Списание 360's Blog, page 71

(НЕ)възможно оцеляване: Рики Мегий преживява 71 дни в австралийската пустиня

СподелиShares След 71 дни в пустинята Рики Мегий губи повече от половината от телесната си маса (снимка: стоп кадър от видео на Depth Zero)

Историята на оцеляването на Рики Мегий е като част от холивудски трилър. Заседнал в безмилостната австралийска пустош през 2006 г., 35-годишният тогава Мегий, претърпява мъчително изпитание. Той прибягва до крайни мерки, като пиене на собствената си урина и търсене на оскъдни източници на храна, включително насекоми и пиявици, за да оцелее в пустинята Танами, намираща се в северната част на Австралия. Тази пустинна област е третата по големина на континента и се простира върху 184 500 кв. км.

Докато дните се превръщат в седмици, той се изправя пред дехидратация, изтощение и постоянна смъртна заплаха от дивите обитатели. След 71 дни в този пуст пейзаж, Мегий е спасен, а историята му шокира света и е доказателство за човешката издръжливост и воля за живот.

Историята на Рики Мегий е доста странна, тъй като никога не е установено как точно е попаднал в това положение. Той оцелява в продължение на над два месеца, придвижвайки се из австралийската пустош без храна, оборудване или дори обувки, но историята му за това как се е озовал там се променя многократно.

Една от неговите версии е за това как той взима абориген на стоп по пътя, който „трябва да е сложил нещо в питието му в някакъв момент“. Мегий казва, че се събужда часове по-късно насред нищото, с кучета динго, които го драскат.

Така би изглеждал автомобилът на Мегий в пустинята, който така и не е открит (снимка: стоп кадър от видео на Depth Zero)

Друго негово твърдение е, че е спрял, за да помогне на трима мъже, които са останали без бензин, но е бил нападнат, когато е излязъл, и е бил повален в безсъзнание. Той казва, че са откраднали камиона и обувките му, преди да го изоставят в плитък гроб в пустинята,… въпреки че са били достатъчно любезни да го оставят с малко над 12 долара в джоба му.

Каквато и да е причината да се озове в това положение, това не променя факта, че е оцелял в отчаян сценарий за оцеляване.

Той не е знаел къде се намира и не е разполагал с нищо полезно, така че започва да ходи. През следващите 70 дни той върви през горещата австралийска пустош, без да знае кога ще стигне на безопасно място, но за негов късмет е било средата на влажния сезон.

Пустинята Танами, Австралаия (снимка: Stephan Ridgway, Wikipedia)

Той твърди, че е имал късмета да попада на множество локви и водоеми, а в един момент е намерил голям язовир, където е останал за ден, за да се хидратира. В пустошта през деня температурата може да достигне до 40 °C, което означава, че ако е бил блокиран през друго време на годината, е имало много голям шанс да умре от жажда.

Мегий твърди, че от време на време е попадал на ядливо растение, но в по-голямата си част неговият източник на храна се състоял от мравки и насекоми, а понякога и малки влечуги, когато можел да ги хване. Той дори казва, че в един момент бил толкова гладен, че прибегнал до това да яде пиявици.

Има един интересен момент от разказа му, в който той говори за това как е развил абсцес под един от зъбите си и страхувайки се, че може да се зарази и да умре, той го изважда с помощта на ключовете на колата си.

Вижте още: Австралийски моряк и кучето му са спасени след три месеца в открити води

Рики Мегий е извадил зъба си с ключовете от колата (снимка: стоп кадър от видео на Depth Zero)

След 71 дни ядене на буболечки и пиене от локви, той най-накрая се натъкна на пастири, които уреждат да бъде откаран със самолет до близката болница. На 5 април 2006 г. Мегий пристига в Royal Darwin Hospital, след като е блокиран почти два месеца и половина в един от най-отдалечените региони на континента. Първоначалното му тегло преди инцидента е било 104 кг, а когато пристигна в болницата, той тежи 47 кг – изгубил е повече от половината.

Някои медии наричат Рики Мегий „ходещият скелет от пустинята“ (снимка: indiatimes.com)

Освен че е силно недохранен и със слънчево изгаряне, той успява да остане добре хидратиран през цялото изпитание и не е имал нужда от сериозна медицинска помощ. Изписан е от болницата след 6 дни.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?

Достоверна ли е историята на Мегий

Sydney Morning Herald впоследствие предполага, че има „известни съмнения“ относно елементи от разказа на Мегий и съобщава, че той се е опитвал да продаде историята си на „търговска телевизионна станция“. Полицията също първоначално „имала съмнения относно историята, поради предишните дребни присъди на Мегий за наркотици“. Той обаче отхвърля обвиненията и дори предлага да се появи на живо по телевизията и да яде жаби, за да докаже, че казва истината.

ABC Radio съобщава, че Мегий им е разказал историята си безплатно – макар и само след като се е опитал, неуспешно, да убеди станцията да му плати сумата от 15 000 австралийски долара, която – той каза, че е получил от другаде.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Салвадор Алваренга – да изчезнеш в морето за 438 дни?!

Лекарят, лекувал Мегий в болница „Дарвин“, коментира, че е „много трудно да се отрече или потвърди“ историята му, тъй като той е реагирал много добре на лечението.

Едно от местата, където се е подслонявал Мегий (стоп кадър на Depth Zero)

Лес Хидинс – считан за експерт по оцеляване в пустинята, признава, че оцеляването на Мегий не е толкова изненадващо, колкото може да се мисли. Възможно е, казва той, да оцелееш в храстите до три години, макар да признава, че Мегий е бил в доста суров район. Други експерти по оцеляване приписват оцеляването на Мегий на неговото „инстинктивно решаване на основните нужди за вода, храна и подслон.“ 

Впоследствие Мегий пише книга за своето преживяване и емигрира в Дубай, за да работи в строителството.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Стивън Калахан – 76 дни на надуваем сал в океана

Вижте всички истории от поредицата ни (НЕ)възможно оцеляване.

СподелиShares

The post (НЕ)възможно оцеляване: Рики Мегий преживява 71 дни в австралийската пустиня appeared first on 360mag.

Веселин Каралийчев: Един български гринго в Ла Пас

СподелиShares

Авторски текст от конкурса „Разкажи твоята история“:

Казват, че на всеки от нас „му е хвърлен пъпа някъде“. Следвайки обичая, моят са го дали на брат ми, за да го занесе в училище. И доколкото си познавам човека, вероятно изобщо не е стигнал дотам. Или го е изгубил някъде по пътя. Което пък обяснява защо „по пътя“ е любимото ми житейско състояние. Без значение на посоката. А дали защото съм късметлия, понякога съдбата случва и някоя от дълго отлаганите ми мечти.

Ла Пас отвисоко – Веселин Каралийчев

В случая, на момента и без колебание осребрявам получения от нея дар под формата на достатъчно свободно време и налични парични средства, много полезна, но рядко срещана при офисните трудови хора комбинация. И се впускам в самостоятелно петседмично преоткриване на Империята на Инките. Конкретно Перу, Боливия и Северно Чили.

Трета седмица от скитането ми. Пристигам рано сутринта в Ла Пас (или Nuestra Señora de La Paz, Нашата Дама на Мира, както е пълното испанско наименование на столицата на Боливия). Фактическата столица, конституционната е Сукре, за тези, които не го знаят. Е, доскоро и аз не го знаех. Не ми се спи, успял съм да подремна в изненадващо комфортния нощен автобус от Уини. А и не искам да губя време, имам само един ден за доразглеждане, преди да потегля обратно към Перу.

Ла Пас център – Веселин Каралийчев

Вече съм посетил града преди седмица, на път за Салар де Уини и Чили. Успял съм да го сканирам отвисоко, обикаляйки чрез живописната и много удобна система от алпийски лифтове Teleferico, която съставлява основния градски транспорт тук. А също и да се помотая из централната част, недотам умело съчетаваща исторически площади, дворци и катедрали в колониален стил, стръмни тесни улички с магазинчета за сувенири и кафенета, с безлично грозновати стъклено- бетонни сгради, част от тях силно напомнящи на построените у нас през развития соц модернизми, забучени около централните градски артерии. И да разгледам основните забележителности в т.ч. площадката Killi Killi, известна с панорамната гледка към града и към белеещия се в далечината шестхилядник Illimani. И задължителния, но малко разочароващ Пазар на вещиците.

Хвърлям голямата раница в хостела и нарамил по- малката, се насочвам към близкото кафене за закуска. Със самочувствието на човек, който се чувства като у дома си във всеки град, в който е пребивавал поне един ден, решавам днес да поразширя периметъра. Не, че възлагам кой знае какви надежди на лутането между недовършените сгради от червени тухли, масово съставляващи градската среда извън центъра, но времето трябва да бъде оползотворено. Отдавна съм стигнал до извода, че стойностното във всяко едно пътешествие е не толкова обикалянето из известните музеи, които трудно могат да бъдат пълноценно разгледани и възприети за краткия период от време, с който обикновено разполагам, а по-скоро опознаването на страната, преживяванията и личния контакт с хората.

За десетината дни, прекарани в Боливия, съм останал с впечатлението, че боливийците са много любезни и добронамерени към чужденците, особено ако си плащат съвестно, по възможност в щатски долари. Освен това се чувствам във форма, вече съм прекарал 20- на дни в Южна Америка на около и над 4000 метра надморска височина и тези 3800 м., на които се намира Ла Пас, изобщо не ме притесняват. И пропускам само една дребна подробност. Намирам се в голям град, в най- бедната южноамериканска страна, където шматкащ се безцелно и извън традиционните туристически маршрути бледолик и русоляв чужденец, който не е част от организирана група, се набива на очи. И може да бъде потенциална мишена.

Събота е, пазарен ден и всяка уличка от широкия център на Ла Пас представлява шпалир от щандове и сергии. Усещането е, че в хаотичния алъш вериш се изсипало и участва цялото население на региона, като не съм сигурен кои са повече, продавачите или купувачите. Трудно си пробивам път сред местните през задръстените улици, зяпам отрупаните с азиатски боклуци сергии, дивя се на разнообразието от плодове и зеленчуци и се чудя от какво се е състояла потребителската кошница на средния европеец, преди Колумб да тръгне на пазар за боб, царевица, краставици, домати, картофи, тиквички и прочие хранителни продукти от първа необходимост. Е, да, и за злато също.

Ла Пас пазарен ден- Веселин Каралийчев

Неусетно се отдалечавам от центъра. И уж съм спокоен, но периодично опипвам предния джоб на джинсите, в който се намират портфейла с кредитната карта и личните ми финанси за непосредствени нужди. От време на време проверявам и ципа на раницата, в която съхранявам скъпоценния европейски паспорт и частния ми финансов резерв, възлизащ на 1000 долара в брой. Доста сериозна сума за тези места, но и задължителна за неколкодневно пребиваване в страна, в която дори входната виза се плаща на границата кеш. За което не получаваш никакъв документ от униформените гранични служители, което пък е предмет на друга драматична история.

По някое време губя ориентация в претъпканите и еднакво изглеждащи улички. И осъзнавам, че от близо час не съм срещал бял човек. Не, че изглежда да е проблем. Градът е разположен в каньон, издълбан от река Choqueyapu и има ясно изразена форма на изкривена лодка, като централната част му се намира в най- ниската част, на дъното. Необходимо е само да тръгна надолу. Това и правя, придвижвам се леко по диагонал и след около половин час се озовавам до горната станция на един от лифтовете и в близост до автогарата.

Вече съм на познато място, напълно спокоен и сe каня да се насоча към центъра, когато към мен се запътва нисък и тантурест човечец, в традиционно местно облекло. Прилича на типичен селяндур, попаднал по принуда в голям град, леко смотан и неориентиран. Не говоря испански и от пороя думи, с който ме засипва, успявам да вържа само …търся…. гарата….влак….. Абе, тоя нормален ли е, при толкова местни аз ли съм най- подходящия човек, от когото да получи информация. Е, може просто да си е смотаничък, той така си и изглежда. Соча посоката, в която се намира гарата и тръгвам да пресичам кръговото, операция, която в шантавия трафик на Ла Пас изисква повишено внимание и очевидно е ангажирала целия ми интелектуален потенциал. Иначе, още тук трябва да ми примигне лампичката, че нещо не е наред. Но, едно е, когато анализираш постфактум, удобно разположен на дивана в хола си, след като си наясно с последствията и си коментирал ситуацията с местните. И съвсем друго, когато си просто един неориентиран самонадеян гринго, сам на улицата в големия южноамерикански град.

Вече съм на другия тротоар, когато с твърда крачка към мен се насочва друг господин. Доста по- различен от типичния боливиец, среден ръст т.е. висок за местните стандарти, сравнително светъл, прошарена коса, строен и представителен. Облечен с джинси и бяла поло тениска, с някаква шарена емблема на джоба. Представя се като офицер от имиграционна полиция и с тон на човек, свикнал да изисква, настоява да види документите ни за самоличност. Чак сега забелязвам, че туткавият дебеланко- търсач на гарата, е на не повече от два метра от мен. Странно, аз съм го упътил в противоположната посока. Наивно решавам, че може би не ме е разбрал. И без това не изглежда много акълия. Тук вече лампичката трябваше да присветва, че да се включи и аларма. Ама, голям съм гринго, наистина.

Нащрек съм, разбира се. Английският на полицая е доста добър, още нещо нетипично за местен, но не разбирам нищо от документа, с който се легитимира, може да е карта за градския транспорт или за работнически стол. Освен това, прилича на полицай, но не носи характерната за страната зелена униформа и това ме кара да се усъмня. Още по притеснителното е, че от досегашния ми сблъсък с униформените служители по границата съм стигнал до извода, че разликата в манталитета между част от тях и предприемчивите им събратя извън закона може да бъде доста тънка. И не съм сигурен на кого е за предпочитане да попаднеш.

Тантурестият смотльо започва да хленчи и от мрънкането му схващам само, че е от Перу и че търси гарата. Подава с готовност личната си карта на полицая, който я оглежда внимателно. И я прибира в джоба си. Мой ред е. Това е първото ми соло пътешествие в страна от третия свят, но дори и аз знам, че документ за самоличност не се дава на улицата. На никого, при никави обстоятелства. Би трябвало да имам цветно ксерокопие в мен, което да показвам при нужда. Обаче нямам. Разбира се, полицай или не, нямам никакво намерение да му дам паспорта си. Но, не е и добра идея да рискувам с директна конфронтация. Не ми се мисли какво може да ми се случи, ако се окаже истински полицай и се озова в боливийски участък, с обвинение в съпротива на служител на реда. Да не говорим какво биха могли да ми подхвърлят там. Положението се усложнява и от факта, че в Боливия и Перу България няма посолство, следователно няма и на кого и да разчитам при проблеми. По същата причина не мога и да рискувам да остана без паспорт, господин Никой от Никъде в Южна Америка. При мисълта за това ме избива пот. Май съм гледал твърде много филми.

Обаче, филмиран или не, знам че европейските паспорти са много ценени сред крими средите в страна, втория по големина производител на кокаин в света. Вадя моя и го показвам от разстояние. Полицаят се навежда да го огледа и с неочаквана сръчност ми го издърпва от ръцете. И се обръща. Ако досега съм бил притеснен, сега вече съм ужасен. Забравям всяка предпазливост, хващам го за рамото, обръщам го към мен и си грабвам паспорта обратно. Изненадан е, и е бесен: „Оказвате съпротива. Аз съм служител на реда и имам право да проверя документите и багажа ви. Може да пренасяте кокаин“. Отговарям, че на улицата няма да позволя да ми проверява каквото и да било. „Добре, след като се съпротивлявате, отиваме в имигрантския офис“.

Спира с „полицейската“ си карта първия преминаващ автомобил, нарежда ни да се качваме, сяда до шофьора и дава някакъв адрес. И тук поемам доста глупав и необмислен риск. Не, че имам много време за мислене. Оглеждам се, не виждам униформени полицаи наоколо. Пешеходците ни подминават, все едно се случва нещо нормално. Качвам се и сядам зад него, от страната на тротоара. До мен на задната седалка се настанява „перуанеца“. Този поне изглежда толкова жалък, че се надявам да успея да го изритам от колата, ако се стигне дотам.

Съмненията ми се засилват, когато вместо надолу, към центъра на Ла Пас, автомобилът се насочва в посока към хълмовете, очевидно извън града. Вече съм напълно сдухан, но мисля трескаво и се опитвам да изглеждам спокоен. Единствената ми надежда е, че покрай пазарния ден градът е претъпкан, трафикът е невъзможен, а кръстовищата, които ежедневно са нормално задръстени, днес са почти непроходими. Разбира се, никой тук не обръща внимание на светофарите, но се надявам да спрем поне няколко пъти в задръстване. И да сляза в движение, ако се наложи.

Ла Пас Телеферико- Веселин Каралийчев

„Полицаят“ иска раницата на „перуанеца“, който му я подава с показна готовност. Следва още по- показно претърсване с вадене на вещи и пари и мърморене „ето на, няма нищо, само пари и дрехи, няма наркотици, всичко наред.“ Настоява да обискира и моята раница. Отказвам. Започва пак с „аз съм полицай и имам право“. Вече съм почти сигурен що за полицай е тоя, вероятно схемата е да му дам раницата си и той да скочи на първото кръстовище. И разбира се, шофьорът и „перуанецът“ ще твърдят, че не го познават. Вероятно си имам работа с трио обирджии (включително и шофьора на автомобила) и предвид насочилата се извън града кола, въпросът е доколко е вероятно да решат, че си струва да прибегнат и до насилие. Все пак са трима. За да ги убедя, че нямам нищо ценно, което да оправдае усилията им, разкопчавам ципа и показвам от задната седалка съдържанието на раницата, само една ветровка. Парите са в защитен с втори цип вътрешен джоб, който не се вижда. Отново настоява да му дам раницата. И отново твърдо отказвам. Знам, че мога да разчитам само на себе си и се опитвам се да се държа уверено, не като жертва, а като човек, който контролира положението и ще се брани докрай. Въпреки че отвътре съм започнал „да пълня гащите“ от страх.

Вежливо го уведомявам, че ако до две пресечки не сме стигнали имиграционния офис, ще скоча в движение и ще започна да крещя. Дали защото ситуацията е патова или защото е решил, че плячката не си струва риска и вероятната съпротива, „полицаят“ нарежда на шофьора да спре до тротоара, за да слезе „сеньора“.

Слизам невярващ и с разтреперани крака се понасям към хостела, като непрекъснато се оглеждам назад. Все още разтърсен от стреса, на рецепцията описвам ситуацията и питам как изглеждат боливийските имиграционни полицаи. Отговорът на служителя ме довършва: „Господине, в Боливия няма цивилни полицаи, тук всеки бандит се прави на полицай. За съжаление сте извадили късата клечка и сте попаднали на обирджии.“ Какви актьори само?! Качвам се в стаята. Още няма обяд, но веднага се възползвам от закупените в движение три бири, една след друга. През пет минути вадя паспорта си, разглеждам го и го прибирам. Не е завярване, но съм се отървал без загуби. След час се събирам и продължавам разходката си из града. Иначе, няма да събера смелост да изляза изобщо. Няма лош урок, но има неприятни и болезнени уроци. Този ще го запомня.

За съжаление, с тази случка и с перипетиите при двете ми влизания в страната, красива страна като Боливия остави в мен горчивина. Към управляващите, към държавните служители и към полицаите които по същото време бяха събрани накуп на парад в центъра на града и наоколо нямаше кьорав служител на реда. Разбира се, подобни случки не трябва да ни спират да пътешестваме, важното е да сме внимателни и да спазваме основните правила. И да следваме мечтите си, защото иначе ще ги сбъдва някой друг. Но, ние няма да присъстваме.

Виж всички участници в Конкурса!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Веселин Каралийчев: Един български гринго в Ла Пас appeared first on 360mag.

Как се прави състезание: „По стъпките на Алеко с приятел“

СподелиShares

Създадохме рубриката „Как се прави състезание“, за да ви разкажем за хората, без които любимите ни състезания нямаше да съществуват. Ще ви срещаме с организатори на различни спортни събития, за да научим как се ражда едно състезание и как  еволюира от идея, до успешна реализация. Питаме ги за трудностите и препятствията, но и за забавните моменти. Ще им зададем въпроси и за всички нови неща около състезанието. 

Каква е историята на отборното състезание „По стъпките на Алеко с приятел“, кои са хората, които стоят зад него и какво да очакваме от изданието тази година, попитахме един от организаторите – Димо Христов от  Туристическо дружество „Боерица“. 

Да започнем с това – къде се провежда състезанието и какво е характерно за региона, през който минават участниците?

Състезанието тази година ще се проведе в рамките на два дни:

Първият ден на „По стъпките на Алеко с приятел“ ще се състои дисциплина „Планинско Бягане“, която ще се проведе изцяло на Витоша. Имаме две трасета – „Късо“ и „Дълго“.

Късото трасе е със Старт/Финал в с. Владая и е подходящо за по-неопитни участници. Трасето е кръгов маршрут, който преминава през изключително красивата гора над селото.

Дългото трасе включва един от най-живописните маршрути на Витоша, от сп. Царева Махала в с. Железница през Черни връх до с. Владая.

Повече за трасетата можете да научите тук: https://postupkitenaaleko.com/track/

Вторият ден за първи път ще проведем състезание с дисциплина „Планинско колоездене“ – „По велопътеките с приятел“. То също има „Късо“ и „Дълго“ трасе, което ще се проведе на територията на двете планини Витоша и Люлин планина.

Късото трасе е по-подходящо за семейства и по-неопитни участници, като ще се проведе изцяло на територията на Витоша, по 20-километров кръгов маршрут с приятни изкачвания и спускания.

За разлика от късото трасе, дългото е по-предизвикателно и е подходящо за по-напреднали MTB любители. То е доста по-сложно от физическа и техническа гледна точка. Уникалното при него е, че ще се проведе на територията на две планини – Витоша и Люлин планина, като включва живописни гледки и четири невероятни пътеки.

Повече за трасетата можете да научите тук: https://postupkitenaaleko.com/track-bike/

И двете трасета при колоезденето стартират и финишират в с. Владая.

На коя дата ще се проведе тази година, с какви дисциплини и дистанции?

На 05.10.24 г. (събота) ще се проведе състезанието по бягане „По стъпките на Алеко с приятел“.

На 06.10.24 г. (неделя) ще се проведе състезанието по планинско колоездене „По велопътеките с приятел“.

Най-големите ентусиасти ще могат да се включат и в двата дни, съответно на късо или дълго трасе в категории „Дуатлон“:

– Дуатлон Късо трасе
– Дуатлон Дълго трасе.

А за любителите на Е-байкове ще има отделна надпревара по дългото трасе в категория Е-байк. Тя ще бъде със съответните правила за ограничение на скоростта, въртящ момент на мотора и режим на подпомагане, разбира се.

Разкажете ни за историята: Кога и как се зароди идеята за състезанието? Кои бяха основните действащи лица (и кои са сега)?

За разлика от много други състезания, нашето е исторически базирано и дългият ни маршрут е вдъхновен от първото изкачване на Черни връх от Алеко Константинов и неговия приятел Никола Тантилов през далечната 1889 г.

Трасето преминава по пътя, който са изминали те – с. Желзница – Черни връх – с. Владая.

Именно това е и причината в нашето състезание основната единица да бъде отборът. То е единственото изцяло отборно планинско състезание, в което участниците се съревновават в отборен/другарски дух.

Всичко стартира с първото издание на „По стъпките на Алеко с приятел“ през 2018 г., когато 7-8 човека от ТД „Боерица“ се събрахме и „избистрихме“ концепцията му. Създадохме екип, написахме проект и дори успяхме да влезем в спортният календар в първата година на София Европейска Столица на Спорта.

Днес, когато сме на прага на седмото издание, вече имаме организационен екип от над 10 души, като всеки отговаря за отделно перо.

Разбира се, петимата човека, които целогодишно движим различните процеси по отношение на състезанието, сме членовете на УС на ТД „Боерица“:

От три години основен организатор на „По стъпките на Алеко с приятел“ в Дружеството е Петя Николова. Тя е цялостен координатор и е фокусирана  върху състезанието, комуникацията с партньори, фирмите, участници и много други спомагателни дейности.

За изключителното ни присъствие в социалните мрежи, сайта и невероятния мърчандайзинг отговаря Станислава Николова.

Цялата финансово административна работа, заедно с още много други процеси, се движи от нашия секретар Радослав Иванов.

Спортно-техническата част е поета от Людмил Сираков.

Аз лично, се занимавам основно с комуникацията с институциите, някои основни партньори, а тази година – и за изцяло новите дисциплини свързани с планинското колоездене.

През годините, а и до ден днешен, огромен принос имат:

Христина Христова
Християн Андреев
Биляна Гатева
Васил Николов
Стеф Владков
Христо Царев
Явор и Вихър Бозаджиеви
Мимо Гаврилов
Боряна Маринова

и още много, много други приятели и членове на ТД „Боерица“.

С какви трасета започнахте? Променяхте ли ги, как и защо?

Започнахме с две трасета, които се движиха по един маршрут.

Стартирахме само с две категории: „Приятели“ и „Семейство“.

Дългото основно трасе, което до ден днешен е почти непроменено, е следното:
сп. Царева Махала в с. Железница – заслон Синята стрела – Черни връх – х. Панчо Томов – с. Владая.

В първите две издания късото трасе стартираше от сп. Царева Махала в с. Железница, преминаваше през заслон Синята стрела и финишираше на Черни връх, т.е. правехме само изкачването на дългото ни трасе.

Това обаче изискваше много сложна логистика с два старта и две награждавания на две различни места.

Затова от третото издание на състезанието променихме късото трасе, което до ден днешен е със Старт/Финал във с. Владая. Там имаме страхотна фестивална част с множество щандове на партньори и голяма сцена.

През годините добавихме категории:
– Колеги – с тиймбилдинг елемент,
– Съседи – възможност да се съревновават отбори от различни квартали, градове и села помежду си.

Тази година вече имаме и нови дисциплини:
– Планинско колоездене – Късо трасе
– Планинско колоездене – Дълго трасе
– Е-байк (само по дългото трасе)
– Дуатлон – Дълго трасе
– Дуатлон – Късо трасе.

Колко издания има състезанието и колко са били участниците?

Състезанието тази година ще се проведе за седма поредна година, с хиляди участници от стотици отбори през годините.

Какво го отличава от останалите?

Бих казал две неща:

1.  „По стъпките на Алеко с приятел“ е преди всичко социален проект.

Винаги имаме кауза, за която се даряват част от приходите от регистрационните такси. Тази година ще подпомогнем за изграждането на училищен STEM център, високотехнологични и свързани класни стаи /ВОСКС/ и зона за почивка в 86 ОУ „Св. Климент Охридски“, с. Владая.

Повече за каузата ни тази година можете да научите тук:
https://postupkitenaaleko.com/cause-2024/

Ние подкрепяме и винаги имаме участници в неравностойно положение, хора с увреждания, които се включват наравно с всички състезатели.
Участват много семейства с деца, колеги и приятели, които просто искат да споделят емоции в планината!

2. Нашето състезание е изцяло отборно, като в един отбор могат да се запишат от 2 до 10 участника, които трябва да се движат и финишират заедно.

Споменахме вече за тематичните категории, в които могат да се съревновават те.

Това е единственото по рода си в световен мащаб с подобен формат събитие и ние се гордеем, че сме го създали по този начин!

Разкажете повече за дистанциите и трасетата за тазгодишното издание?

Дистанциите и трасетата в бегаческата дисциплина (първият ден) вече ги споменах, те почти не са променяни от предходни години.
Възможна е лека промяна на Късото трасе, с цел по-добро изживяване, но ще видим дали ще смогнем за тази година.

Що се отнася до втория ден с планинското колоездене, смятам че там всички ще бъдат много приятно изненадани.

Най-важното е хората, когато се записват, да се ориентират дали търсят по-засилено състезателния елемент, за което са подходящи дългите трасета, или се включват заради социалният елемент, за което са подходящи късите дистанции.

Кои са най-предизвикателните участъци?

Ако говорим за Бегаческия ден, бих казал цялото дълго трасе.

Почти по същия начин стоят нещата с дългото трасе на планинското колоездене, където обаче освен голямо физическо натоварване, имаме и 4 технични пътеки за спускане:
– Червената шапчица
– Кума Лиса
– Пумба
– Люлинска засуканица.

А най-красивите?

Ще оставя това да определят участниците, но по всички трасета има главозамайващи гледки.

Има и някои изненади, непознати за голяма част от публиката досега. ;)

Кои са авторите на трасетата и по какви критерии създавате едно трасе?

Както казах следваме стъпките на патрона на българският туризъм Алеко Константинов, когато говорим за първия ден.

За вело частта участие имат много хора, които помогнаха.

Бих споменал имената на:
– Димитър Семов, Мариян Михайлов, Слави Крушовалиев от нашето дружество;
– Добромир Добрев и Panagiotis Giotakis от Bike Ventures;
– Калин Русев от клуб Велораптор;
– Любомир Ботушаров от MTB.bg
и много, много други.

Кое е най-трудното в организацията на събитието?

Винаги съм казвал, че за да организираш качествено събитие, трябва да имаш 3 неща:

Уникална концепцияОтличен екипДобър план и реализация във времето.

Всяко от тези три неща е изключително важно и трябва да е на високо ниво, а взаимовръзката е най-важна.

Гордея се че в „По стъпките на Алеко с приятел“ имаме и трите!

Разкажете ни интересна случка „от кухнята“?

Пикантен момент беше, след като цяла година разработвахме маршрута на дългото трасе в дисциплината „Планинско колоездене“, открихме един скрит тунел (липсващ на всички карти), свързващ с. Мърчаево със с. Драгичево, който ни отвори невероятни възможности за абсолютно идеален кръгов маршрут.

След като разбрахме за него, променихме напълно цялото трасе и всички участници ще се насладят на най-доброто от Витоша и Люлин планина.

Има ли нещо ново в предстоящото издание?

Изцяло нов втори ден в състезанието: „По велопътеките с приятел“.

Имате ли нови идеи, които отлежават занапред? В каква насока?

Ооо, много са – нови категории, нови трасета и др.
Силно вярвам, че никога едно събитие не трябва да стои на стари лаври, а трябва постоянно да се развива за да може да поддържа интереса на участниците.

Какво не ви попитахме, а искате да споделите?

Единствено бих споменал крайният срок за регистрация тази година, който е  21.09 2024 г. – Споделете емоцията с нас, ще ви очакваме! :)

Благодарим на списание „360“ за възможността да разкажем за нашето любимо състезание!

Следете всички актуални новини за състезанието на Фейсбук страницата По стъпките на Алеко с приятел и в събитието, както и на уебсайта postupkitenaaleko.com.Вижте всички статии от рубриката „Как се прави състезание“!СподелиShares

The post Как се прави състезание: „По стъпките на Алеко с приятел“ appeared first on 360mag.

Първи успешен скоростен пробег на черноморското ни крайбрежие

СподелиShares снимка: 1 SEA, Фейсбук

Първото най-бързо известно преминаване по маршрута 1SEA вече е факт и то е на Васил Атанасов. Той успя да пробяга 385-те км за 68 часа и 30 минути.

Васил стартира в 6 ч. сутринта на 11 септември, а финалът бе малко след 2 ч. сутринта на 14 септември. Запис на бягането може да видите в неговия strava профил.

снимка: iRun

Преди това маршрутът пробяга Силвия Кьосева, чиято цел бе създаването на документален филм, с който да се популяризира пред света красотата на българското море.

Вижте още: Силвия Кьосева: Едно море с много хоризонти – да пробягаш българското Черноморие с кауза

СподелиShares

The post Първи успешен скоростен пробег на черноморското ни крайбрежие appeared first on 360mag.

Great Himal Race: най-дългият етапен ултрамаратон

СподелиShares Участниците в Great Himal Race 2024 (снимка: George Surjopurnom)

Great Himal Race (GHT) е най-дългият ултрамаратон в света със своите над 1700 км и 100 000 м сумарна положителна денивелация. 70% от състезанието е над 3000 м надморска височина и преминава 15 прохода на над 5000 м. Първото му издание се провежда през 2017 г., а второто през пролетта на 2024 г.

Great Himal Race – карта на трасето (източник: explorersweb.com)

Надпреварата включва 53 етапа, като на 50 от тях спортистите се настаняват в хижи или палатки, а на останалите 14 трябва да носят цялата си екипировка и провизии на гърба си.

Маршрутът свързва Хилса, в западен Непал на границата с Тибет, с базовия лагер Кангчендзьонга, на източната граница със Сиким (Индия), следвайки Great Himalayan Trail, пресичайки цялата страна от запад на изток.

Бруно Поарие  по трасето на Great Himal Race (снимка: Asimina Inglezou)

Организатор на състезанието е френският бегач Бруно Поарие (Bruno Poirier). Тази година той е сред 29-те записали се участници.

Идеята на състезанието беше да се прекоси Непал от изток на запад. Аз го направих през 1994 г. и исках да споделя преживяването с  други бегачи.

– споделя Бруно.

Great Himal Race 2024 (източник: Franck Dorne)

Стартът е даден на 9 април 2024 г. и надпреварата продължава без прекъсване до 31 май, когато оцелелите пристигат в базовия лагер Кангчендзьонга. През 2024 г. само двама участници завършват всички етапи: Padam Kumari Sunwar и Laurent Reigniez.

По-кратък вариант

Организаторите са съставили и втора, по-кратка версия, свързваща базовия лагер на Анапурна с Лукла в Кхумбу. Това са „само“ 850 км и 41 000 м денивeлеция, в 28 етапа. Той се проведе от 25 април до 23 май.



СподелиShares

The post Great Himal Race: най-дългият етапен ултрамаратон appeared first on 360mag.

Остават последни две седмици гласуване за конкурса и грантовете в кампания “Хижа на годината” 2024

СподелиShares снимка: Виктор Троянов

Над 14 000 гласа са дали запалените планинари за любимите си хижи и заслони до момента в инициативата “Хижа на годината”. Нито един от над 100 номинирани обекта за настаняване не е останал без глас. Своите предпочитания в конкурса и предложените за подкрепа с грантове са изразили туристи от цялата страна. За разлика от механиката за гласуване от миналата година, през 2024 г. планинарите обосновават своя избор с отговор на допълнителни въпроси – кога последно са посетили избраната хижа и защо смятат, че е заслужила.

Кампанията по гласуване в конкурсната програма и направлението “Подкрепа за хижите” ще продължи до 30 септември включително на huts.360mag.bg, след което резултатите ще бъдат оповестени на специална церемония по награждаване в началото на октомври. Тя ще се състои на 9.10 в залата за катерене Walltopia, а водещ ще е любимият ТВ и радио водещ Димитър Павлов. От БТС ще подсигурят безплатни нощувки на хижарите, дошли за церемонията от други краища на България.

Водещ на церемонията ще бъде Димитър Павлов

Тази година “Хижа на годината” разшири своя обхват като включи една конкурсна категория повече и те вече са 9 на брой. Целта е да бъдат отличени най-добрите примери в планината, по критериите, зададени в категориите.

– Най-добра хижа, обслужвана без МПС
– Най-добра хижа, обслужвана с високопроходим автомобил или лифт
– Най-добра хижа, обслужвана с лек автомобил
– Най-добър заслон, стопанисван на място
– Най-добър заслон, нестопанисван на място
– Хижа с най-добра кухня
– Хижа с най-устойчиви еко практики
– Хижа/заслон с най-успешен рестарт
– Най-чиста хижа

Увеличен бе и размерът на паричния фонд за подкрепа на хижите като през 2024 г. той възлиза на внушителните 65 000 лв в общо 7 гранта, предоставени от няколко български компании както следва:

– Хижа за пример – Грант за технологични въведения със SiteGround
– Грант за облагородяване на района и пътеките около хижа/заслон от БТС
– Грант за строителни материали и специализиран труд с GP Group
– Грижа навреме – аптечки за първа помощ около хижи и заслони с Credissimo
– Без емисии в планината – зарядна станция за е-автомобили с Photomate
– Аварийна соларна система за заслони с Пиринско пиво
– Грант за подобряване на легловата база с матраци Тед.

След като станат ясни хижите и заслоните, спечелили грантовете, ще бъдат обявени подробности във връзка с изпълнението на акциите по конкретната грантова програма. Над 60 човека вече се записаха за доброволци, които ще дадат своя принос в подобряването на материалната база и инфраструктурата, предвидени в съответната акция. Между тях впечатление прави не малката група на IT специалистите, които безвъзмездно ще добавят още стойност към проектите, заложени по план.

Обновената леглова база в хижа „Грънчар“ (снимка: хижа „Грънчар“)

Миналогодишните носители на грантовете хижа “Грънчар” и хижа “Черни връх” вече могат да се похвалят с добри резултати в изпълнението на своите проекти, благодарение на финансовата помощ от SiteGround, Matrax и GP Group. Хижа “Грънчар” вече разполага с 50 матрака на стойност над 20 000 лв., а фотоволтаиците ще бъдат поставени след ремонт на покрива, предвиден за втората половина на септември. Заслон “Черни връх” имат готов проект на стойност 35 000 лв., в който GP Group ще покрие 18 000 лв. Това означава, че и двамата победители получат повече от три пъти повече от първоначално обявените размери на помощта.

Заслон „Черни връх“ (снимка: Гергана Ангелова)

Номинациите както за конкурса, така и за финансовите програми бяха излъчени от няколко номиниращи институции с експертиза в планинския туризъм, както и широката публика. Организациите са следните:

“Планини и хора” – асоциация на планинските водачи в България, Асоциация на парковете в България, Сдружение за дива природа „Балкани“, Български планинарски съюз, Българска асоциация ски свободен и екстремен стил, Портал за планинско колоездене Mtb-bg.com, Екологично сдружение „За Земята”, ТВ/ видео поредица „Разказите на хижаря”, Българска асоциация за алтернативен туризъм, Планинска спасителна служба.

СподелиShares

The post Остават последни две седмици гласуване за конкурса и грантовете в кампания “Хижа на годината” 2024 appeared first on 360mag.

Идея за активен уикенд: Харамийска пещера

СподелиShares Харамийска пещера (снимка: Екатерина Друмева, Фейсбук)

Харамийската пещера е предпочитана, когато става дума за приключенски туризъм. Проходна е и предлага екстремно изживяване, налагащо преодоляване на редица страхове – от високо, тясно, тъмно… За влизане в Харамийска пещера са необходими алпийско и спелеоложко оборудване, както и предварително записване. Допускат се деца над 5 години, с придружител.

Харамийската пещера се намира в Западни Родопи, на 1,5 км от с. Триград, община Девин. Част е от Триградския пещерен район, който обхваща дебели протерозойски мрамори в горното течение на реките Въча, Триградска, Буйновска, Мугленска и Широколъшка. До входа ѝ се стига по тясна пътека, тръгваща от паркинга при пещера Дяволското гърло и минаваща след това през красива борова гора.

Подстъпът към входа на Харамийска пещера може сериозно да ви изпоти, особено ако ви е страх от високо (снимка: Станимира Кузева-Иванова, Фейсбук)

Харамийската пещера всъщност е съставена от две различни пещери, обединени от обширна пропаст. До входа ѝ се достига се след изкачване по 20-метрова отвесна стена, с необходимото осигуряване. После се преминава по наклонен възходящ участък, обезопасен с метално въже.

След като страх номер 1 – този от високо, е преодолян, идва ред за следващия – страхът от тесни пространства. Него ще срещнете на входа на пещерата, докато пълзите на четири крака между тесните стени.

Харамийска пещера (снимка: Калоян Кръстев, Фейсбук)

В пещерата има няколко малки зали. При извършените проучвания от 1981 до 1983 година са открити рисунки и останки от първобитни хора. При археологическите разкопки са открити керамични фрагменти, оръдия на труда, тъкачески инвентар от късната каменно-медна (IV хил. пр. н.е.) и бронзовата епоха. Част от находките са преместени в Историческия музей в Смолян.

Вижте още: 10 пещери в България: магията на подземния свят (част 1)

Макети на първобитни хора, разположени в естествено осветената част близо до входа, са една от атракциите в Харамийската пещера. Вътрешната част не е оборудвана със светлини, поради което е добре да сте оборудвани с челник.

Макети на първобитни хора в Харамийска пещера (снимка: Анна Анчева, Фейсбук)

И, докато си мислите за наследеното от прачовеците, идва ред за същинския адреналин: спускането към 43 метра дълбока пропаст, чието дъно е покрито с каменни блокове. Хубавото е, че тя е по-светла, защото там е и изходът – т.е втората пещера. Оттам по кратка пътечка ще се озовете точно пред „Дяволското гърло“.

Любопитни факти за Харамийска пещера:открита е през 1924 година;дълга е 510 метра;пещерата е пропастна;счита се, че вътре са живели първобитни хора;не е обитавана от животински и растителни видове.Харамийска пещера (снимка: BGWALK.com)Контакти

Влизането в Харамийска пещера става след предварително записване, в група между 4 и 25 души. Може да осъществите контакт с Пещерен клуб „Силивряк“ на тел.: 0889052208. Информация може да получите и от планинските водачи: Емил Бразгов – 0888 314 658 и Младен Хаджийски – 0899 982 511.

Забележителности в близост до Харамийска пещера

Пещера Дяволското гърло

Тя е едва на няколко метра от Харамийска пещера. В нея можете да плавате с лодка, да се провирате през тесни участъци и да видите полусифона и езерото, а отвъд тях – неразгаданата досега загадка…

Пещера Дяволското гърло (снимка: БТС)

Триградското ждрело

Един от най-красивите и живописни проломи, които река Триградска е образувала.

Ягодинска пещера

Тя е на 16 км на север, на десния бряг на другото красиво ждрело, а именно Буйновското. Пещерата е била дом на майстори-грънчари. По нейните етажи ще видите много сталактити, сталагмити и други образувания.

Вижте още: 10 пещери в България: магията на подземния свят (част 2)

Санчова дупка

Пещерата се намира в близост до Ягодинската. В нея има много интересни синтрови езера, в които има пещерни бисери. Достъпна е само с екипировка и водач.

Музеят на мечката в Триград

В него може да видите макети на кафяви мечки, да се чуе автентичния им рев на запис, или да научите различни факти за живота и поведението им.

Местността Вълчи камък

Тя е край село Гьоврен и е най-високата панорамна площадка на Балканския полуостров. Гледката е повече от величествена. Делят я 12 км от Харамийска пещера.

Вижте още: 10 от най-живописните екопътеки в България

Дяволският мост, Борино (снимка: Ваня Стоянова, Фейсбук)

Дяволската пътека и природна забележителност „Дяволския мост и водопада“ 

Екопътеката е едно райско кътче, където обаче не липсва и адреналин. Отстои на 19 км от Харамийска пещера. По нея се редуват пътеки, дървени мостове, ждрела, водопади и скални арки. Дяволският мост е вдъхващо респект скално образувание с дължина близо 10 м, ширина 3 м и височина на арката около 30 м. В близост до него се намира и водопадът, до който се стига по стръмни дървени стълби.

Буйновското ждрело

То е само на 16 км от Харамийска пещера. Образувано от действието на Буйновска река, чиито води са издълбали в мраморните пластове дупки, ниши, и красиви „рисунки“.

Пияната гора

Тя е в местността Чаирските езера, между селата Мугла и Триград. Няма забележителности, но останалите дървета са наклонени, почти паднали, те са сякаш символ на борбата за живот и оцеляване.

Вижте още: 10 от най-красивите езера в България (част 1)

Чаирските езера

Те се намират в местността Чаирите, на 13 км от пещера Харамийска. 7 на брой,  образувани вследствие на свлачища и представляващи приказни гледки – в едно от тях има паднали дървета, друго, наречено Магическото езеро, е обвито в мъгла и загадъчност…

Вижте още предложения за активен уикенд и пътуване до забележителности, и не спирайте да изследвате красотите на България! СподелиShares

The post Идея за активен уикенд: Харамийска пещера appeared first on 360mag.

Как Агата Кристи помогна за популяризирането на сърфа

СподелиShares

Човек никога не знае какво има в главата на автора на криминални романи. По-скоро бихме предположили, че зад напрегнатите сюжети стои проницателен ум на не особено интересна персона. Дали е така?

Агата Кристи – първи стъпки в сърфа / снимка: The Christie Archive Trust

Агата Кристи, известната британска писателка на криминални романи, създала Еркюл Поаро и мис Джейн Марпъл, съвсем не била скучна и безинтересна. Тя се научила да сърфира през 1922 г.

Колекция от непубликувани досега писма и снимки разкрива, че Кристи е тръгнала на едногодишно околосветско пътешествие със своя съпруг Арчи, като част от търговска мисия – да популяризират предстояща изложба на Британската империя.

Майсторката на напрегнатите сюжети посещава Хавай, Канада, Америка, Нова Зеландия, Австралия и Южна Африка и снима с преносимия си фотоапарат.

Кристи пише за своите приключения в дневници и писма, изпратени до майка ѝ, Клариса Маргарет Бьомър. Тя описва първите няколко дни сърфиране като болезнени, примесени с моменти на пълна радост.

„След десет дни започнах да ставам смела. Започнах да се повдигам внимателно на колене на дъската и след това се опитвах да се изправя. О, моментът на пълен триумф бе в деня, когато запазих равновесие и стигнах до брега, изправена на дъската си!“

Агата Кристи в Мюзенберг, 1922 г. / снимка: The Christie Archive Trust

След този си успех Агата Кристи е повече от възхитена и споделя:

О, това беше рай! Не може да се сравни с нищо подобно това да се движиш през водата със скорост, която ти се струва около двеста мили в час.

„Понякога беше болезнено, когато се гмуркахме с нос в пясъка, но като цяло беше лесен спорт и страхотно забавление“, споделя още романистката.

Дъската, използвана от писателката на вече известното място за сърфиране Мюзенберг, Южна Африка, е някаква кръстоска между дъска и водни ски – тънка, тясна, гладка и със заоблен нос. Тези дъски са били използвани от 1904 г. – дълги около 150 см и широки 45 см.

снимка на Агата Кристи от 1922 г / източник: museumofbritishsurfing.org.ukПодобряване на уменията 

През август 1922 г. Кристи стига до плажа Уайкики, Хонолулу. Но този път тя яхва истински сърф. Интересното е, че заема дълга дървена дъска, принадлежаща на сърфист на име Фред. Писателката избира името Фред, защото това е името на нейния баща Фредерик Алва Милър, който умира, когато тя е на десет години.

Британската писателка, от чиито 80 романа са продадени над милиарда копия, в крайна сметка се оказва пионер във водните спортове – тя е една от първите сърфистки във Великобритания.

СподелиShares

The post Как Агата Кристи помогна за популяризирането на сърфа appeared first on 360mag.

Ина Димитрова: Водата е най-добрият ми учител

СподелиShares Ина Димитрова (снимка: Ладислав Цветкова)

Ина Димитрова не е обикновено момиче. Тя спира дъха буквално и преносно, будейки възхита със своите постижения. Познаваме я като водолазна инструкторка, която през 2015 година достигна дълбочина от 201 метра в Червено море и с това постави Световен рекорд за гмуркане за жени в открити морски води.

Преди година “момичето, което обитава дълбините”, се посвети на друг тип „гмуркане“ – навътре в себе си и вече учи на него и другите. Ина води медитация за активно съзнание или Ananda Mandala (Circle of Bliss) – древна и много мощна дихателна техника.

Споделя за себе си, че във всяко нещо търси “дълбочината” – както в гмуркането, така и в програмата ѝ за справяне със страховете, в духовните практики и в живота като цяло. От скоро тя е щастлива майка на прекрасно момиченце.

Вдъхновени от нейния непрестанен устрем и лекотата, с която като планински ручей си проправя път напред, решихме да я попитаме какво мисли за водата и какво е усещането ѝ за нея.

снимка: личен архивКак „голямата вода“ влезе в живота ти?

Това стана изключително неочаквано, но беше любов от пръв поглед и остана най-голямата ми любов, трайно и безкомпромисно. Преди близо 20 години заминах да уча архитектура в Марсилия, на брега на Средиземно море, която се оказа люлката на съвременното гмуркане, както SCUBA дайвинга, така и фрийдайвинга.

По онова време за мен всичко това беше нещо непознато, мистично, романтично.

Вратата към Дълбокото синьо открехна бившият ми съпруг Росен, който е професионален водолаз, завършил Международния институт за commercial diving в Марсилия. Тогава изкарах първия водолазен курс и започнах да тренирам успоредно с всичко и фридайвинг с гмуркачите от една френска асоциация, а всеки уикенд се гмурках с бутилки, заедно с Чуждестранния легион, където бях приета като член на клуба.

За теб стихия или приятел е морето (океанът)?

О и двете! Океанът има много лица, зависи кой образ ще храниш и дресираш в себе си, но ако не се отнасяш с уважение, морето може да бъде безмилостно жестоко, а ако го опознаеш, се превръща във верен другар, огледало на теб самия.

снимка: личен архивКак изглежда водата под водата? С какво те очарова?

Със своето абсолютно съвършенство – всичко е точно на мястото и в абсолютна хармония – нищо не трябва да бъде премахнато, нито добавено. Просто перфектно. Освен това се превърна и в най-добрия ми учител.

Коя е най-красивата вода, която си виждала?

Нали знаете “The beauty lies in the eye of the beholder”, ако имаш сърце и очи, ще видиш и в най-мътната и на пръв поглед непривлекателна вода красотата.

Има ли моменти, когато те плаши?

Е, разбира се… Особено когато трябва да се грижа и за още 5-6 човека, които са начинаещи.
Но извън моят спорт, при хавайския сърф и големите вълни, определено често се предавам и само си казвам колко велика стихия е и дано този път ме пожали. (усмихва се)

Кой е най-силният ти спомен, свързан с вода?

Те са много, за всеки един от тях могат да се напишат разкази, но те ще са вероятно скучни за читателя, защото са вътрешни преживявания, а…

…и най-смелото въображение не може да си представи чувството под вода, ако не е било там.

Иначе, сещам се как миналото лято с Томас, мъжа ми, бедствахме на едни големи вълни със сърфа на Аркутино и хем беше много смешно, хем като излязохме, се чувствахме като след центрофугата на някаква огромна пералня. След като едва сме се добрали невредими до брега, имахме сили само да седнем един до друг на пясъка, да се спогледаме, да поемем дъх и само да си кажем – “добре ли си”, след което съзерцавахме тази стихия още доста време безмълвно.

Снимка: Мария СтояноваДо колко метра се гмуркаш за удоволствие?

Да си призная, отдавна не съм се гмуркала не по работа, но мен лично ме забавляват плитките цветни гмуркания, където има светлина. С шнорхел последно влизах зимата на остров Бали, защото вече бях бременна и беше доста забавно. Дълбочината няма нищо общо с удоволствието.

Имаш ли ритуал, с който се настройваш, преди да се гмурнеш?

Аз по принцип съм човек с много строги навици и сутрешни ритуали, които не са свързани с дайвинга конкретно, но ако не съм си ги направила, ставам много крива.

А как се настройваш за гмуркане за рекорд?

Когато влизаш за рекорд, преди това ти вече си влязъл в много конкретен режим, серия от тренировки, живееш, храниш се, спиш, изключен си от другия свят и си в пълен фокус на машина… Така че то е цялостно съществуване преди това и няма конкретна настройка, освен да си изпълниш всички процедури по безопасност и подготовка, много последователно преди да влезеш.

Ина Димитрова (сн.: Георги Иванов)По време на гмуркане ти прекарваш доста време под вода. Как се справяш с жаждата?

За водолазите е от изключително значение да бъдат хидратирани преди и след всяко гмуркане, дехидратацията е враг номер едно на водолаза, тъй като води до свиване на кръвоносните съдове и съответно от опасност от появата на декомпресионна болест (емболия от мехурче азотен газ в кръвта). По време на най-дълбоките и дълги гмуркания сме взимали системи с тръбичка за смучене за прием на вода с електролити срещу дехидратиране, но не е кой знае колко лесно да се пият течности под вода, затова след самото гмуркане приемаме сериозно количество течности, за да възстановим водно-електролитния баланс.

Дихателната практика, която водиш, свързана ли е по някакъв начин с водата?

Ами, гмуркането ми помогна да се науча да дишам и да разбера колко важно всъщност е то, особено в критични ситуации. Освен това, през годините на преподаване, разбрах до каква голяма степен хората масово не умеят да дишат – нещо с което се раждаш, пък не го владееш.
Ако говорим от гледна точка на хидратация, преди дихателните практики не трябва да се приема вода и храна поне час и половина преди това. Но след всяко пречистване, емоционално или телесно, всички лечители препоръчват приема на много вода, за да може организмът ни да се пречисти от всички токсини. Емоционалните блокажи отделят токсини в тялото ни, а именно те са причинителят на повечето болести.

Колко е важно за теб да си хидратирана?

О, аз съм от тези хора, които изпадат в паника, ако нямат вода за пиене около себе си. Това е нещо, което съм изградила като навик и истински страдам, ако не пия вода – започва главоболие, отпадналост, става ми лошо…. Не знам как хората издържат с по една чаша вода на ден. Особено сега, докато кърмя дъщеря си, това е от изключително значение.

Колко вода пиеш дневно? Каква?

Изворна бутилирана или филтрирана през кана.

снимка: личен архивТи скоро стана майка. Промениха ли се навиците ти за прием на вода по време на бременността и след раждането?

Освен, че пия още повече вода. (усмихва се) Просто е неизбежно, това е адски важно за моето здраве и здравето на бебето! Животът възниква сред вода, бебето живее във вода…, няма как да не е важно.

Какви са особеностите около гмуркането и въобще плуването в морета и океани, когато си бременна?

Плуването е най-препоръчваният спорт при бременност, виж вече гмуркането е забранено, заради налягането и липсата на ясни изследвания за това как влияе на плода. Освен това екипировката е много тежка и не бива да се слагат тежести около корема. Въпреки че при мен се наложи да се гмуркам до втория месец, но да кажем че познавам тялото си и възможностите си, и, разбира се, се случваше на малки дълбочини. Но по протокол е абсолютно забранено.

Какво би посъветвала хората относно приема на вода?

Бих казала, че при всички положения организмът ни се нуждае от много много вода. Това, че не изпитвате жажда, не значи че не ви трябва. Въпрос на навик е и да го възпиташ у себе си. Например, ако пиеш едно кафе на ден, е необходимо да изпиеш допълнително половин литър вода. Сметнете колко вода в допълнение на препоръчителните 2-3 л на ден, особено през лятото, според броя на кафетата, човек трябва да приеме. Освен това водата спомага пречистването на организма и няма какво друго да помогне така, както водата. Тя природата си го е измислила. А ние се наливаме с какви ли не други неща, но не и вода. Аз го разбрах 15-годишна и оттогава пия само вода и нейните производни – отвари, чай и най-много някаква домашна лимонада с вода.

“Водата богата на натурални алкали има ултрахидтратиращи свойства. Подходяща е за хората, които имат ежедневно физическо натоварване и се нуждаят от поддържане на висока хидратация в тялото си.”

Повече за ползите от приема на минерална вода четете на vedri.bg. СподелиShares

The post Ина Димитрова: Водата е най-добрият ми учител appeared first on 360mag.

На 70 години майката на Алекс Хонълд става най-възрастната жена, изкачила Ел Капитан

СподелиShares снимка: Neuf Dixieme

Документалният филм от 2018 г. „Free Solo“ прославя един младеж с рошава коса на име Алекс Хонълд, докато той прави история – изкачвайки Ел Капитан в Йосемити, без въжета или друго предпазно оборудване.

Филмът и тихият, сдържан героизъм на Хонълд помогнаха за превръщането на катеренето в масов спорт, представен на Олимпийските игри през 2020 г. И все пак, дори преди филмът, спечелил Оскар, да даде тласък на един някога маргинален спорт, Хонълд е успял да вдъхнови една важна жена да стане от бюрото си и да излезе на скалите: 58-годишната му майка. Дотогава Диърдра Уолоуник (Dierdre Wolownick, фамилията ѝ е идва от нейния полски произход и в оригинал звучи Воловник) е водила спокоен живот на писател, музикант, художник и учител по чужд език.

снимка: Adventure Sports Journal

Дузина години след това Диърдра Уолоуник изкатерва Ел Капитан на своя 70-и рожден ден, през септември 2021 г. Така тя става най-възрастната жена, покорила високата 900 м голяма стена.

Интересното е, че това е вторият ѝ успешен опит, тъй като тя покорява Ел Кап за първи път през 2017 г., когато е на 67. Тогава го изкатерва като втора в свръзката със своя син и трябва да премине маршрута с придвижване със самохвати. Така възрастната дама се превръща в нещо като икона в общността на катерачите в долината Йосемити.

Вижте още: Да изкатериш Ел Капитан…с майка си

Диърдра Уолоуник празнува 70-ия си рожден ден на Ел Капитан / снимка: Adventure Sports Journal70-ият рожден ден и изкачването на Ел Капитан

По-голямата част от 10-часовото изкачване на 23 септември 2021 г. включва пешеходен туризъм, преодоляване на камъни, дървета и други препятствия. Катеренето на Диърдра е водено от Гарет Макмакин, 26-годишен бивш морски пехотинец, с когото се запознават 3 месеца по-рано, и който живее във ван и се е посветил на планината и катеренето. В групата за празничното парти е и 11-годишната Пърл Джонсън, семеен приятел, която две години по-рано за кратко притежава титлата на най-младия човек (на 9 години), който някога е изкачвал Ел Капитан.

След успешното изкачване приятелите празнуват рождения ден с кексчета и шампанско, на фона на великолепен залез. Групата нощува на върха на емблематичната скала, само на крачки от пропастта.

Вижте още: Да се изкатерим с Алекс Хонълд по Ел Капитан на 360°

Началото

Всичко започва през 2008 г., когато г-жа Уолоуник решава, че трябва да опита да се катери, ако някога наистина иска да опознае сина си. „Исках да бъда част от живота му, да споделям триумфите му, както и разочарованията“, пише Уолоуник в мемоарите си от 2019 г. „Излизането на открито със сина ми, запълни толкова много пропуски в образованието ми. Научих колко малко съм знаела за планините. За собствените ми възможности. За него. Други възрастни хора – като японеца Юичиро Миура, който изкачи връх Еверест на 70, 75 и 80 години – помогнаха да се предефинира това какво е възможно за хората в златните им години.“

Диърдра Уолоуник продължава да катери – снимката е от февруари 2024 г. / снимка: Alex Honnold, Фейсбук

След това Диърдра Уолоуник е търсена като публичен говорител, работи като старши съветник за аутдор облекло La Sportiva и си има малка свита от колеги алпинисти и почитатели, когато посещава долината Йосемити. Ако я срещнете там, тя може да ви продаде копие от „The Sharp End of Life: A Mother’s Story“, нейните мемоари от 2019 г., и да ви каже какъв късмет е имала, разказва James Rainey от LA Times.

Дългогодишната учителка по френски (и испански, италиански и английски, като втори език) изкачва части от Half Dome, Cathedral Peak и други плашещи скали, на възраст, когато много хора се затрудняват да направят сравнително лесната йогийска поза „гледащо надолу куче“.

Любопитно е, че Диърдра Уолоуник започва да се занимава със спорт в така да се каже зряла възраст. Учи се да плува на 40, и започва да бяга на 55 години. По-късно тя монтира лост за набирания вкъщи.

Нейната одисея с катеренето започва в края на 2008 г., когато синът ѝ Алекс я придружава за първата ѝ тренировка в зала за катерене, след която тя не усеща умора, но за сметка на това е увлечена и се посвещава на катеренето.

В книгата си тя признава, че със своя син освен визуална прилика, споделят и друга характеристика – дълбока решителност. „И двамата сме много упорити“, пише тя и се шегува, че му е предала „инатливия ген“.

Промяната в живота си Диърдра сравнява с Мерлин, магьосникът, който става все по-млад с възрастта.

Вижте още: Историята на Алекс Хонълд от „Сам на Скалата“

СподелиShares

The post На 70 години майката на Алекс Хонълд става най-възрастната жена, изкачила Ел Капитан appeared first on 360mag.