Илия Михайлов's Blog - Posts Tagged "Илия-Михайлов-Пазарджик-България"
Петък следобед
Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи - като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата.
Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на "Бьорнстад" в ръце. (Всъщност, обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.).
Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди, очаквания – повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.
Миришеше на пролетен дъжд – едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и песните на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.
Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса, която да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.
Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място – по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен – ако пътувате през лятото по линията Пазарджик – Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.)
Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война. После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна мелодия, която някой свири на арфа.
Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.
Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор и потъна в собствените си мисли.
Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.
Исках да стана и да повикам младият циганин при себе си, да му кажа "Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!".
Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не успях. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.
Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина "Разкарайте се! После ще говорим!". Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза на Ресторант "Стадиона", както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън без да го погледна.
Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци - сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по "6-ти септември". Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.
Усетих първите сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.
Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на "Бьорнстад" в ръце. (Всъщност, обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.).
Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди, очаквания – повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.
Миришеше на пролетен дъжд – едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и песните на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.
Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса, която да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.
Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място – по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен – ако пътувате през лятото по линията Пазарджик – Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.)
Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война. После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна мелодия, която някой свири на арфа.
Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.
Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор и потъна в собствените си мисли.
Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.
Исках да стана и да повикам младият циганин при себе си, да му кажа "Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!".
Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не успях. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.
Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина "Разкарайте се! После ще говорим!". Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза на Ресторант "Стадиона", както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън без да го погледна.
Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци - сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по "6-ти септември". Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.
Усетих първите сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.
Дъжд
Гръмотевица. След нея още една. Кратък миг тишина. А после някъде от нищото се появиха първите капки дъжд. Между тях, като непослушно момче, което тича по коридора, някак се провираше вятърът. Заедно създаваха шум, който много приличаше на упорити аплодисменти в театър.
Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал "Герника" през май.).
В чакалнята на автогара "Юг" бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във вечна самота. Слабото й тяло потрепваше странно от време на време.
Зад нея виждах продавачката на гишето за билети. Тя излъчваше безмълвно толкова много скука, че имах усещането, че на младини е била поне европейски шампион по безразличие.
Слушах нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра отвън, усещайки болката и разочарованието, които излъчваше жената срещу мен. Всички страдаме от нещо или заради нещо. Страданието нахален мерзавец. То идва и си отива, когато си поиска. Влиза без да чука и без да чака да му отворят. Раздира възглавницата на мимолетното ни Спокойствие, разхвърля навсякъде нейния пух, а после бързо излиза, оставяйки след себе си кални следи.
Очите на младата жена срещу мен отново се напълниха със сълзи, като два извора, от които бликаше тъга, извираща от някакво много дълбоко място. Едва сега забелязах, че тя стиска в ръце някакъв лист. Може би лоши новини на хартия, някакво неприятно признание или раздяла с любим човек. (Глупости! Кой, по дяволите, използва днес лист хартия, за да се раздели с някого?! Фейсбук върши чудесна работа.).
Докато скачах на въже с моята емпатия, компанията ни изведнъж се увеличи. В чакалнята влезе добре облечен абитуриент. Синият му костюм беше подплатен от елегантна жилетка и червена папийонка. Физиономията му ни крещеше "1, 2, 3, 4....12, абе спи ми се!". Абитуриентът си купи билет и седна близо до тъжната жена. Гледката наистина бе странна. Двамата, един до друг, стискащи в ръце своите хартиени доказателства за необходимостта да продължат напред или да се откажат: листът, който така беше натъжил младата жена, и билетът за неспокойното "днес" на абитуриента.
Първа стана жената и тихо излезе навън. След нея, като по сигнал, аз и абитуриента също излязохме. Продължаваше тихо да вали. Забелязах, че тя стоеше под дъжда, който сега се сливаше със сълзите й. Казват, че плачът има пречистваща сила, но когато някой плаче под дъжда, то той сякаш иска да се слее с мъката си, да потъне в нея и да се изгуби, да забрави, че изобщо го е имало.
Оказа се, че двамата с абитуриента сме за Пазарджик. Качих се пръв и заех обичайното си място. Момчето се поколеба къде да седне сякаш, за да потвърди правилото, че най-трудно намираме подходящо място в празен автобус. После, кой знае защо, седна на редицата до мен. Шофьорът - широка славянска душа, за когото "време" явно бе кухо понятие, лишено от смисъл, бавно затвори вратите и най-после потеглихме. Продължих да гледам плачещата под дъжда жена, докато можех, а после се отпуснах безмълвно на седалката. Скоро дори забравих за нея. Странно е колко бързо приемаме чуждото страдание за естествено и колко трудно преглъщаме своето, направлявани от пътните знаци на собствения си егоизъм.
В огледалото видях за миг как шофьорът се усмихва под мустак. Тъкмо бях готов да пусна кучетата на собствения си гняв и да извикам "На мен ли се смееш, бе?", когато случайно погледнах към абитуриента. Беше заел ембрионална поза и тихо спеше, стискайки в ръка билета си. Една нахална муха го събуди за миг. Той се обърна на другата страна и потъна отново в своя малък свят на плахи надежди, големи очаквания и страхливи истини. Аз също затворих очи.
Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал "Герника" през май.).
В чакалнята на автогара "Юг" бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във вечна самота. Слабото й тяло потрепваше странно от време на време.
Зад нея виждах продавачката на гишето за билети. Тя излъчваше безмълвно толкова много скука, че имах усещането, че на младини е била поне европейски шампион по безразличие.
Слушах нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра отвън, усещайки болката и разочарованието, които излъчваше жената срещу мен. Всички страдаме от нещо или заради нещо. Страданието нахален мерзавец. То идва и си отива, когато си поиска. Влиза без да чука и без да чака да му отворят. Раздира възглавницата на мимолетното ни Спокойствие, разхвърля навсякъде нейния пух, а после бързо излиза, оставяйки след себе си кални следи.
Очите на младата жена срещу мен отново се напълниха със сълзи, като два извора, от които бликаше тъга, извираща от някакво много дълбоко място. Едва сега забелязах, че тя стиска в ръце някакъв лист. Може би лоши новини на хартия, някакво неприятно признание или раздяла с любим човек. (Глупости! Кой, по дяволите, използва днес лист хартия, за да се раздели с някого?! Фейсбук върши чудесна работа.).
Докато скачах на въже с моята емпатия, компанията ни изведнъж се увеличи. В чакалнята влезе добре облечен абитуриент. Синият му костюм беше подплатен от елегантна жилетка и червена папийонка. Физиономията му ни крещеше "1, 2, 3, 4....12, абе спи ми се!". Абитуриентът си купи билет и седна близо до тъжната жена. Гледката наистина бе странна. Двамата, един до друг, стискащи в ръце своите хартиени доказателства за необходимостта да продължат напред или да се откажат: листът, който така беше натъжил младата жена, и билетът за неспокойното "днес" на абитуриента.
Първа стана жената и тихо излезе навън. След нея, като по сигнал, аз и абитуриента също излязохме. Продължаваше тихо да вали. Забелязах, че тя стоеше под дъжда, който сега се сливаше със сълзите й. Казват, че плачът има пречистваща сила, но когато някой плаче под дъжда, то той сякаш иска да се слее с мъката си, да потъне в нея и да се изгуби, да забрави, че изобщо го е имало.
Оказа се, че двамата с абитуриента сме за Пазарджик. Качих се пръв и заех обичайното си място. Момчето се поколеба къде да седне сякаш, за да потвърди правилото, че най-трудно намираме подходящо място в празен автобус. После, кой знае защо, седна на редицата до мен. Шофьорът - широка славянска душа, за когото "време" явно бе кухо понятие, лишено от смисъл, бавно затвори вратите и най-после потеглихме. Продължих да гледам плачещата под дъжда жена, докато можех, а после се отпуснах безмълвно на седалката. Скоро дори забравих за нея. Странно е колко бързо приемаме чуждото страдание за естествено и колко трудно преглъщаме своето, направлявани от пътните знаци на собствения си егоизъм.
В огледалото видях за миг как шофьорът се усмихва под мустак. Тъкмо бях готов да пусна кучетата на собствения си гняв и да извикам "На мен ли се смееш, бе?", когато случайно погледнах към абитуриента. Беше заел ембрионална поза и тихо спеше, стискайки в ръка билета си. Една нахална муха го събуди за миг. Той се обърна на другата страна и потъна отново в своя малък свят на плахи надежди, големи очаквания и страхливи истини. Аз също затворих очи.
Леля Сийка
В памет на Анастасия Попова (1939 - 2008)
Всъщност детството e първото парче, което отрязваме от тортата на своя живот. То остава завинаги най-сладко, най-истинско и най-шарено. Попива в душите ни, подобно на цигарен дим в дрехите на пушач и често напомня за себе си и то в моменти, в които почти сме се предали или ни се иска да го направим.
Детството е нашият среден пръст, който понякога размахваме в лицето на този проклет интригант - Отчаянието.
Ако имаме повече късмет, определени хора или случки от времето, в което сме деца, оставят върху нас своя отпечатък, свои лилави следи - сякаш някой е писал в душата ни под стар лист индиго.
Благодаря на Бог, че в онези дни, когато препусках на въображаемия си кон през пазарджишкия квартал "Младост", въоръжен с червени пластмасови меч, щит и шлем, в малкия ми свят влязоха някои хора, които ще помня винаги заради любовта, вниманието и топлината, които ми дадоха щедро заради мен самия.
Една от тях беше най-добрата приятелка на майка ми, която за мен беше просто леля Сийка. Сега си давам сметка, че тя е била нещо много повече от наш приятел. Тя беше наше сигурно рамо и тих пристан, в който майка ми приютяваше от време на време изтерзаното си вдовишко сърце.
Леля Сийка винаги ми подаряваше подарък за рождения ден. По този начин открих героите на Астрид Линдгрен. Запознах се с премеждията на Барон фон Мюнхаузен. Научих "Какво знаем за бозайниците". (Беше чудесна поредица!).
На всяка Задушница тя не пропускаше да ни „подаде“ „за Бог да прости" обичайните сладки, соленки, бонбони, десертчета и варено жито. А това, повярвайте ми, си бяха истински лакомства за бедно дете от 80-те години на миналия век.
Вече не помня колко много пъти тя ни услугваше с пари, които майка ми веднага връщаше, щом дойдеше скромната й заплата. И така до следващия път - едно вечно "надбягване по вертикала" с проклетия недоимък.
Чудя се често защо толкова обичам есента и особено зимата. Може би отговорът се крие именно в онези дни, за които разказвам сега. Защото, когато навън станеше студено, с майка ми отивахме на гости у леля Сийка. Те живееха на осмия етаж в големия блок на щаба. Още виждам себе си в някоя сива есенна събота, подскачайки щастлив около майка ми в нападалите наоколо листа.
Тя винаги ни посрещаше с топла усмивка. Вкарваше ме в широкия хол при големия грамофон и ми пускаше плоча на Оскар Бентън и вечния му хит „Bensonhurst Blues“. И днес, щом чуя тази песен, си спомням за нея.
След няколко минути ме викаше в малката кухня, където двете си говореха с майка ми, пускаше малкото грилче и приготвяше най-вкусните принцеси с кайма и кашкавал отгоре.
Преди да се разболее от най-лошата болест, леля Сийка беше едра, достолепна и красива жена. Винаги чиста, спретната и с току що боядисана черна коса, прибрана отзад с фиби. В последните си месеци обаче ракът просто я изсмука и изцеди, прегърби я и я превърна в ходещ скелет. Но не успя да угаси Добротата и Достойнството в очите й.
Помня, че един летен ден тя ме повика да й помогна да простре прането на терасата. Говорихме за книги, за филми, за живота. Преди да си тръгна тя извади един голям шоколад и ми го подаде с усмивка, докато ме чакаше на вратата да се кача на асансьора.
Понечих да протестирам:
- Ама нямаше нужда, лельо Сийке.
А тя се усмихна уморено и ми каза:
- Пази се от жегата и бързо се прибирай. Кажи на Марето, че ще се чуем след сериала.
Тогава не знаех, но това се оказа последния път, когато я видях жива. А после...после Бог тихо я прибра при себе си.
Много ми се иска наистина да съществува нещо като Рай и Ад. Надявам се да съществува поне Рай, където душите на добрите хора да намират утеха и покой.
Колкото до Ада, мисля че можем да минем и без него. Нали "добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат". Защо да ги спираме?
Не се съмнявам, че ако един ден ми е писанo да се разходя из този прословут Рай, лесно ще открия леля Сийка, защото знам, че там ще звучи дрезгавия глас на Оскар Бентън и ще мирише на току що изпечени принцеси с кайма и кашкавал.
Всъщност детството e първото парче, което отрязваме от тортата на своя живот. То остава завинаги най-сладко, най-истинско и най-шарено. Попива в душите ни, подобно на цигарен дим в дрехите на пушач и често напомня за себе си и то в моменти, в които почти сме се предали или ни се иска да го направим.
Детството е нашият среден пръст, който понякога размахваме в лицето на този проклет интригант - Отчаянието.
Ако имаме повече късмет, определени хора или случки от времето, в което сме деца, оставят върху нас своя отпечатък, свои лилави следи - сякаш някой е писал в душата ни под стар лист индиго.
Благодаря на Бог, че в онези дни, когато препусках на въображаемия си кон през пазарджишкия квартал "Младост", въоръжен с червени пластмасови меч, щит и шлем, в малкия ми свят влязоха някои хора, които ще помня винаги заради любовта, вниманието и топлината, които ми дадоха щедро заради мен самия.
Една от тях беше най-добрата приятелка на майка ми, която за мен беше просто леля Сийка. Сега си давам сметка, че тя е била нещо много повече от наш приятел. Тя беше наше сигурно рамо и тих пристан, в който майка ми приютяваше от време на време изтерзаното си вдовишко сърце.
Леля Сийка винаги ми подаряваше подарък за рождения ден. По този начин открих героите на Астрид Линдгрен. Запознах се с премеждията на Барон фон Мюнхаузен. Научих "Какво знаем за бозайниците". (Беше чудесна поредица!).
На всяка Задушница тя не пропускаше да ни „подаде“ „за Бог да прости" обичайните сладки, соленки, бонбони, десертчета и варено жито. А това, повярвайте ми, си бяха истински лакомства за бедно дете от 80-те години на миналия век.
Вече не помня колко много пъти тя ни услугваше с пари, които майка ми веднага връщаше, щом дойдеше скромната й заплата. И така до следващия път - едно вечно "надбягване по вертикала" с проклетия недоимък.
Чудя се често защо толкова обичам есента и особено зимата. Може би отговорът се крие именно в онези дни, за които разказвам сега. Защото, когато навън станеше студено, с майка ми отивахме на гости у леля Сийка. Те живееха на осмия етаж в големия блок на щаба. Още виждам себе си в някоя сива есенна събота, подскачайки щастлив около майка ми в нападалите наоколо листа.
Тя винаги ни посрещаше с топла усмивка. Вкарваше ме в широкия хол при големия грамофон и ми пускаше плоча на Оскар Бентън и вечния му хит „Bensonhurst Blues“. И днес, щом чуя тази песен, си спомням за нея.
След няколко минути ме викаше в малката кухня, където двете си говореха с майка ми, пускаше малкото грилче и приготвяше най-вкусните принцеси с кайма и кашкавал отгоре.
Преди да се разболее от най-лошата болест, леля Сийка беше едра, достолепна и красива жена. Винаги чиста, спретната и с току що боядисана черна коса, прибрана отзад с фиби. В последните си месеци обаче ракът просто я изсмука и изцеди, прегърби я и я превърна в ходещ скелет. Но не успя да угаси Добротата и Достойнството в очите й.
Помня, че един летен ден тя ме повика да й помогна да простре прането на терасата. Говорихме за книги, за филми, за живота. Преди да си тръгна тя извади един голям шоколад и ми го подаде с усмивка, докато ме чакаше на вратата да се кача на асансьора.
Понечих да протестирам:
- Ама нямаше нужда, лельо Сийке.
А тя се усмихна уморено и ми каза:
- Пази се от жегата и бързо се прибирай. Кажи на Марето, че ще се чуем след сериала.
Тогава не знаех, но това се оказа последния път, когато я видях жива. А после...после Бог тихо я прибра при себе си.
Много ми се иска наистина да съществува нещо като Рай и Ад. Надявам се да съществува поне Рай, където душите на добрите хора да намират утеха и покой.
Колкото до Ада, мисля че можем да минем и без него. Нали "добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат". Защо да ги спираме?
Не се съмнявам, че ако един ден ми е писанo да се разходя из този прословут Рай, лесно ще открия леля Сийка, защото знам, че там ще звучи дрезгавия глас на Оскар Бентън и ще мирише на току що изпечени принцеси с кайма и кашкавал.
Кончетата
Тази вечер не беше по-специална с нищо. Просто началото на Световното първенство по футбол. Обичах тази игра навремето, когато все още парите не бяха унищожили нейното очарование, когато на терена все още имаше джентълмени, а не метросексуални лигльовци с оскубани вежди.
Жена ми беше твърде уморена и си легна, но аз реших да догледам мача. На почивката между полувремената излязох на терасата да се порадвам на красивата юнска вечер. Небето над мен беше ясно и осеяно със звезди. Сякаш някакъв добър магьосник беше разперил огромния си плащ над Пловдив. Мирис на лято и бензин от близката бензиностанция напомняха за уморения от жегата градски ден, който си беше отишъл, оставяйки навън удобните си чехли, за да ги обуе бос отново утре сутрин.
Напрягах слуха си да чуя щурците, но успях да уловя само тихия тътен, който идваше от Марица. Реката разказваше своите спомени, споделяше тайните си и търсеше Хераклит, за да го попита дали все още вярва в онова, което беше казал преди няколкостотин години за нея.
Кафенето под нас все още работеше. Чувах гласовете на двама - трима души, които явно не се интересуваха от най-голямото спортно събитие на годината и тихо си говореха.
- Страхувам се от змии - каза единият от гласовете.
- Мен пък ме е страх да се доверявам, майна. Голям проблем ми е. А може би е за добро. - сподели вторият глас.
- Ебаси проблемите! - възнегодува глас номер три.
- Що бе? Ти не се ли страхуваш от нещо - попита първият глас.
- Страхувам се, майна! И аз се страхувам. - каза глас номер три.
- От к'во те е страх? - попита вторият глас.
- Страх ме е - отговори сериозно глас номер три - страх ме, че имам само 10 кинта, майна, а цигарите ми свършиха и не знам как ще я карам утре.
Последва добродушна колективна псувня с тон на комплимент, а после тримата избухнаха в смях.
Да, трудно се изправяме срещу страховете си, но лесно свикваме с тях. Надигаме се понякога на пръстите на своята решителност. Правим опит да ги погледнем в очите. Крещим на ум, а после усещаме студената пот на безсилието, която се стича по гърба ни.
Спомних си как като дете майка ми ме водеше да ме подстригват във фризьорския салон под Битовия комбинат в Пазарджик, който в началото на 80-те години на миналия век, всички наричаха просто "Кончетата". Причината беше, че там имаше дървени кончета и слончета, облепени със захабена изкуствена кожа, на които сядаха деца, докато ги подстригват. Няма да забравя онзи странен смесен вкус на сълзи и сополи в устата си, когато бях на 6 или 7 г. и яхнах за пореден път едно червено конче. Една мила ниска добродушна леличка ми нахлузи бял чаршаф, усмихна се и хвана ножиците в ръка. Това беше сигнал за мен да усиля децибелите на своя плач, с който протестирах срещу скъсяването на моята безценна коса. Забелязал съм, че децата са особено чувствителни към своята прическа.
Изведнъж тя остави ножиците, погледна ме в огледалото и каза:
- Искаш ли да те науча на нещо? Когато те е страх, просто затвори очи и си представи някое много красиво място. Мисли си за него и страхът ще изчезне. Искаш ли да опитаме още сега?
Аз затворих очи и си представих зелената поляна пред нашия блок в "Младост". Видях една топка пред себе си и хукнах след нея. Не помня колко време съм я гонил, но отворих очи едва когато чух леличката да казва "Готово, моето момче! Честито!".
А после майка ми ми купи най-вкусния сладолед във вафлена фунийка от един добродушен възрастен циганин с малки бели мустачки, облечен в бели дрехи и с малка бяла шапчица на главата. Заслужавах награда, бях добро момче.
Докато отварях една по една стаите на детството ми през годините, често ми се налагаше да използвам наученото на "Кончетата". Просто така се случи. Животът понякога е голям инат, прави каквото си е наумил, мрази да дава обяснения и често се присмива на хората, които говорят от негово име с цитати и заучени фрази.
На другата сутрин се качих на автобуса за Пазарджик. Заех обичайното си място. Ние - постоянно пътуващите - сме странна порода. Мълчаливо сме установили свой "правилник на вътрешния ред" и упорито го спазваме - всеки сяда на едно и също място, говорим тихо и се преструваме на много заети. Нещо като "бушидо на пътуващия в автобус", което има право да нарушава само шофьорът и то не винаги.
Автобусът пое по "Априлов" и след няколко метра спря. Беше традиционното сутрешно задръстване. Гледах вяло през прозореца и се опитвах да категоризирам по важност задачите за деня.
Погледът ми изведнъж се спря на една слаба млада жена с кърпа на главата. Тя пиеше сутрешното си кафе пред Онкологичния център. Може би съм я зяпал просташки, защото в първия миг се смути, а после изстрадалото й лице се разля в топла усмивка, която ме прободе дълбоко от ляво.
Само час по-късно вече вървях по слънчевите прашни улици на моя малък Пазарджик. Наближавах Колоната и не спирах да мисля за жената и тежката болест, с която се бореше. Усетих колко много ме е страх точно пред мястото, където някога се намираха "Кончетата". (Днес там отново има фризьорски салон, но от стъклата, вместо кончета, се виждат надписи: МАНИКЮР, ПЕДИКЮР, Christian of Roma.)
Спрях за миг и замижах, за да изпробвам старото вълшебство. Опитах се да си представя плажовете на о. Корфу и кристалните води на Йонийско море, да усетя нежния допир на вятъра. Вместо това обаче пред мен изплува отново лицето на младата жена с кърпа на главата, която мило ми се усмихна.
Отворих очите си, поех голяма глътка въздух и бавно се отправих към Градската градина.
Жена ми беше твърде уморена и си легна, но аз реших да догледам мача. На почивката между полувремената излязох на терасата да се порадвам на красивата юнска вечер. Небето над мен беше ясно и осеяно със звезди. Сякаш някакъв добър магьосник беше разперил огромния си плащ над Пловдив. Мирис на лято и бензин от близката бензиностанция напомняха за уморения от жегата градски ден, който си беше отишъл, оставяйки навън удобните си чехли, за да ги обуе бос отново утре сутрин.
Напрягах слуха си да чуя щурците, но успях да уловя само тихия тътен, който идваше от Марица. Реката разказваше своите спомени, споделяше тайните си и търсеше Хераклит, за да го попита дали все още вярва в онова, което беше казал преди няколкостотин години за нея.
Кафенето под нас все още работеше. Чувах гласовете на двама - трима души, които явно не се интересуваха от най-голямото спортно събитие на годината и тихо си говореха.
- Страхувам се от змии - каза единият от гласовете.
- Мен пък ме е страх да се доверявам, майна. Голям проблем ми е. А може би е за добро. - сподели вторият глас.
- Ебаси проблемите! - възнегодува глас номер три.
- Що бе? Ти не се ли страхуваш от нещо - попита първият глас.
- Страхувам се, майна! И аз се страхувам. - каза глас номер три.
- От к'во те е страх? - попита вторият глас.
- Страх ме е - отговори сериозно глас номер три - страх ме, че имам само 10 кинта, майна, а цигарите ми свършиха и не знам как ще я карам утре.
Последва добродушна колективна псувня с тон на комплимент, а после тримата избухнаха в смях.
Да, трудно се изправяме срещу страховете си, но лесно свикваме с тях. Надигаме се понякога на пръстите на своята решителност. Правим опит да ги погледнем в очите. Крещим на ум, а после усещаме студената пот на безсилието, която се стича по гърба ни.
Спомних си как като дете майка ми ме водеше да ме подстригват във фризьорския салон под Битовия комбинат в Пазарджик, който в началото на 80-те години на миналия век, всички наричаха просто "Кончетата". Причината беше, че там имаше дървени кончета и слончета, облепени със захабена изкуствена кожа, на които сядаха деца, докато ги подстригват. Няма да забравя онзи странен смесен вкус на сълзи и сополи в устата си, когато бях на 6 или 7 г. и яхнах за пореден път едно червено конче. Една мила ниска добродушна леличка ми нахлузи бял чаршаф, усмихна се и хвана ножиците в ръка. Това беше сигнал за мен да усиля децибелите на своя плач, с който протестирах срещу скъсяването на моята безценна коса. Забелязал съм, че децата са особено чувствителни към своята прическа.
Изведнъж тя остави ножиците, погледна ме в огледалото и каза:
- Искаш ли да те науча на нещо? Когато те е страх, просто затвори очи и си представи някое много красиво място. Мисли си за него и страхът ще изчезне. Искаш ли да опитаме още сега?
Аз затворих очи и си представих зелената поляна пред нашия блок в "Младост". Видях една топка пред себе си и хукнах след нея. Не помня колко време съм я гонил, но отворих очи едва когато чух леличката да казва "Готово, моето момче! Честито!".
А после майка ми ми купи най-вкусния сладолед във вафлена фунийка от един добродушен възрастен циганин с малки бели мустачки, облечен в бели дрехи и с малка бяла шапчица на главата. Заслужавах награда, бях добро момче.
Докато отварях една по една стаите на детството ми през годините, често ми се налагаше да използвам наученото на "Кончетата". Просто така се случи. Животът понякога е голям инат, прави каквото си е наумил, мрази да дава обяснения и често се присмива на хората, които говорят от негово име с цитати и заучени фрази.
На другата сутрин се качих на автобуса за Пазарджик. Заех обичайното си място. Ние - постоянно пътуващите - сме странна порода. Мълчаливо сме установили свой "правилник на вътрешния ред" и упорито го спазваме - всеки сяда на едно и също място, говорим тихо и се преструваме на много заети. Нещо като "бушидо на пътуващия в автобус", което има право да нарушава само шофьорът и то не винаги.
Автобусът пое по "Априлов" и след няколко метра спря. Беше традиционното сутрешно задръстване. Гледах вяло през прозореца и се опитвах да категоризирам по важност задачите за деня.
Погледът ми изведнъж се спря на една слаба млада жена с кърпа на главата. Тя пиеше сутрешното си кафе пред Онкологичния център. Може би съм я зяпал просташки, защото в първия миг се смути, а после изстрадалото й лице се разля в топла усмивка, която ме прободе дълбоко от ляво.
Само час по-късно вече вървях по слънчевите прашни улици на моя малък Пазарджик. Наближавах Колоната и не спирах да мисля за жената и тежката болест, с която се бореше. Усетих колко много ме е страх точно пред мястото, където някога се намираха "Кончетата". (Днес там отново има фризьорски салон, но от стъклата, вместо кончета, се виждат надписи: МАНИКЮР, ПЕДИКЮР, Christian of Roma.)
Спрях за миг и замижах, за да изпробвам старото вълшебство. Опитах се да си представя плажовете на о. Корфу и кристалните води на Йонийско море, да усетя нежния допир на вятъра. Вместо това обаче пред мен изплува отново лицето на младата жена с кърпа на главата, която мило ми се усмихна.
Отворих очите си, поех голяма глътка въздух и бавно се отправих към Градската градина.
Лодка от борови кори
Помниш ли онези дни, в които рисувахме слънцето само с жълт молив - някъде в горния ляв или десен ъгъл на белия лист? Че къде другаде, ако не там, е мястото на едно детско слънце?! Как улавяхме лъчите му с ръце. Въртяхме се заедно в кръг, смеехме се и не спирахме да бъдем щастливи, защото просто не знаехме,че е възможно. Лъжата, страха и лицемерието стояха наблизо и завистливо ни зяпаха, но ние все още не ги познавахме.
Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност.
Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис "Ну, погоди" и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас.
Не знаехме какво означава "вчера", защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно "сега", а "утре"-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали.
Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.
Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност.
Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис "Ну, погоди" и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас.
Не знаехме какво означава "вчера", защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно "сега", а "утре"-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали.
Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.
Балет
Лъчите на нахалното юнско слънце упорито се опитваха да преминат през моята импровизирана отбранителна линия - прането на жена ми, което съхнеше мъченически на терасата. Няколко тениски, чаршафи и гащи, излезли току-що от пералнята и ухаещи на прах за пране, ми осигуряваха прохладна защита, жертвайки себе си. Последната преграда пред африканските температури навън се състоеше от две пердетата. Долепени едно зад друго, те приличаха на двама интербригадисти от Гражданската война в Испания. Оставаше само едно от тях да извика "No pasaran!".
Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.
Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.
Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!
Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.
Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.
Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."
"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".
Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.
Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.
"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".
Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.
Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!
Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.
Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.
- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.
- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.
Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:
- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.
Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.
Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.
Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.
Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!
Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.
Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.
Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."
"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".
Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.
Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.
"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".
Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.
Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!
Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.
Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.
- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.
- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.
Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:
- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.
Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.
Магазинът за бельо
Магазинът за бельо
Докато вървяхме с жена ми по "Съединение", все още се наслаждавах на вкуса от късното следобедно кафе. Истинска блажена симфония от ароматна черна течност и сметаната, придаваща й по-богат и мек смисъл. Има нещо свещено в тези две консистенции, нещо загадъчно и тайнствено - като начинът, по който се допълват. Някаква езическа харизма на двуеначалието в човешката природа. Та какво, по дяволите, е кафето без сметана - теорема без доказателство!
Беше час пик и до нас вече пъплеше градският трафик подобно на голяма гъсеница с безброй пипала. Млада жена в скъпа кола, с малко момиченце на задната седалка, стискаше с едната си ръка волана като важно съдебно доказателство. Говореше нещо на детето и държеше телефона си с другата ръка. Какъв коефициент на полезно действие имат понякога жените! В сравнение с тях, много от нас - мъжете, са като първата версия на Windows - с огромен потенциал за безброй подобрения.
От автобус N 15, който също чакаше на светофара, ни гледаха уморено няколко души. Стори ми се, че на челата на всички пишеше с големи букви "ДОСАДА". Останалата част от пътникопотока (как звучи само!) представляваха носове, забити надолу - най-вероятно в различни по вид и големина мобилни устройства.
Слънцето вече бавно се приготвяше да си ходи, но лъчите му все още ни галеха закачливо. Спомних си онази стара песен на "Атлас" - "Няма да си купя тъмни очила! Към слънцето ще гледам и ще пея!". Вместо да пея обаче, анализирахме с жена ми, като двама треньори след мач, изминалия ден, който трябваше да завърши с посещението ни в магазина за бельо. Там ни посрещна изрусена жена на средна възраст, която мило се усмихна и веднага предложи богат асортимент.
Валечка влезе в пробната и аз останах сам, заобиколен от безброй видове и марки гащи, сутиени, чорапогащници, жартиери, халати и какво ли още не. Чувствах се ужасно неловко. Все едно ме бяха хванали да плача по време на индийски филм. Усмихнах се глупаво на продавачката, която ми отвърна със същото. Стремях се да не гледам разголените момичета от кутиите със сутиени. Търсех притеснен мъжките чорапи, които да използвам като спасителен пристан за погледа си.
Настаних се до прозореца, между два женски манекена без глави, облечени в оскъден бански. Над мен беше климатикът, който работеше като грък в петък следобед. А в гърба си усещах как ме удрят една след друга някакви летни денс мелодии от тези, които пускат на килограм по радио "Сити". След около 10 минути жена ми беше готова с избора си. В този момент видях тези две странни розови приспособления, които стояха до рафта със сутиени. Понечих да попитам продавачката за практическото приложение на това странно изобретение, защото усетих как любопитството ми силно ме дръпна за ръката. Но то веднага се скри зад мен като малко дете, щом чу равния глас на срама ми. Изчаках Валечка да излезе от пробната и тихо й прошепнах:
- За какво се използва онова там? - сочейки с поглед двете големи розови, пластмасови на вид, очи.
Продавачката явно ме беше чула, докато прибираше парите в касата. Усмихна се деликатно и каза:
- Това са женски подплънки за бюст.
- Разбира се - казах аз с неудобство - какво друго!
Следващите изречения просто ми се изплъзнаха, за което веднага съжалих, но вече беше късно:
- Това е то човешкият прогрес! Едно време нашите момичета си слагаха чорапи!
Настана неловка тишина. Имах чувството, че от радиото са прекъснали летните хитове, за да чуят какво съм изтърсил. Земята под краката ми бавно се разтваряше и аз с удоволствие щях да потъна в нея.
Признавам, че не съм се чувствал така глупаво от последния път, когато се опитвах да проумея посланието, закодирано в една картина на Шагал.
Продавачката се усмихна снизходително, а аз побързах да избягам отвън засрамен, където изчаках жена ми.
Магазинът скоро щеше да затвори.
Докато вървяхме с жена ми по "Съединение", все още се наслаждавах на вкуса от късното следобедно кафе. Истинска блажена симфония от ароматна черна течност и сметаната, придаваща й по-богат и мек смисъл. Има нещо свещено в тези две консистенции, нещо загадъчно и тайнствено - като начинът, по който се допълват. Някаква езическа харизма на двуеначалието в човешката природа. Та какво, по дяволите, е кафето без сметана - теорема без доказателство!
Беше час пик и до нас вече пъплеше градският трафик подобно на голяма гъсеница с безброй пипала. Млада жена в скъпа кола, с малко момиченце на задната седалка, стискаше с едната си ръка волана като важно съдебно доказателство. Говореше нещо на детето и държеше телефона си с другата ръка. Какъв коефициент на полезно действие имат понякога жените! В сравнение с тях, много от нас - мъжете, са като първата версия на Windows - с огромен потенциал за безброй подобрения.
От автобус N 15, който също чакаше на светофара, ни гледаха уморено няколко души. Стори ми се, че на челата на всички пишеше с големи букви "ДОСАДА". Останалата част от пътникопотока (как звучи само!) представляваха носове, забити надолу - най-вероятно в различни по вид и големина мобилни устройства.
Слънцето вече бавно се приготвяше да си ходи, но лъчите му все още ни галеха закачливо. Спомних си онази стара песен на "Атлас" - "Няма да си купя тъмни очила! Към слънцето ще гледам и ще пея!". Вместо да пея обаче, анализирахме с жена ми, като двама треньори след мач, изминалия ден, който трябваше да завърши с посещението ни в магазина за бельо. Там ни посрещна изрусена жена на средна възраст, която мило се усмихна и веднага предложи богат асортимент.
Валечка влезе в пробната и аз останах сам, заобиколен от безброй видове и марки гащи, сутиени, чорапогащници, жартиери, халати и какво ли още не. Чувствах се ужасно неловко. Все едно ме бяха хванали да плача по време на индийски филм. Усмихнах се глупаво на продавачката, която ми отвърна със същото. Стремях се да не гледам разголените момичета от кутиите със сутиени. Търсех притеснен мъжките чорапи, които да използвам като спасителен пристан за погледа си.
Настаних се до прозореца, между два женски манекена без глави, облечени в оскъден бански. Над мен беше климатикът, който работеше като грък в петък следобед. А в гърба си усещах как ме удрят една след друга някакви летни денс мелодии от тези, които пускат на килограм по радио "Сити". След около 10 минути жена ми беше готова с избора си. В този момент видях тези две странни розови приспособления, които стояха до рафта със сутиени. Понечих да попитам продавачката за практическото приложение на това странно изобретение, защото усетих как любопитството ми силно ме дръпна за ръката. Но то веднага се скри зад мен като малко дете, щом чу равния глас на срама ми. Изчаках Валечка да излезе от пробната и тихо й прошепнах:
- За какво се използва онова там? - сочейки с поглед двете големи розови, пластмасови на вид, очи.
Продавачката явно ме беше чула, докато прибираше парите в касата. Усмихна се деликатно и каза:
- Това са женски подплънки за бюст.
- Разбира се - казах аз с неудобство - какво друго!
Следващите изречения просто ми се изплъзнаха, за което веднага съжалих, но вече беше късно:
- Това е то човешкият прогрес! Едно време нашите момичета си слагаха чорапи!
Настана неловка тишина. Имах чувството, че от радиото са прекъснали летните хитове, за да чуят какво съм изтърсил. Земята под краката ми бавно се разтваряше и аз с удоволствие щях да потъна в нея.
Признавам, че не съм се чувствал така глупаво от последния път, когато се опитвах да проумея посланието, закодирано в една картина на Шагал.
Продавачката се усмихна снизходително, а аз побързах да избягам отвън засрамен, където изчаках жена ми.
Магазинът скоро щеше да затвори.
Среднощно
Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари - сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо изчезна.
Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас.
Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини".
"Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня".
Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история.
Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.
Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас.
Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини".
"Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня".
Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история.
Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.
Филип
Беше събота. Един от онези дни в началото на септември, когато лятото сякаш бавно проумява, че скоро трябва да стяга куфарите си, пълни със сини спомени, следи от морски пясък и мидени черупки. А после, като обидено дете, започва да върти номера на хората. Слънцето става все по-срамежливо и внимателно. Морето забравя за своите обещания. А думата "чадър" променя сезонно смисъла си. Дърветата принасят свидни първи жертви в името на есента - пожълтели листа, които падат уморени по улиците на шумния град.
На всичкото отгоре миришеше и на печени чушки, а замирише ли веднъж на печени чушки - спукана му е работата на българското лято.
Разхождахме се с жена ми по Главната, когато изведнъж задуха силен вятър, а сивите облаци се появиха изневиделица като пожарникари. Щеше да завали.
Тръгнахме към вкъщи, но списъкът с покупки в джоба ми упорито твърдеше, че трябва да се отбием в Четвъртък пазара. Странно нещо са пазарите - малки организми със свой собствен пулс в голямото тяло на града. Имат си свои закони и правила, своя неповторима атмосфера, своя хармония.
Не ми се искаше да се гмурна в това море от търсене и предлагане, където, кой знае как, всички дини са от Любимец, а всички картофи - от Смолян. Седнах на една пейка, за да изчакам жена ми.
Тогава се появи той - слаб, но енергичен мургав мъж, видимо попрехвълил 50-те. Гледайки го, си мислех как хората остаряват по различен начин. При някои старостта идва бавно и нежно, като любовна песен. Други обаче нямат този късмет и годините бързо и безпощадно оставят следите си върху тях. Човекът явно не беше от късметлиите. Брадясалото му лице беше набраздено от бръчки. Около плешивото му теме все още се забелязваше малко побеляла коса. Докато си мърмореше нещо под носа, забелязах три или четири жълти зъба, които бяха самотни господари на цялата му уста. Имаше топли и добри очи, които бяха започнали да помътняват. Беше облечен в избеляла тениска, дълъг платнен панталон с ръб и стари маратонки. В здравите си жилести ръце стискаше три празни пластмасови кутии от маслини. Бях го виждал и друг път да помага на търговците от различните сергии. Изхвърляше стари плодове и зеленчуци. Носеше чували. Метеше.
Докато миеше кутиите под чешмата, погледът му се спря върху мен. Усмихна ми се и аз реших да го заговоря:
- Как се казваш? - попитах
- Филип - отговори той и добави - Циганин съм ама съм добър човек.
- Няма значение, че си циганин. - отвърнах аз и на свой ред добавих - Ние всички първо сме хора.
Филип не каза нищо. Спря чешмата и седна до мен. После ми разказа живота си набързо. Кой знае защо, след като свърши, го попитах:
- Щастлив ли си?
А той отговори:
- Да! Днеска съм изкарал 70 стотинки. Нека има и за другите.
- И все пак - настоях аз - какво искаш?
- Здрави да са всички, а за мен - каквото остане.
Усетих как се надига на пръсти, за да надмогне срама и неудобство си и продължи без да ме гледа:
- Ще ми дадеш ли 30 стотинки, да ми стане цяло левче.
Нещо ме преряза като с нож. Извадих една монета от 1 лв и му я дадох. Той започна да ме благославя. В този момент дойде жена ми. Беше купила боровинки. Веднага отвори пластмасовата кутия и му я подаде. Филип си взе няколко плодчета. Грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките. Понечи да целуне ръцете на жена ми в знак на благодарност, но тя го спря.
- Не трябва! - каза Валечка - Не е редно! Недей!
Сбогувахме се с Филип и мълчаливо поехме към вкъщи.
Вятърът отново разхлади този странен късен следобед. Един човек излезе, носейки кашон с домати, и се насочи към спрелия наблизо стар фолксваген пасат. Пазарът се готвеше да затваря.
На всичкото отгоре миришеше и на печени чушки, а замирише ли веднъж на печени чушки - спукана му е работата на българското лято.
Разхождахме се с жена ми по Главната, когато изведнъж задуха силен вятър, а сивите облаци се появиха изневиделица като пожарникари. Щеше да завали.
Тръгнахме към вкъщи, но списъкът с покупки в джоба ми упорито твърдеше, че трябва да се отбием в Четвъртък пазара. Странно нещо са пазарите - малки организми със свой собствен пулс в голямото тяло на града. Имат си свои закони и правила, своя неповторима атмосфера, своя хармония.
Не ми се искаше да се гмурна в това море от търсене и предлагане, където, кой знае как, всички дини са от Любимец, а всички картофи - от Смолян. Седнах на една пейка, за да изчакам жена ми.
Тогава се появи той - слаб, но енергичен мургав мъж, видимо попрехвълил 50-те. Гледайки го, си мислех как хората остаряват по различен начин. При някои старостта идва бавно и нежно, като любовна песен. Други обаче нямат този късмет и годините бързо и безпощадно оставят следите си върху тях. Човекът явно не беше от късметлиите. Брадясалото му лице беше набраздено от бръчки. Около плешивото му теме все още се забелязваше малко побеляла коса. Докато си мърмореше нещо под носа, забелязах три или четири жълти зъба, които бяха самотни господари на цялата му уста. Имаше топли и добри очи, които бяха започнали да помътняват. Беше облечен в избеляла тениска, дълъг платнен панталон с ръб и стари маратонки. В здравите си жилести ръце стискаше три празни пластмасови кутии от маслини. Бях го виждал и друг път да помага на търговците от различните сергии. Изхвърляше стари плодове и зеленчуци. Носеше чували. Метеше.
Докато миеше кутиите под чешмата, погледът му се спря върху мен. Усмихна ми се и аз реших да го заговоря:
- Как се казваш? - попитах
- Филип - отговори той и добави - Циганин съм ама съм добър човек.
- Няма значение, че си циганин. - отвърнах аз и на свой ред добавих - Ние всички първо сме хора.
Филип не каза нищо. Спря чешмата и седна до мен. После ми разказа живота си набързо. Кой знае защо, след като свърши, го попитах:
- Щастлив ли си?
А той отговори:
- Да! Днеска съм изкарал 70 стотинки. Нека има и за другите.
- И все пак - настоях аз - какво искаш?
- Здрави да са всички, а за мен - каквото остане.
Усетих как се надига на пръсти, за да надмогне срама и неудобство си и продължи без да ме гледа:
- Ще ми дадеш ли 30 стотинки, да ми стане цяло левче.
Нещо ме преряза като с нож. Извадих една монета от 1 лв и му я дадох. Той започна да ме благославя. В този момент дойде жена ми. Беше купила боровинки. Веднага отвори пластмасовата кутия и му я подаде. Филип си взе няколко плодчета. Грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките. Понечи да целуне ръцете на жена ми в знак на благодарност, но тя го спря.
- Не трябва! - каза Валечка - Не е редно! Недей!
Сбогувахме се с Филип и мълчаливо поехме към вкъщи.
Вятърът отново разхлади този странен късен следобед. Един човек излезе, носейки кашон с домати, и се насочи към спрелия наблизо стар фолксваген пасат. Пазарът се готвеше да затваря.
