва да са едно цяло. Духовният живот на човека е предпоставка за всеки друг. Не живеят ония, които са си втълпили, че могат да живеят извън духа, това тяхното съвсем не е живот. А духът е това: свобода. Отдаденост на свободата. Пълноценен живот е само животът, оплодяван от свободата. Да спра за момента дотук и като завършек на този текст да коментирам в една също така диалогична форма позицията на изказалите се под по-раншната публикация, именно ето тази Щом се освободим от дефектите на калпавото си образование, имаме всички шансове да преуспеем по пътя на мисълта ; пак ще добавям своите реплики абзац по абзац, щото иначе дискусията става като обмяна на монолози:
Анонимен каза: Благодаря много за изчерпателния отговор, за някои неща дори съм съгласен, за други бих могъл да Ви опонирам, но не това най-важното. Хубаво е, че въобще стават такива диалози, защото тази класическа форма на философското общуване – срв. диалозите на Платон – днес не е на особена почит.
Ангел Грънчаров каза: Радвам се, че разбирате това! Чудесно е, че сте осъзнал това! Похвално е, че така се отнасяте към нашето обсъждане...
Анонимен каза: Различията между нас се дължат отчасти на това, че вие мислите по-скоро в руслото на т.нар. „континентална“ философия, докато аз се разсъждавам повече в духа на позитивистката, „аналитична“ философия, а тези две течения нямат много пресечни точки. Навремето Вие бяхте дори така любезен да публикувате на страниците на сп. „ИДЕИ“ един такъв наш диспут. Аз обаче не отхвърлям изцяло континенталната философия, още повече че дихотомията „континентална-аналитична“ е твърде условна.
Ангел Грънчаров каза: Приемам тази констатация. Аз наистина вероятно мисля в руслото на една по-различна философска традиция, макар че изразът "континентална философия", както и още по-генерилизиращото "философията", както понякога се изразявате, признавам си, ме дразни - по причина на това, че такива обобщения не са коректни. В т.н. "континентална философия" има най-различни школи и течения, в това число и позитивни (позитивистични); Общо взето противник съм на това да пришиваме етикети на философите и да се опитваме да ги обезличаваме като ги отнасяме към някакви "общи движения", щото най-ценното в сферата на мисълта е тъкмо оригиналното, индивидуално-неповторимото. То и в сферата на човешкото е така: това, че имаме нещо общо, именно две ръце, два крака, една глава и пр. едва ли е толкова значима констатации; интересното, вълнуващото е обаче тъкмо онова, по което се различаваме. А най-вълнуващи са различията ни в сферата на мисълта, на духа. Интересно е обаче, че хора, мислещи в руслото на традицията, към която Вие сам се отнасяте, вероятно съвсем не разбират що е това дух, какво представлява духовният живот, също и човешкото като пределно индивидуализирана и конкретно изявяваща се цялост и пр.
В този смисъл, простете, но от гледна точка на току-що развитото становище не само т.н. "аналитична философия", но и други подобни явно следва да бъдат отнесени към една извъндуховна, чисто позитивна сфера; но това пък, от друга страна, изисква признанието, че тяхната тенденция, тъкмо заради съдържащата се в нея едноизмерност, както и да я погледнем, е израз на едно нездраво, болестотворно мислене, е израз на болестта на културата, която можем да открием като една от водещите тенденции в развитието цивилизацията ни. Другата, противодействащата тенденция е тази на т.н. "философия на живота", към която, изглежда, и аз принадлежа. Аз тук обаче бих си позволил да Ви задам ето какъв въпрос: може ли с основание да се отнася към философията една нейна форма или едно учение, което само (ударението е върху о) се определя като антидуховно, при положение, че по презумпция философията е форма на духа? Може ли да е философско учението, което само се определя като антидуховно, при положение, че философията по начало е форма на духа? А духът синтезира в една цялост и мисъл, и чувство, и воля (действие), и интуиция, сиреч, всички до една душевни сили; ако някаква конкретна философия (философско учение) не прави това, тя заслужава ли изобщо да се смята за философия? Смятам, че този въпрос е добре да си го поставите сам. И сам да си отговорите, пределно честно при това.
Анонимен каза: Иначе още веднъж ще повторя, че не страдам от мания за всезнайство, понеже знам много добре, че не знам всичко. Aз непрекъснато осъзнавам колко малко знам и как никога няма да науча и разбера много неща, което на подсъзнателно ниво ме изнервя, макар че се боря с това. Това обаче не е пречка да се интересуваме от много неща и да искаме да знаем много или дори „всичко“, каквото и да значи това точно. Историята на философията учи, че много философи са били такива именно такива наречени от вас пейоративно „всезнайковци“: Аристотел, Авицена, Алберт Велики, Лайбниц, Чарлз Пиърс (може би най-големият американски философ), Кант, който е имал необятни познания и др. Разбира се, поради нарасналия обем от знания днес е много трудно или дори невъзможно да си универсален учен в старата традиция, затова е по-добре да се говори за „универсалисти“ и „генералисти“.
Ангел Грънчаров каза: Прекъсвам дотук разсъждението Ви, за да отговоря; пък след това ще продължа за останала му част.
Виждате как тук се забърквате в съвсем излишно противоречие, което се дължи на Вашата недотам основателна представа за това що е философия изобщо. Философията не е форма (наистина "по-специална") на науката, по тази причина познанието и знанието няма как да са нещо като самоцел на ония, които се занимават с нещо, наподобяващо философия, или имащо отношение към нея. Просто да знае това или онова за философа е почти нищо, просто да си информирам е прекалено малко за философа. Друг е въпросът, че информираността и знанието могат да бъдат подтик за занимание с философия, но това последното не може да се сведе до упражняване в знаене, в многознайство и пр. Още Хераклит го е казал превъзходно, съветвам Ви да помислите повече защо се е изразил така:
"Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан..."
Съвременниците му го смятали за "многоумен" (забележете - не за многознаещ!), но и за надменен повече и от който и да е друг, защото също така обичал да казва и следните думи:
"... съществува една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко."
Има какви ли не знания, даже по времето на Хераклит е имало, а си представете какво е положението днес; глупава работа е да искаме да знаем много, камо ли пък всичко; щото има опасност, прочее, стремейки се да знаем всичко, в крайна сметка да не знаем нищо; този, който иска да знае всичко за всичко, в крайна сметка стига до ето какво: да знае... нищо за всичко! Между другото мъдрата природа неслучайно е поставила този механизъм в душите ни: да забравяме. Запитайте се и за това защо освен да знаем, да трупаме знания, душата ни превъзходно умее и това, именно да забравя вече наученото. Но да не изпусна да Ви кажа онова, което е най-важното: като не можем да знаем всичко, пък като е подозрително дали има смисъл да се стремим да знаем и много (по-точно колко много трябва да знаем?!), ето, мъдрият Хераклит ни съветва да подбираме, да се стремим да знаем онова, без което не може, в крайна сметка да търсим онова Знание (не знание, а Знания, има разлика), без което не може, което именно управлява всичко останало; знанието за Единното, за "ядрото на знанието", сиреч, да се опитваме да постигнем Логоса. Философите са се отдали на това да търсят и постигат Логоса (Разума, Мъдростта, Истината и пр.), ето защо е пределно глупаво да се стремят да се обременяват с с толкова излишен товар или баласт, именно да знаят много - или, опази Боже! - всичко!

Та според мен представата Ви за философия, за смисъла на заниманията с философия е недъгава и нездрава, откъдето и произлизат останалите Ви беди. Или грешки. Най-добронамерено Ви казвам това. Изглежда сте учил философия при крайно нефилософски настроени учители... пълно е с такива, впрочем...
Анонимен каза: Според мен философите трябва да са именно такива генералисти, а не тесни специалисти. Тесният специалист има опасност да изпусне от поглед ГОЛЯМАТА КАРТИНА, затова трудно може да е философ. Философ обаче БЕЗ СПЕЦИАЛНИ ПОЗНАНИЯ рискува да изпадне в безпочвени спекулации. Всъщност аз съм на мнение, че философът освен, разбира се, по философия трябва да има задълбочени познания В ЕДНА ИЛИ НЯКОЛКО ОБЛАСТИ и познания В МНОГО ДРУГИ ОБЛАСТИ. Така че не подценявайте моите познания по физика и ТО например. Моето образование не бих нарекъл „калпаво“ и това може да се потвърди от специалисти, с които съм дискутирал философия, социология, политика, физика, космология, класическа музика и медицина например.
Ангел Грънчаров каза: С току-що казаното Вие превъзходно илюстрирате констатацията, която по-горе направих. Проблемът Ви е, че имате една доста проблематична, съмнителна направо представа за това що е философия. Баналното твърдение, че философът трябвало да умее да вижда "гората", а не "отделните дървета", показва и говори много. Но работата е, че ситуацията на автентичния философ се усложнява прекалено много поради това, че за него специално "виждането" ("гледането") като такова не е и не може да е самоцел. Философът при това не гледа непременно навън, нали така? Други светове го вълнуват него. Светове, невидими за очите при това. Духовни светове и вселени вълнуват автентичния философ. Тъй че работата съвсем се усложнява ако вземем предвид и това. Неработеща е Вашата елементарна представа за това що е философия. Философът не борави само със знания, познания и представи, а с нещо много по-значимо и многоизмерно: борави с идеи. Истинската идея (апропо, за философа идея и истина са едно и също нещо) съдържа съдържа и познавателен, но и ценностен момент. Тя се долавя не само с ума, но и с цялата душа, със сърцето (чувството) особено. Като философстваме впрягаме целия потенциал на душата си, не само ума, не само разсъдъка. Тъй че нещата са по-различни от това как си ги представяте. А иначе наистина е имало всякакви философи, само че доста е съмнително дали някои, минаващи за такива, наистина заслужават това доста ангажиращо и отговорно прозвище. Има степени на философичност при философите. При някои тяхната степен е твърде ниска.
Анонимен каза: Освен това мисля, че всеки човек и философът в частност трябва да МОЖЕ много неща. Е, не става дума за крайност, явно никой не може да бъде едновременно, да кажем, класически балетист, пилот на изтребител и олимпийски шампион по гребане, но не е зле да се владеят някои „класически“ неща, напр. да владееш всички лекоатлетически дисциплини на прилично ниво, да свириш полупрофесионално на един или няколко инструмента, да пееш опера на професионално или полупропфесионално ниво, да можеш да разглобиш и сглобиш велосипед и т.н.
Ангел Грънчаров каза: Аз в случая мога да се съглася с нещо от това, което казвате. Философът наистина трябва да може, да умее много неща, но не чак толкова много. Все пак най-главното е да умее да мисли пълноценно, истински, т.е. по философски начин. Вместо да умее да бяга като лекоатлет, на добрия философ му е пределно достатъчно да умее да се разхожда дълго сред природата, това умение на мен лично ми е предостатъчно. Спортът като такъв изобщо не ме вълнува, макар че мога да призная постиженията на разни хора в тази сфера. Все пак за философа не тялото, а душата има приоритет. И сърцето най-вече. Тялото е един звяр, който всеки човек трябва да умее да опитоми, с оглед да му служи, енергията, локализирана в него, да бъде градивна, а не разрушителна. Душа и тяло трябва да са хармония при всеки човек, не само при философа. Всеки човек и философ по свой начин търси и постига тази хармония.
Между другото ето как сега се сещам, че трябва да обърна повече внимание (в това изследване за здравомислието) на ролята на тялото за постигане на човешка хармония, щото човекът е именно единство на двете си половини, на душата и тялото. Тялото съвсем не бива да бъде пренебрегвано - щото пренебрегнатото тяло има ресурса да ни отмъсти. На тази почва се получава голям дял от нездравословността на нашите мисли. Болно, недъгаво, потиснато, недвижещо се, страдащо тяло не може да даде подтик за една просветлена, облагородена, чиста, незлоблива и пр. душа.
Владимир Петков-Трашов каза: Браво, мой скъпи мислещи Приятелю и скъпи ми Учителю - ти казваш точно и ясно това, което чувствам! :-) (А що е туй, ако не триумфа на Хюм!)
И присъединявам моите към твоите съвети отправени към г-н Хлопаща дъска! :-) Има потенциал, но не го е развил в правилната посока. А най-важното и, според скромната ми личност, е г-н Хлопаща дъска, да си преодолееш първо манията за анонимност, та после и другите мании, правилно посочени ти от Добрия Философ!
Той е 100%-но прав! Оправи си дървенията с анонимността, та виж, че и другите ти неща взели па, почнали да се оправят... :-)
На мен мисълта на Хюм също ми се разкрива достатъчно ясно, обосновано и точно, макар да нямам лицензирано философско образование...
Ами, слушаме чувството си - кой ни говори истината.
А това, че никой не може да я изчерпи до дъно... си е съвсем друго нещо...
2015.03.25 г. Владимир Петков-Трашов
Ангел Грънчаров каза: Г-н Петков-Трашов, благодаря за добрите думи, явно мислим в една и съща посока, което е радващо! Имам само една забележка, това, че покрай думата "приятел" (която си написал с голяма буква), си употребил и думата "учител", написана с голяма буква, и то употребена, както с ужас забелязах, по моя адрес!!! Това за мен е същинско светотатство, щото само добре знаеш Кой Единствен заслужава да се употребява тази свята дума, изписана с голяма буква! Тази ми е забележката само.
А пък квалификацията "Добрия Философ", изписана по мой адрес, макар и твърде ласкателна, силно ме зарадва, особено в тия времена, в които аз официално съм провъзгласен не за нещо друго, а за "най-некадърния", сиреч, "най-лошия" философ. :-) Но щом като на поне един човек му е хрумнало да ме определи като "добър философ", на мен ми стига, дето се казва, тая награда или това признание, то е особено ценно за мен. Пък и има значение кой, що за човек казва едно или друго нещо. Така че мога само да ти благодаря за това толкова важно за мен признание! "Откровенията" на други, пък макар и намиращи се на някакви началнически позиции, мен наистина съвсем слабо ме вълнуват...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Една радваща и обнадеждаваща констатация по повод пороя от честитки, които получих вчера, на рождения си ден

Вчера беше 28 март, моят рожден ден. Цял ден получавах честитки с пожелания от какви ли не хора, стотици честитки с пожелания получих! Дотолкова много, че не успях да благодаря на всичките, може би с часове седях във Фейсбук и в имейла си, за да отговарям на пороя от честитки с пожелания, който ме затрупа в един момент. Ето тук, на моята страница във Фейсбук може отчасти да се види какво стълпотворение от честитки беше вчера. Разбира се, радващо е това, ето, сега искам да благодаря на всички ония, на които вчера не успях да отговоря изобщо - на основание на посоченото обстоятелство: благодаря на всички, които ме почетоха! Живи и здрави да сте и вие! Ето, впрочем, какво ми пише един приятел в тази връзка тази заран, а по-долу можете да прочетете какво аз му отвърнах:
Ф.И. каза: Брей, този Ангел Грънчаров, бре! Снова из Фейсбука и непрекъснато - честитки от почитатели и най-вече почитателки! А уж празникът (рожденият ти ден) вече отмина. Дай Боже всекиму!
Оправи ми се настроението, че като публикуваш само негативни коментари тип "Дичева" и "Стоев", се бях отчаял.
Да си жив и здрав и с все така мощен ум!
Ф.И.
Ангел Грънчаров каза: Здрасти! :-) Абе и аз се чудя как стана така, че тази година получих толкова много честитки! :-) Такова чудо не е било никога. Изглежда колкото повече остарява човек, санким, колкото повече напредва... склерозата, сиреч малоумието му, толкова повече народът започва да го цени и уважава! :-)
На младини бях много умен, мислещ и деен човек - и тогава имах предимно врагове, изглежда дразнех комай всички! (Е, имах и неколцина верни приятели, те си ми останаха верни и досега, въпреки превратностите).
Та мисълта ми е, че ако поживея още някоя и друга годинка и склерозата ми напредне още повече, нищо чудно по тази причина народът да вземе да ме обикне дотам, че в един момент хората даже да започнат да четат дори и книгите ми! :-)
А когато съвсем изкукуригам в дълбоко старост (ако изобщо доживея до такива години, което е крайно съмнително!), тогава нищо чудно и орден да ми дадат, знае ли човек?! :-)
Та такива мисли, прощавам, пробуди у мен твоето тъй доброжелателно писъмце, за което ти благодаря!
Бъди здрав! Хубав ден!
С поздрав: Ангел Грънчаров
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)