Илия Михайлов's Blog, page 6
June 6, 2018
Леля Сийка
В памет на Анастасия Попова (1939 - 2008)
Всъщност детството e първото парче, което отрязваме от тортата на своя живот. То остава завинаги най-сладко, най-истинско и най-шарено. Попива в душите ни, подобно на цигарен дим в дрехите на пушач и често напомня за себе си и то в моменти, в които почти сме се предали или ни се иска да го направим.
Детството е нашият среден пръст, който понякога размахваме в лицето на този проклет интригант - Отчаянието.
Ако имаме повече късмет, определени хора или случки от времето, в което сме деца, оставят върху нас своя отпечатък, свои лилави следи - сякаш някой е писал в душата ни под стар лист индиго.
Благодаря на Бог, че в онези дни, когато препусках на въображаемия си кон през пазарджишкия квартал "Младост", въоръжен с червени пластмасови меч, щит и шлем, в малкия ми свят влязоха някои хора, които ще помня винаги заради любовта, вниманието и топлината, които ми дадоха щедро заради мен самия.
Една от тях беше най-добрата приятелка на майка ми, която за мен беше просто леля Сийка. Сега си давам сметка, че тя е била нещо много повече от наш приятел. Тя беше наше сигурно рамо и тих пристан, в който майка ми приютяваше от време на време изтерзаното си вдовишко сърце.
Леля Сийка винаги ми подаряваше подарък за рождения ден. По този начин открих героите на Астрид Линдгрен. Запознах се с премеждията на Барон фон Мюнхаузен. Научих "Какво знаем за бозайниците". (Беше чудесна поредица!).
На всяка Задушница тя не пропускаше да ни „подаде“ „за Бог да прости" обичайните сладки, соленки, бонбони, десертчета и варено жито. А това, повярвайте ми, си бяха истински лакомства за бедно дете от 80-те години на миналия век.
Вече не помня колко много пъти тя ни услугваше с пари, които майка ми веднага връщаше, щом дойдеше скромната й заплата. И така до следващия път - едно вечно "надбягване по вертикала" с проклетия недоимък.
Чудя се често защо толкова обичам есента и особено зимата. Може би отговорът се крие именно в онези дни, за които разказвам сега. Защото, когато навън станеше студено, с майка ми отивахме на гости у леля Сийка. Те живееха на осмия етаж в големия блок на щаба. Още виждам себе си в някоя сива есенна събота, подскачайки щастлив около майка ми в нападалите наоколо листа.
Тя винаги ни посрещаше с топла усмивка. Вкарваше ме в широкия хол при големия грамофон и ми пускаше плоча на Оскар Бентън и вечния му хит „Bensonhurst Blues“. И днес, щом чуя тази песен, си спомням за нея.
След няколко минути ме викаше в малката кухня, където двете си говореха с майка ми, пускаше малкото грилче и приготвяше най-вкусните принцеси с кайма и кашкавал отгоре.
Преди да се разболее от най-лошата болест, леля Сийка беше едра, достолепна и красива жена. Винаги чиста, спретната и с току що боядисана черна коса, прибрана отзад с фиби. В последните си месеци обаче ракът просто я изсмука и изцеди, прегърби я и я превърна в ходещ скелет. Но не успя да угаси Добротата и Достойнството в очите й.
Помня, че един летен ден тя ме повика да й помогна да простре прането на терасата. Говорихме за книги, за филми, за живота. Преди да си тръгна тя извади един голям шоколад и ми го подаде с усмивка, докато ме чакаше на вратата да се кача на асансьора.
Понечих да протестирам:
- Ама нямаше нужда, лельо Сийке.
А тя се усмихна уморено и ми каза:
- Пази се от жегата и бързо се прибирай. Кажи на Марето, че ще се чуем след сериала.
Тогава не знаех, но това се оказа последния път, когато я видях жива. А после...после Бог тихо я прибра при себе си.
Много ми се иска наистина да съществува нещо като Рай и Ад. Надявам се да съществува поне Рай, където душите на добрите хора да намират утеха и покой.
Колкото до Ада, мисля че можем да минем и без него. Нали "добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат". Защо да ги спираме?
Не се съмнявам, че ако един ден ми е писанo да се разходя из този прословут Рай, лесно ще открия леля Сийка, защото знам, че там ще звучи дрезгавия глас на Оскар Бентън и ще мирише на току що изпечени принцеси с кайма и кашкавал.
Всъщност детството e първото парче, което отрязваме от тортата на своя живот. То остава завинаги най-сладко, най-истинско и най-шарено. Попива в душите ни, подобно на цигарен дим в дрехите на пушач и често напомня за себе си и то в моменти, в които почти сме се предали или ни се иска да го направим.
Детството е нашият среден пръст, който понякога размахваме в лицето на този проклет интригант - Отчаянието.
Ако имаме повече късмет, определени хора или случки от времето, в което сме деца, оставят върху нас своя отпечатък, свои лилави следи - сякаш някой е писал в душата ни под стар лист индиго.
Благодаря на Бог, че в онези дни, когато препусках на въображаемия си кон през пазарджишкия квартал "Младост", въоръжен с червени пластмасови меч, щит и шлем, в малкия ми свят влязоха някои хора, които ще помня винаги заради любовта, вниманието и топлината, които ми дадоха щедро заради мен самия.
Една от тях беше най-добрата приятелка на майка ми, която за мен беше просто леля Сийка. Сега си давам сметка, че тя е била нещо много повече от наш приятел. Тя беше наше сигурно рамо и тих пристан, в който майка ми приютяваше от време на време изтерзаното си вдовишко сърце.
Леля Сийка винаги ми подаряваше подарък за рождения ден. По този начин открих героите на Астрид Линдгрен. Запознах се с премеждията на Барон фон Мюнхаузен. Научих "Какво знаем за бозайниците". (Беше чудесна поредица!).
На всяка Задушница тя не пропускаше да ни „подаде“ „за Бог да прости" обичайните сладки, соленки, бонбони, десертчета и варено жито. А това, повярвайте ми, си бяха истински лакомства за бедно дете от 80-те години на миналия век.
Вече не помня колко много пъти тя ни услугваше с пари, които майка ми веднага връщаше, щом дойдеше скромната й заплата. И така до следващия път - едно вечно "надбягване по вертикала" с проклетия недоимък.
Чудя се често защо толкова обичам есента и особено зимата. Може би отговорът се крие именно в онези дни, за които разказвам сега. Защото, когато навън станеше студено, с майка ми отивахме на гости у леля Сийка. Те живееха на осмия етаж в големия блок на щаба. Още виждам себе си в някоя сива есенна събота, подскачайки щастлив около майка ми в нападалите наоколо листа.
Тя винаги ни посрещаше с топла усмивка. Вкарваше ме в широкия хол при големия грамофон и ми пускаше плоча на Оскар Бентън и вечния му хит „Bensonhurst Blues“. И днес, щом чуя тази песен, си спомням за нея.
След няколко минути ме викаше в малката кухня, където двете си говореха с майка ми, пускаше малкото грилче и приготвяше най-вкусните принцеси с кайма и кашкавал отгоре.
Преди да се разболее от най-лошата болест, леля Сийка беше едра, достолепна и красива жена. Винаги чиста, спретната и с току що боядисана черна коса, прибрана отзад с фиби. В последните си месеци обаче ракът просто я изсмука и изцеди, прегърби я и я превърна в ходещ скелет. Но не успя да угаси Добротата и Достойнството в очите й.
Помня, че един летен ден тя ме повика да й помогна да простре прането на терасата. Говорихме за книги, за филми, за живота. Преди да си тръгна тя извади един голям шоколад и ми го подаде с усмивка, докато ме чакаше на вратата да се кача на асансьора.
Понечих да протестирам:
- Ама нямаше нужда, лельо Сийке.
А тя се усмихна уморено и ми каза:
- Пази се от жегата и бързо се прибирай. Кажи на Марето, че ще се чуем след сериала.
Тогава не знаех, но това се оказа последния път, когато я видях жива. А после...после Бог тихо я прибра при себе си.
Много ми се иска наистина да съществува нещо като Рай и Ад. Надявам се да съществува поне Рай, където душите на добрите хора да намират утеха и покой.
Колкото до Ада, мисля че можем да минем и без него. Нали "добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат". Защо да ги спираме?
Не се съмнявам, че ако един ден ми е писанo да се разходя из този прословут Рай, лесно ще открия леля Сийка, защото знам, че там ще звучи дрезгавия глас на Оскар Бентън и ще мирише на току що изпечени принцеси с кайма и кашкавал.
May 27, 2018
Дъжд
Гръмотевица. След нея още една. Кратък миг тишина. А после някъде от нищото се появиха първите капки дъжд. Между тях, като непослушно момче, което тича по коридора, някак се провираше вятърът. Заедно създаваха шум, който много приличаше на упорити аплодисменти в театър.
Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал "Герника" през май.).
В чакалнята на автогара "Юг" бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във вечна самота. Слабото й тяло потрепваше странно от време на време.
Зад нея виждах продавачката на гишето за билети. Тя излъчваше безмълвно толкова много скука, че имах усещането, че на младини е била поне европейски шампион по безразличие.
Слушах нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра отвън, усещайки болката и разочарованието, които излъчваше жената срещу мен. Всички страдаме от нещо или заради нещо. Страданието нахален мерзавец. То идва и си отива, когато си поиска. Влиза без да чука и без да чака да му отворят. Раздира възглавницата на мимолетното ни Спокойствие, разхвърля навсякъде нейния пух, а после бързо излиза, оставяйки след себе си кални следи.
Очите на младата жена срещу мен отново се напълниха със сълзи, като два извора, от които бликаше тъга, извираща от някакво много дълбоко място. Едва сега забелязах, че тя стиска в ръце някакъв лист. Може би лоши новини на хартия, някакво неприятно признание или раздяла с любим човек. (Глупости! Кой, по дяволите, използва днес лист хартия, за да се раздели с някого?! Фейсбук върши чудесна работа.).
Докато скачах на въже с моята емпатия, компанията ни изведнъж се увеличи. В чакалнята влезе добре облечен абитуриент. Синият му костюм беше подплатен от елегантна жилетка и червена папийонка. Физиономията му ни крещеше "1, 2, 3, 4....12, абе спи ми се!". Абитуриентът си купи билет и седна близо до тъжната жена. Гледката наистина бе странна. Двамата, един до друг, стискащи в ръце своите хартиени доказателства за необходимостта да продължат напред или да се откажат: листът, който така беше натъжил младата жена, и билетът за неспокойното "днес" на абитуриента.
Първа стана жената и тихо излезе навън. След нея, като по сигнал, аз и абитуриента също излязохме. Продължаваше тихо да вали. Забелязах, че тя стоеше под дъжда, който сега се сливаше със сълзите й. Казват, че плачът има пречистваща сила, но когато някой плаче под дъжда, то той сякаш иска да се слее с мъката си, да потъне в нея и да се изгуби, да забрави, че изобщо го е имало.
Оказа се, че двамата с абитуриента сме за Пазарджик. Качих се пръв и заех обичайното си място. Момчето се поколеба къде да седне сякаш, за да потвърди правилото, че най-трудно намираме подходящо място в празен автобус. После, кой знае защо, седна на редицата до мен. Шофьорът - широка славянска душа, за когото "време" явно бе кухо понятие, лишено от смисъл, бавно затвори вратите и най-после потеглихме. Продължих да гледам плачещата под дъжда жена, докато можех, а после се отпуснах безмълвно на седалката. Скоро дори забравих за нея. Странно е колко бързо приемаме чуждото страдание за естествено и колко трудно преглъщаме своето, направлявани от пътните знаци на собствения си егоизъм.
В огледалото видях за миг как шофьорът се усмихва под мустак. Тъкмо бях готов да пусна кучетата на собствения си гняв и да извикам "На мен ли се смееш, бе?", когато случайно погледнах към абитуриента. Беше заел ембрионална поза и тихо спеше, стискайки в ръка билета си. Една нахална муха го събуди за миг. Той се обърна на другата страна и потъна отново в своя малък свят на плахи надежди, големи очаквания и страхливи истини. Аз също затворих очи.
Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал "Герника" през май.).
В чакалнята на автогара "Юг" бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във вечна самота. Слабото й тяло потрепваше странно от време на време.
Зад нея виждах продавачката на гишето за билети. Тя излъчваше безмълвно толкова много скука, че имах усещането, че на младини е била поне европейски шампион по безразличие.
Слушах нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра отвън, усещайки болката и разочарованието, които излъчваше жената срещу мен. Всички страдаме от нещо или заради нещо. Страданието нахален мерзавец. То идва и си отива, когато си поиска. Влиза без да чука и без да чака да му отворят. Раздира възглавницата на мимолетното ни Спокойствие, разхвърля навсякъде нейния пух, а после бързо излиза, оставяйки след себе си кални следи.
Очите на младата жена срещу мен отново се напълниха със сълзи, като два извора, от които бликаше тъга, извираща от някакво много дълбоко място. Едва сега забелязах, че тя стиска в ръце някакъв лист. Може би лоши новини на хартия, някакво неприятно признание или раздяла с любим човек. (Глупости! Кой, по дяволите, използва днес лист хартия, за да се раздели с някого?! Фейсбук върши чудесна работа.).
Докато скачах на въже с моята емпатия, компанията ни изведнъж се увеличи. В чакалнята влезе добре облечен абитуриент. Синият му костюм беше подплатен от елегантна жилетка и червена папийонка. Физиономията му ни крещеше "1, 2, 3, 4....12, абе спи ми се!". Абитуриентът си купи билет и седна близо до тъжната жена. Гледката наистина бе странна. Двамата, един до друг, стискащи в ръце своите хартиени доказателства за необходимостта да продължат напред или да се откажат: листът, който така беше натъжил младата жена, и билетът за неспокойното "днес" на абитуриента.
Първа стана жената и тихо излезе навън. След нея, като по сигнал, аз и абитуриента също излязохме. Продължаваше тихо да вали. Забелязах, че тя стоеше под дъжда, който сега се сливаше със сълзите й. Казват, че плачът има пречистваща сила, но когато някой плаче под дъжда, то той сякаш иска да се слее с мъката си, да потъне в нея и да се изгуби, да забрави, че изобщо го е имало.
Оказа се, че двамата с абитуриента сме за Пазарджик. Качих се пръв и заех обичайното си място. Момчето се поколеба къде да седне сякаш, за да потвърди правилото, че най-трудно намираме подходящо място в празен автобус. После, кой знае защо, седна на редицата до мен. Шофьорът - широка славянска душа, за когото "време" явно бе кухо понятие, лишено от смисъл, бавно затвори вратите и най-после потеглихме. Продължих да гледам плачещата под дъжда жена, докато можех, а после се отпуснах безмълвно на седалката. Скоро дори забравих за нея. Странно е колко бързо приемаме чуждото страдание за естествено и колко трудно преглъщаме своето, направлявани от пътните знаци на собствения си егоизъм.
В огледалото видях за миг как шофьорът се усмихва под мустак. Тъкмо бях готов да пусна кучетата на собствения си гняв и да извикам "На мен ли се смееш, бе?", когато случайно погледнах към абитуриента. Беше заел ембрионална поза и тихо спеше, стискайки в ръка билета си. Една нахална муха го събуди за миг. Той се обърна на другата страна и потъна отново в своя малък свят на плахи надежди, големи очаквания и страхливи истини. Аз също затворих очи.
April 22, 2018
Петък следобед
Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи - като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата.
Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на "Бьорнстад" в ръце. (Всъщност, обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.).
Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди, очаквания – повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.
Миришеше на пролетен дъжд – едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и песните на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.
Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса, която да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.
Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място – по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен – ако пътувате през лятото по линията Пазарджик – Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.)
Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война. После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна мелодия, която някой свири на арфа.
Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.
Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор и потъна в собствените си мисли.
Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.
Исках да стана и да повикам младият циганин при себе си, да му кажа "Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!".
Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не успях. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.
Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина "Разкарайте се! После ще говорим!". Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза на Ресторант "Стадиона", както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън без да го погледна.
Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци - сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по "6-ти септември". Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.
Усетих първите сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.
Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на "Бьорнстад" в ръце. (Всъщност, обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.).
Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди, очаквания – повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.
Миришеше на пролетен дъжд – едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и песните на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.
Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса, която да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.
Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място – по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен – ако пътувате през лятото по линията Пазарджик – Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.)
Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война. После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна мелодия, която някой свири на арфа.
Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.
Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор и потъна в собствените си мисли.
Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.
Исках да стана и да повикам младият циганин при себе си, да му кажа "Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!".
Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не успях. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.
Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина "Разкарайте се! После ще говорим!". Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза на Ресторант "Стадиона", както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън без да го погледна.
Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци - сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по "6-ти септември". Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.
Усетих първите сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.
