Илия Михайлов's Blog, page 3
March 25, 2019
ПОНЯКОГА
В слушалките ми един след друг звучат златните хитове на Конкурент, докато вървя под слънчевата усмивка на този невроятен пролетен ден. Понеделник може да бъде страхотен, стига да поискаш. Мисля, че вече знам как става. Пазарджик ми се струва обнадежден и вдъхновен, пълен с цвят и добронамереност, като детска книжка с картинки. Започвам дори да си припявам заедно с гласа на бате Емо:
"Родени за рок! Родени за рок! Родени само за рок!...". Толкова ми е готино, че ми идва да подпиша индулгенции за опрощаване на греховете на половината свят. А моите? Ех, моите...
Не усещам дори как някакво подобие на куче изскача от къщите наблизо и започва да ме лае. Прилича на кръстоска между кюфте и болонка. Виждам го в последния момент преди да го настъпя и му се усмихвам миролюбиво.
Две жени се суетят около една детска количка и си показват нещо по телефоните.
Отминавам ги с тананикане, а те явно казват нещо по мой адрес и избухват в смях, но точно в този момент въобще не ми пука. Музиката на най-великата българска рок банда ме кара да се чувствам недосегаем за кой ли път.
Изправям се на спирката и поглеждам часовника си. Двете палави сестри, които все се гонят върху циферблата му, ми показват, че има още около десетина минути до автобуса.
"Хей ти, загадъчна жена!..." - продължавам да си пея почти на глас.
Изведнъж усещам как някой ме дърпа леко за раницата. Поглеждам надолу и виждам И. Познавам го от зимата, когато една вечер беше тръгнал по полувер да си купува слънчоглед. И. живее в дом и е в... Абе, няма значение в кой клас е. Важното е, че е пораснал прекалено рано.
Свалям слушалките си и усещам как двете ми уши са се изпотили като хванати в лъжа глупаци. Свежият пролетен вятър минава покрай тях, докосва ги нежно и сякаш на шега, после бързо се изнизва по някаква много важна работа.
Без да губим време веднага завързваме разговор с И. Присядам до него на пейката и усещам мускулната треска, която ми остана за спомен от събота, когато заедно с жена ми, Анито, Хари и Тарев, обикаляхме Централен Балкан.
- Ти беше даскал, нали?
- Да, правилно си запомнил.
- Видях те и дойдох да ти се обадя.
- Благодаря! - казвам.
После И. набързо ми разказва какво са им давали днес за обяд. Кой знае защо добавя, че иска, като порасне, да стане полицай и да помага на хората. Малко му се подиграват в училище, защото е циганин, но той не обръща внимание. Убеден е, че един ден всичко се връща.
- Не знам с какво съм по-различен - ми казва с тъжна усмивка. - И аз ям хляб като тях.
- Можеш да постигнеш всичко. Стига само да го искаш много силно. - отговарям аз с доста неувереност в гласа си.
Понечвам да му купя един шоколад от будката, но той категорично ми отказва. А болезненото чувство на чест и достойнство, които крещят топлите му очи, ме спират.
- Щастлив ли си? - успявам да подхвърля своя последен въпрос в краката на този съвременен Гаврош.
Той поглежда някъде встрани от мен и казва:
- Понякога.
Автобусът идва. И. се отстранява, за да се кача. Поглеждам го за "довиждане", а той ми казва "Айде, чао!". После бързо хуква нанякъде заедно с красивия късен следобед.
"Родени за рок! Родени за рок! Родени само за рок!...". Толкова ми е готино, че ми идва да подпиша индулгенции за опрощаване на греховете на половината свят. А моите? Ех, моите...
Не усещам дори как някакво подобие на куче изскача от къщите наблизо и започва да ме лае. Прилича на кръстоска между кюфте и болонка. Виждам го в последния момент преди да го настъпя и му се усмихвам миролюбиво.
Две жени се суетят около една детска количка и си показват нещо по телефоните.
Отминавам ги с тананикане, а те явно казват нещо по мой адрес и избухват в смях, но точно в този момент въобще не ми пука. Музиката на най-великата българска рок банда ме кара да се чувствам недосегаем за кой ли път.
Изправям се на спирката и поглеждам часовника си. Двете палави сестри, които все се гонят върху циферблата му, ми показват, че има още около десетина минути до автобуса.
"Хей ти, загадъчна жена!..." - продължавам да си пея почти на глас.
Изведнъж усещам как някой ме дърпа леко за раницата. Поглеждам надолу и виждам И. Познавам го от зимата, когато една вечер беше тръгнал по полувер да си купува слънчоглед. И. живее в дом и е в... Абе, няма значение в кой клас е. Важното е, че е пораснал прекалено рано.
Свалям слушалките си и усещам как двете ми уши са се изпотили като хванати в лъжа глупаци. Свежият пролетен вятър минава покрай тях, докосва ги нежно и сякаш на шега, после бързо се изнизва по някаква много важна работа.
Без да губим време веднага завързваме разговор с И. Присядам до него на пейката и усещам мускулната треска, която ми остана за спомен от събота, когато заедно с жена ми, Анито, Хари и Тарев, обикаляхме Централен Балкан.
- Ти беше даскал, нали?
- Да, правилно си запомнил.
- Видях те и дойдох да ти се обадя.
- Благодаря! - казвам.
После И. набързо ми разказва какво са им давали днес за обяд. Кой знае защо добавя, че иска, като порасне, да стане полицай и да помага на хората. Малко му се подиграват в училище, защото е циганин, но той не обръща внимание. Убеден е, че един ден всичко се връща.
- Не знам с какво съм по-различен - ми казва с тъжна усмивка. - И аз ям хляб като тях.
- Можеш да постигнеш всичко. Стига само да го искаш много силно. - отговарям аз с доста неувереност в гласа си.
Понечвам да му купя един шоколад от будката, но той категорично ми отказва. А болезненото чувство на чест и достойнство, които крещят топлите му очи, ме спират.
- Щастлив ли си? - успявам да подхвърля своя последен въпрос в краката на този съвременен Гаврош.
Той поглежда някъде встрани от мен и казва:
- Понякога.
Автобусът идва. И. се отстранява, за да се кача. Поглеждам го за "довиждане", а той ми казва "Айде, чао!". После бързо хуква нанякъде заедно с красивия късен следобед.
March 15, 2019
МИШО
Банкя бавно остава зад гърба ми. Спирам за миг пред голямата чешма с часовниковата кула и отпивам блажено от почти топлата минерална вода. После вдишвам като за последно свежия планински въздух и хвърлям поглед назад. Също като София, това малко късче от нея, си остава една истинска витрина на контрастите. До толкова, че след пет дни тук, вече се чудя кое е по-нормално. Дали това са красивите модерни и нови къщи, оградени с високи зидове, кпп-та и скъпи лимузини пред тях. Или старците, които чакат на опашка за пенсиите си пред малкия банков офис, сгушен между Дома на услугите и поредната закусвалня, предлагаща сръбска скара.
Неуверено крача към спирката на автобусите. Трябва да стигна до метростанция "Сливница", а оттам до Централна гара. Купувам си билет и воден от проверения от времето закон, че "с питане до Цариград се стига", се устремявам към една възрастна жена с черна забрадка, избеляло розово яке и изтъркана найлонова чанта в ръка. Тя чака на спирката, потънала в блатото на собствените си мисли.
- Извинете! - казвам - Трябва да стигна до метрото. От правилната страна ли чакам?
Жената ме поглежда враждебно и бързо отговаря:
- А, не знам. Нищо не знам. Не ме питай!
След това въздиша тежко и отново се потапя в мислите си като дълбоковолаз.
За кой ли път си давам сметка колко различни сме ние - живеещите в т.нар. "провинция" и тези туземци тук - т.нар. "столичани". Вече съм сигурен, че много от "тях" се страхуват да се усмихват и да бъдат щастливи, а което е по-тъжно - има и такива, които вече дори са забравили как става това. Всъщност, не! Не съм прав. Ние просто живеем на различни скорости.
Качвам се в автобус 47, дупча билета си се облягам на стъклото. Няколко ученици обсаждат най-хубавите седалки, изваждат телефоните си и забиват носовете си в тях. Двама старци, като по чудо, успяват да седнат и започват да си говорят за внуците, младостта и общи познати, доста от които, както се оказва в хода на разговора, вече отдавна са покойници.
С неспокоен поглед търся някой, когото да попитам къде точно трябва да сляза. На следващата спирка старият раздрънкан автобус отваря врати. Качва се младо момче с брада и мустаци. Облечено е в черен суитшърт, скъсани дънки и небрежно преметната през рамо раница. Застава до мен, пишейки нещо в телефона си.
- Извинявай, мило момче! - прекъсвам го най-настоятелно аз.
То сваля белите слушалки от ушите си и уморено ми се усмихва:
- Да, кажи.
Едва тогава забелязвам колко много благородство и човещина излъчват кафявите му очи. Кой знае защо, но изведнъж съм готов да се закълна, че съм го виждал в някой от филмите за мускетари, но не съм сигурен в коя версия - съветската, американската или някоя европейска.
- Трябва да сляза на метростанция "Сливница". - споделям отново болката си
- Нямаш грижи. Последна спирка е. И аз слизам там. Ще ти покажа.
Думите му ме успокояват за момент, а той отново слага слушалките си и продължава да пише в телефона. Сещам се обаче, че това е само половината условие от тази сложна за мен задача с думи. Преглъщам вродената си деликатност и отново прекъсвам момчето с леко потупване по ръката.
- Извинявай! Трябва да се кача на метрото там. Ще ми покажеш ли от къде?
Изричайки тези думи, се чувствам като първият човек, видял на живо трамвай, но няма как - "когато си в Рим, прави като римляните".
- Спокойно! - отговаря ми момчето. - И аз съм за метрото. Ще отидем заедно.
Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите - може би най-голямата секта в столицата.
Поспирам само за миг, за да извадя пари за билет. От портфейла ми изпада стария и аз се навеждам да го взема. Забелязвам погледът на момчето, пълен с неудобство и състрадание.
- С този няма да стане. - казва ми то с тон, целящ не да ме обиди, а само да ме информира. После някак между другото ми казва:
- Ако нямаш, аз мога...
- Боже Господи, не! - прекъсвам го почти крещейки от ужас, че са ме помисли за човек, който събира използвани билети от улицата, надявайки се да пътува по някакъв начин с тях. - Просто си изпунах стария билет и го прибирам.
- За какво ти е? - пита ме момчето, докато слизаме надолу към метрото.
- В командировка съм. Трябва да пазя билетите. После ще ми ги изплатят.
- Ясно. - казва бодро. - Какво работиш?
- Даскал съм. - заявявам аз своята социална принадлежност. - А ти ученик ли си или студент?
Въпросът ми явно прозвучава наивно, защото момчето се усмихва снизходително за миг, а после ми отговаря:
- Работя в един мол. Завърших преди година.
- Не искаш ли да учиш? - продължавам аз да го тормозя с въпросите си.
- Искам, разбира се. Мечтата ми е да уча компютърна анимация.
- О! - възкликвам. - Това е страхотно!
Момчето ме поглежда с топлите си очи и продължава:
- Сега нямам възможност. Трябва да работя. Брат ми е инвалид, а заплата на майка ми не стига за нищо.
Един въпрос и една дума ("баща") някак остават неизказани помежду ни, но усещам, че доближавам невидима граница. Успявам само да промълвя:
- Как се казваш?
- Михаил. - отговаря ми момчето, докато ме изчаква да пъхна билета си за метрото, което кой знае защо ми отнема малко повече време.
Вече сме на спирката. Бъркам в джоба си, вадя един лев и му го подавам:
- Мишо, виж какво, искам да се почерпиш едно кафе за мое здраве.
- Но защо? - пита Мишо с изненада в гласа си.
- Абе просто ей така - за мое здраве, а и защото беше човек с мен и ми помогна.
Мишо поглежда встрани с неудобство и взема левчето:
- Нямаше нужда! Благодаря!
- Какво е станало с вас тук? - мисля аз на глас пред него. - Всички са толкова намръщени, озлобени и отчуждени. Тъжно е.
- Ами не знам. - отговаря ми той. - Живеем така, откакто се помня.
Стискаме ръцете си за сбогом и той тръгва по пътя си.
- Мишо! - викам след него, а той се обръща. - Моля те, не се отказвай от ученето!
Мишо се усмихва, навежда глава и ми отговаря през рамо:
- Няма! - после бързо се смесва с множеството, което се качва на метрото, докато някаква жена със запушен нос съобщава по радиоуредбата следващата спирка.
Неуверено крача към спирката на автобусите. Трябва да стигна до метростанция "Сливница", а оттам до Централна гара. Купувам си билет и воден от проверения от времето закон, че "с питане до Цариград се стига", се устремявам към една възрастна жена с черна забрадка, избеляло розово яке и изтъркана найлонова чанта в ръка. Тя чака на спирката, потънала в блатото на собствените си мисли.
- Извинете! - казвам - Трябва да стигна до метрото. От правилната страна ли чакам?
Жената ме поглежда враждебно и бързо отговаря:
- А, не знам. Нищо не знам. Не ме питай!
След това въздиша тежко и отново се потапя в мислите си като дълбоковолаз.
За кой ли път си давам сметка колко различни сме ние - живеещите в т.нар. "провинция" и тези туземци тук - т.нар. "столичани". Вече съм сигурен, че много от "тях" се страхуват да се усмихват и да бъдат щастливи, а което е по-тъжно - има и такива, които вече дори са забравили как става това. Всъщност, не! Не съм прав. Ние просто живеем на различни скорости.
Качвам се в автобус 47, дупча билета си се облягам на стъклото. Няколко ученици обсаждат най-хубавите седалки, изваждат телефоните си и забиват носовете си в тях. Двама старци, като по чудо, успяват да седнат и започват да си говорят за внуците, младостта и общи познати, доста от които, както се оказва в хода на разговора, вече отдавна са покойници.
С неспокоен поглед търся някой, когото да попитам къде точно трябва да сляза. На следващата спирка старият раздрънкан автобус отваря врати. Качва се младо момче с брада и мустаци. Облечено е в черен суитшърт, скъсани дънки и небрежно преметната през рамо раница. Застава до мен, пишейки нещо в телефона си.
- Извинявай, мило момче! - прекъсвам го най-настоятелно аз.
То сваля белите слушалки от ушите си и уморено ми се усмихва:
- Да, кажи.
Едва тогава забелязвам колко много благородство и човещина излъчват кафявите му очи. Кой знае защо, но изведнъж съм готов да се закълна, че съм го виждал в някой от филмите за мускетари, но не съм сигурен в коя версия - съветската, американската или някоя европейска.
- Трябва да сляза на метростанция "Сливница". - споделям отново болката си
- Нямаш грижи. Последна спирка е. И аз слизам там. Ще ти покажа.
Думите му ме успокояват за момент, а той отново слага слушалките си и продължава да пише в телефона. Сещам се обаче, че това е само половината условие от тази сложна за мен задача с думи. Преглъщам вродената си деликатност и отново прекъсвам момчето с леко потупване по ръката.
- Извинявай! Трябва да се кача на метрото там. Ще ми покажеш ли от къде?
Изричайки тези думи, се чувствам като първият човек, видял на живо трамвай, но няма как - "когато си в Рим, прави като римляните".
- Спокойно! - отговаря ми момчето. - И аз съм за метрото. Ще отидем заедно.
Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите - може би най-голямата секта в столицата.
Поспирам само за миг, за да извадя пари за билет. От портфейла ми изпада стария и аз се навеждам да го взема. Забелязвам погледът на момчето, пълен с неудобство и състрадание.
- С този няма да стане. - казва ми то с тон, целящ не да ме обиди, а само да ме информира. После някак между другото ми казва:
- Ако нямаш, аз мога...
- Боже Господи, не! - прекъсвам го почти крещейки от ужас, че са ме помисли за човек, който събира използвани билети от улицата, надявайки се да пътува по някакъв начин с тях. - Просто си изпунах стария билет и го прибирам.
- За какво ти е? - пита ме момчето, докато слизаме надолу към метрото.
- В командировка съм. Трябва да пазя билетите. После ще ми ги изплатят.
- Ясно. - казва бодро. - Какво работиш?
- Даскал съм. - заявявам аз своята социална принадлежност. - А ти ученик ли си или студент?
Въпросът ми явно прозвучава наивно, защото момчето се усмихва снизходително за миг, а после ми отговаря:
- Работя в един мол. Завърших преди година.
- Не искаш ли да учиш? - продължавам аз да го тормозя с въпросите си.
- Искам, разбира се. Мечтата ми е да уча компютърна анимация.
- О! - възкликвам. - Това е страхотно!
Момчето ме поглежда с топлите си очи и продължава:
- Сега нямам възможност. Трябва да работя. Брат ми е инвалид, а заплата на майка ми не стига за нищо.
Един въпрос и една дума ("баща") някак остават неизказани помежду ни, но усещам, че доближавам невидима граница. Успявам само да промълвя:
- Как се казваш?
- Михаил. - отговаря ми момчето, докато ме изчаква да пъхна билета си за метрото, което кой знае защо ми отнема малко повече време.
Вече сме на спирката. Бъркам в джоба си, вадя един лев и му го подавам:
- Мишо, виж какво, искам да се почерпиш едно кафе за мое здраве.
- Но защо? - пита Мишо с изненада в гласа си.
- Абе просто ей така - за мое здраве, а и защото беше човек с мен и ми помогна.
Мишо поглежда встрани с неудобство и взема левчето:
- Нямаше нужда! Благодаря!
- Какво е станало с вас тук? - мисля аз на глас пред него. - Всички са толкова намръщени, озлобени и отчуждени. Тъжно е.
- Ами не знам. - отговаря ми той. - Живеем така, откакто се помня.
Стискаме ръцете си за сбогом и той тръгва по пътя си.
- Мишо! - викам след него, а той се обръща. - Моля те, не се отказвай от ученето!
Мишо се усмихва, навежда глава и ми отговаря през рамо:
- Няма! - после бързо се смесва с множеството, което се качва на метрото, докато някаква жена със запушен нос съобщава по радиоуредбата следващата спирка.
March 8, 2019
8-ми март
Празниците са малките междучасия в живота ни. Червените островчета в календара, до които се добираме с плуване през коварното Море на ежедневието.
Чакаме някои от тях с нетърпение. Други пропускаме покрай себе си, защото не ги усещаме като наши. А има и такива, които без да разберем кога и как, ни завъртат в своята спирала на съпричастност и ни правят част от реквизита си.
Вървя към поредния 8-ми март, докато тези мисли се редят на опашка в главата ми, търпеливо чакайки своя ред за внимание. Решен съм днес да направя нещо като социален експеримент. (Как звучи само?! "Социален експеримент". Винаги съм ненавиждал напудрените фрази. Зад тях обикновено се крият фалш, лицемерие и емоционална импотентност.).
И все пак - искам днес да се вглеждам в лицето на Нейно величество Българската жена. Да се опитам да видя празника през очите на дамите, които ще срещна.
Първата ми "жертва" се оказва продавачката на билети в автогара "Юг". Любезна брюнетка, попрехвърлила 50-те, която ми прилича на смартфон от по-старите модели, грижливо пазен в калъф от изкуствена кожа. Тежкият й грим и яркото червило придават на дежурната й усмивка сюрреалистична форма.
- Пазарджик, 7.00 ч. Нали? - пита ме тя с тон на сутрешна бодрост.
- Да! Благодаря Ви, че сте запомнили! - отговарям учтиво. - Между другото - честит празник, ако го празнувате де!
Продавачката ме поглежда учудено през малкото прозорче на гишето като космонавт, който гледа през илюминатора си, а служебната й вежливост изведнъж изчезва някъде под въртящия се стол, на който седи.
- Така като ме гледате, мислите ли, че ми е до празници? Смяната ми свършва чак следобед. Тогава ще му мисля. Но все пак – благодаря!
- Извинете! - виновно упромълвявам. Събирам всички парченца смирение, които успявам да открия в себе си и се изнизвам на пръсти.
Само след 40 мин. автобусът вече е на спирката на болницата в Пазарджик. Шофьорът отваря врати и аз изведнъж се оказвам пред няколко долепени една до друга дървени сергии със сгъваеми метални крачета, покрити с найлон. Върху тях грижливо са наредени различни по вид, форма и шарки цветя. Други се подават от няколко бели кофи от маслини и латекс, в които са потопени. А долу, в кашони от банани, си почиват няколко саксии, очаквайки с достойнство съдбата си. Зад тази истинска цветна барикада стои продавачката - жена със син анцунг и странна прическа.
- Честит празник! Какви хубави цветя! - казвам възпитано аз, минавайки покрай нея.
Жената зад барикадата ме поглежда така сякаш съм забелязал колко е напълняла след зимата и бързо изстрелва един снаряд:
- Проссстак!
Усещам тежка плесница по лицето на джентълмена в мен, от която дори ухото му заглъхва за миг. Но приемам философски това грубо подценяване на опита ми за кавалерство.
Малко по-късно застигам при канала възрастна дама, облечена в черно, тръгнала бавно нанякъде, помагайки си с бастуна си.
- Честит 8-ми март! - казвам аз, докато я подминавам.
Тя се усмихва. Спира за момент и кокетно се подпира на бастуна си.
- Благодаря, чедо! Ама тя моята свърши. Дядото почина преди 7 г. Децата са в София. Сама съм като кукувица. Няма вече нито за кого, нито за кога да празнувам.
Усмихвам се учтиво в знак на солидарност и понечвам да продължа, но гласът на възрастната дама ме догонва:
- И да знаеш, чедо - истинският женски празник е на Благовещение.
Добре информиран и благодарен се отправям най-после към училището. Едва прекрачил двора, виждам как няколко млади мъже от шести клас играят на народна топка. Мачът е явно на живот и смърт, но веднага получавам покана да се включа.
- Защо ви е играч като мен? - питам бързайки аз – Много съм голям - лесна мишена съм.
Отговорът е безпощаден и почти моментален:
- За да Ви чукнем пръв!
Стоящите наблизо дами от класа, играещи на федербал, избухват в спонтанен смях, а една от тях ми съобщава:
- Здравейте, господине! Почти щяхме да Ви честитим празника.
Ей, опасно нещо е младото поколение! Нямат милост към никого и това си е.
После колелото на учебния ден се завърта бавно. Още първия час благодаря на Мими, че са седнали с Наска на първия чин, а не както досега - на последния.
- Искаме да Ви гледаме в очите. - отговаря Мими, съобщавайки това важно в живота на всеки тийнейджър решение.
Думите й ме докосват. Май наистина забравихме как да се гледаме в очите. А навремето, когато аз бях колкото тях, ние си говорехме по този начин. Какво стана с нас, по дяволите?!
Няколко часа след това се отпускам уморен на седалката. Прибирам се в Пловдив и с блаженство предвкусвам следващите минути на покой. От спирката на КАТ се качва жена с побелели коси и сяда до мен. В едната си ръка стиска сивата си жилетка и вехта дамска чанта. А в другата - стръкче лилав зюмбюл, увит в прозрачен целофан.
Усмихвам й се:
- Честит празник! - за пореден път произнасям това заклинание днес.
Жената бавно се намества до мен. Хваща по-удобно багажа си в ръце и ми отговаря:
- Благодаря Ви! Никак не ми е до празнуване, но Ви благодаря!
След няколко минути отново тя нарушава мълчаливото ни спътничество:
- Синът ми е болен. Откриха му рак. Само на 45 г. е. Лекарите в нашата болница не дават надежда. Та затова отивам в Пловдив. Трябва да намеря д-р В. Казах ми, че бил много добър.
Виждам как две големи тежки сълзи се отронват от уморените й тъжни очи. А мен нещо ме сграбчва за гърлото и започва да ме стиска. Искам да й кажа нещо, но не зная какво. Искам да превържа ранената й душа с бинта на надеждата, но не зная как. Чувствам се ужасно слаб, нищожен и безсилен. Някакви злобни въпроси търсят отговорите си дълбоко в мен, но не мога да им помогна. Не и сега. Не точно в този момент.
Погледът ми се спира върху кокалестата й ръка, която стиска стръкчето зюмбюл. През изпотения целофан виждам само как малките му лилави камбанки се поклащат в такт с криволичещия автобус.
Чакаме някои от тях с нетърпение. Други пропускаме покрай себе си, защото не ги усещаме като наши. А има и такива, които без да разберем кога и как, ни завъртат в своята спирала на съпричастност и ни правят част от реквизита си.
Вървя към поредния 8-ми март, докато тези мисли се редят на опашка в главата ми, търпеливо чакайки своя ред за внимание. Решен съм днес да направя нещо като социален експеримент. (Как звучи само?! "Социален експеримент". Винаги съм ненавиждал напудрените фрази. Зад тях обикновено се крият фалш, лицемерие и емоционална импотентност.).
И все пак - искам днес да се вглеждам в лицето на Нейно величество Българската жена. Да се опитам да видя празника през очите на дамите, които ще срещна.
Първата ми "жертва" се оказва продавачката на билети в автогара "Юг". Любезна брюнетка, попрехвърлила 50-те, която ми прилича на смартфон от по-старите модели, грижливо пазен в калъф от изкуствена кожа. Тежкият й грим и яркото червило придават на дежурната й усмивка сюрреалистична форма.
- Пазарджик, 7.00 ч. Нали? - пита ме тя с тон на сутрешна бодрост.
- Да! Благодаря Ви, че сте запомнили! - отговарям учтиво. - Между другото - честит празник, ако го празнувате де!
Продавачката ме поглежда учудено през малкото прозорче на гишето като космонавт, който гледа през илюминатора си, а служебната й вежливост изведнъж изчезва някъде под въртящия се стол, на който седи.
- Така като ме гледате, мислите ли, че ми е до празници? Смяната ми свършва чак следобед. Тогава ще му мисля. Но все пак – благодаря!
- Извинете! - виновно упромълвявам. Събирам всички парченца смирение, които успявам да открия в себе си и се изнизвам на пръсти.
Само след 40 мин. автобусът вече е на спирката на болницата в Пазарджик. Шофьорът отваря врати и аз изведнъж се оказвам пред няколко долепени една до друга дървени сергии със сгъваеми метални крачета, покрити с найлон. Върху тях грижливо са наредени различни по вид, форма и шарки цветя. Други се подават от няколко бели кофи от маслини и латекс, в които са потопени. А долу, в кашони от банани, си почиват няколко саксии, очаквайки с достойнство съдбата си. Зад тази истинска цветна барикада стои продавачката - жена със син анцунг и странна прическа.
- Честит празник! Какви хубави цветя! - казвам възпитано аз, минавайки покрай нея.
Жената зад барикадата ме поглежда така сякаш съм забелязал колко е напълняла след зимата и бързо изстрелва един снаряд:
- Проссстак!
Усещам тежка плесница по лицето на джентълмена в мен, от която дори ухото му заглъхва за миг. Но приемам философски това грубо подценяване на опита ми за кавалерство.
Малко по-късно застигам при канала възрастна дама, облечена в черно, тръгнала бавно нанякъде, помагайки си с бастуна си.
- Честит 8-ми март! - казвам аз, докато я подминавам.
Тя се усмихва. Спира за момент и кокетно се подпира на бастуна си.
- Благодаря, чедо! Ама тя моята свърши. Дядото почина преди 7 г. Децата са в София. Сама съм като кукувица. Няма вече нито за кого, нито за кога да празнувам.
Усмихвам се учтиво в знак на солидарност и понечвам да продължа, но гласът на възрастната дама ме догонва:
- И да знаеш, чедо - истинският женски празник е на Благовещение.
Добре информиран и благодарен се отправям най-после към училището. Едва прекрачил двора, виждам как няколко млади мъже от шести клас играят на народна топка. Мачът е явно на живот и смърт, но веднага получавам покана да се включа.
- Защо ви е играч като мен? - питам бързайки аз – Много съм голям - лесна мишена съм.
Отговорът е безпощаден и почти моментален:
- За да Ви чукнем пръв!
Стоящите наблизо дами от класа, играещи на федербал, избухват в спонтанен смях, а една от тях ми съобщава:
- Здравейте, господине! Почти щяхме да Ви честитим празника.
Ей, опасно нещо е младото поколение! Нямат милост към никого и това си е.
После колелото на учебния ден се завърта бавно. Още първия час благодаря на Мими, че са седнали с Наска на първия чин, а не както досега - на последния.
- Искаме да Ви гледаме в очите. - отговаря Мими, съобщавайки това важно в живота на всеки тийнейджър решение.
Думите й ме докосват. Май наистина забравихме как да се гледаме в очите. А навремето, когато аз бях колкото тях, ние си говорехме по този начин. Какво стана с нас, по дяволите?!
Няколко часа след това се отпускам уморен на седалката. Прибирам се в Пловдив и с блаженство предвкусвам следващите минути на покой. От спирката на КАТ се качва жена с побелели коси и сяда до мен. В едната си ръка стиска сивата си жилетка и вехта дамска чанта. А в другата - стръкче лилав зюмбюл, увит в прозрачен целофан.
Усмихвам й се:
- Честит празник! - за пореден път произнасям това заклинание днес.
Жената бавно се намества до мен. Хваща по-удобно багажа си в ръце и ми отговаря:
- Благодаря Ви! Никак не ми е до празнуване, но Ви благодаря!
След няколко минути отново тя нарушава мълчаливото ни спътничество:
- Синът ми е болен. Откриха му рак. Само на 45 г. е. Лекарите в нашата болница не дават надежда. Та затова отивам в Пловдив. Трябва да намеря д-р В. Казах ми, че бил много добър.
Виждам как две големи тежки сълзи се отронват от уморените й тъжни очи. А мен нещо ме сграбчва за гърлото и започва да ме стиска. Искам да й кажа нещо, но не зная какво. Искам да превържа ранената й душа с бинта на надеждата, но не зная как. Чувствам се ужасно слаб, нищожен и безсилен. Някакви злобни въпроси търсят отговорите си дълбоко в мен, но не мога да им помогна. Не и сега. Не точно в този момент.
Погледът ми се спира върху кокалестата й ръка, която стиска стръкчето зюмбюл. През изпотения целофан виждам само как малките му лилави камбанки се поклащат в такт с криволичещия автобус.
February 28, 2019
ХОРА СМЕ
Пазарджик сякаш се чувстваше удобно в прегръдката на тази красива зимна вечер.
Бързах по осветените градски улици, разминавайки се с хора, съдби и проблеми. Прехвърлях в ума си моменти от работния ден като на лентата на онези красиви рисувани филмчета, които майка ми ми прожектираше, когато бях малък, в нарочно затъмнената детска стая. Помня как тя изваждаше от голямата синя картонена кутия, с надпис "Сделано в СССР", зеления метален проектор и всичко друго вече нямаше значение за мен. Детството е странно нещо. Винаги го носим със себе, където и да отидем. Понякога то изскача изневиделица, плези се на спомените и ни разсмива. А друг път ни кара плачем, без да се обяснява много-много. Имам чувството, че човек така и не успява да порасне докрай. Или поне някои от нас.
Погледнах си часовника и осъзнах, че ако искам да стигна навреме до болницата и да си хвана автобуса за Пловдив, ще трябва да ползвам услугите на едно малко жълто такси, което може би чакаше точно мен пред хотел "Тракия". Не си падам по този вид услуги, но нямаше как. Отчаяните моменти изискват отчаяни решения.
Веднага щом затворих вратата на таксито, се учудих как съм успял да се побера в него. Може би трябва да стана йога. Свит на задната седалка в ембрионална поза, измъчван от чувството за вина заради размерите си и леко притеснен дали ще стигнем навреме, слушах медения глас на шофьора – усмихнат сладкодумен шишко, нахлупил на плешивата си глава смешна зимна шапка с пискюл, от който беше останала само половината. Той бързо направи анализ на международното положение и евентуалните последици от втората среща между Тръмп и Ким Чен Ун. След това изясни мерките, които според него трябва да се предприемат, "за да се оправи държавата", а накрая ми разказа накратко живота си. Имах чувството, че не го интересува дали го слушам. Сякаш говореше сам на себе си, но в това няма нищо лошо. Знам го от опит. Винаги когато говоря на себе си, съм сигурен, че говоря на интелигентен човек, който ме разбира, без да задава въпроси.
Платих набързо и добре осведомен, с чувство на облекчение, успях някак да изляза от малката жълта кола.
На спирката имаше само един човек. Среден на ръст, облечен в мръсен работен гащеризон и черно яке. Явно му беше студено, защото забелязах как нервно потропва с работните си обувки с бомбета, за да се стопли. По брадясалото му лице бяха изписани безсъние, тревожност и нетърпение.
– Случайно да знаеш в колко часа е последният автобус за Пловдив? - попита ме той, събирайки смелост след няколко секунди.
– Ще дойде всеки момент - отговорих аз, като си представях как вече се отпускам блажено на седалката с киндъл в ръка.
– Остави ме на улицата тоя човек. Изхвърли ме, без да ми плати за месеца – каза отново мъжът, но този път вече по-уверен в себе си. – С чорбаджии да си нямаш работа. Сега ще се моля на шофьора да ме качи, а ако не стане, ще пробвам на стоп да стигна до Пловдив.
– Откъде си? – попитах аз по-скоро от съжаление, отколкото от любопитство.
– Чак от Русе съм. Така де, от русенските села, но тук ме довя вятърът. Беше грешка, но вече е късно. Искам да стигна до Еконт. Имам там едно познато момче. Дано има курс до Русе, та да ме вземе.
Без много да се замислям, извадих последните си пари и му ги подадох. Той ме погледна с изненада и неудобство, а после промълви:
– Не, недей. Имам 17 лв., но ги пазя за билет за влака, ако тая работа с Еконт не стане.
– Моля те! – казах аз. – Настоявам да ги вземеш!
Още няколко секунди отбивах протестите му, след което усетих как той преглътна дълбоко (сякаш гордостта си) и ми каза:
– Ти имаш ли пари за билет?
– Имам, разбира се - отговорих аз.
– Дай ми адреса ти. Аз, като се прибера в Русе, ще ти ги върна.
– Стига глупости! – казах. - Хора сме! На всеки може да се случи.
Малките му живи очи изведнъж се наляха със сълзи, но той успя някак да ги прогони също като вятъра, който гони облаците през лятото.
Миг по-късно видях Марианка и Зори. Щяхме да пътуваме заедно. Приближих се и тихо ги попитах:
– Момичета, да ви се намират случайно по пет лева?
Без въпроси и те веднага извадиха пари. Взех двете червени банкноти и ги подадох на човека в нужда.
– Ама защо? - запротестира той. - Нали преди малко ми даде? Няма да ги взема!
– Моля те, вземи ги. На път си. Малко са, но толкова имаме - казах аз.
– Вие какви сте? – попита човекът.
– Учители сме. Даскали. Прибираме се след работа.
Качихме се всички в автобуса, а човекът веднага седна зад шофьора и започна да го разпитва как да стигне до някой офис на Еконт.
През цялото време на краткото ни пътуване мислех със затворени очи. Опитвах се да убедя себе си, че не съм някакъв романтичен глупак, който сляпо вярва в хората.
"А може би си? Може би си точно такъв – един романтичен глупак!" – казваше гласът на Съмнението в мен.
Опитвах се да си наложа да повярвам, че това не е поредният шарлатанин, който се опитва да пътува гратис между двата града, а наистина е човек в нужда. Опитвах се, но беше трудно да се боря със същия глас в мен, който продължаваше да настоява:
"Знаеш ли, Михайлов, ти наистина си голям будала! Изиграха те като малко дете! Приличаш на онези баби, които хвърлят пари от терасата.
И кой, по дяволите, ти дава право да замесваш в това Марианка и Зори? Откъде накъде?!"
Не е вярно, че истината боли. Боли от въпросите, които водят към нея. Вече знам това.
Стисках очи и уши и се напрягах, за да не чувам гласа, който изведнъж премина в саркастичен злобен смях, отеквайки някъде дълбоко в душата ми.
Усетих как автобусът спря. Станахме със Зори. Взехме си довиждане с Марианка и се отправихме към вратата. Минах покрай човека и му се усмихнах насила, докато чаках реда си. В този момент го чух да казва нещо много тихо, сякаш го казваше на себе си, но гледайки ме право в очите: "Хора сме!".
Усмихнах се и слязох. На спирката беше много тихо. Само вятърът си играеше, подхвърляйки насам - натам един празен червен плик от солети.
Бързах по осветените градски улици, разминавайки се с хора, съдби и проблеми. Прехвърлях в ума си моменти от работния ден като на лентата на онези красиви рисувани филмчета, които майка ми ми прожектираше, когато бях малък, в нарочно затъмнената детска стая. Помня как тя изваждаше от голямата синя картонена кутия, с надпис "Сделано в СССР", зеления метален проектор и всичко друго вече нямаше значение за мен. Детството е странно нещо. Винаги го носим със себе, където и да отидем. Понякога то изскача изневиделица, плези се на спомените и ни разсмива. А друг път ни кара плачем, без да се обяснява много-много. Имам чувството, че човек така и не успява да порасне докрай. Или поне някои от нас.
Погледнах си часовника и осъзнах, че ако искам да стигна навреме до болницата и да си хвана автобуса за Пловдив, ще трябва да ползвам услугите на едно малко жълто такси, което може би чакаше точно мен пред хотел "Тракия". Не си падам по този вид услуги, но нямаше как. Отчаяните моменти изискват отчаяни решения.
Веднага щом затворих вратата на таксито, се учудих как съм успял да се побера в него. Може би трябва да стана йога. Свит на задната седалка в ембрионална поза, измъчван от чувството за вина заради размерите си и леко притеснен дали ще стигнем навреме, слушах медения глас на шофьора – усмихнат сладкодумен шишко, нахлупил на плешивата си глава смешна зимна шапка с пискюл, от който беше останала само половината. Той бързо направи анализ на международното положение и евентуалните последици от втората среща между Тръмп и Ким Чен Ун. След това изясни мерките, които според него трябва да се предприемат, "за да се оправи държавата", а накрая ми разказа накратко живота си. Имах чувството, че не го интересува дали го слушам. Сякаш говореше сам на себе си, но в това няма нищо лошо. Знам го от опит. Винаги когато говоря на себе си, съм сигурен, че говоря на интелигентен човек, който ме разбира, без да задава въпроси.
Платих набързо и добре осведомен, с чувство на облекчение, успях някак да изляза от малката жълта кола.
На спирката имаше само един човек. Среден на ръст, облечен в мръсен работен гащеризон и черно яке. Явно му беше студено, защото забелязах как нервно потропва с работните си обувки с бомбета, за да се стопли. По брадясалото му лице бяха изписани безсъние, тревожност и нетърпение.
– Случайно да знаеш в колко часа е последният автобус за Пловдив? - попита ме той, събирайки смелост след няколко секунди.
– Ще дойде всеки момент - отговорих аз, като си представях как вече се отпускам блажено на седалката с киндъл в ръка.
– Остави ме на улицата тоя човек. Изхвърли ме, без да ми плати за месеца – каза отново мъжът, но този път вече по-уверен в себе си. – С чорбаджии да си нямаш работа. Сега ще се моля на шофьора да ме качи, а ако не стане, ще пробвам на стоп да стигна до Пловдив.
– Откъде си? – попитах аз по-скоро от съжаление, отколкото от любопитство.
– Чак от Русе съм. Така де, от русенските села, но тук ме довя вятърът. Беше грешка, но вече е късно. Искам да стигна до Еконт. Имам там едно познато момче. Дано има курс до Русе, та да ме вземе.
Без много да се замислям, извадих последните си пари и му ги подадох. Той ме погледна с изненада и неудобство, а после промълви:
– Не, недей. Имам 17 лв., но ги пазя за билет за влака, ако тая работа с Еконт не стане.
– Моля те! – казах аз. – Настоявам да ги вземеш!
Още няколко секунди отбивах протестите му, след което усетих как той преглътна дълбоко (сякаш гордостта си) и ми каза:
– Ти имаш ли пари за билет?
– Имам, разбира се - отговорих аз.
– Дай ми адреса ти. Аз, като се прибера в Русе, ще ти ги върна.
– Стига глупости! – казах. - Хора сме! На всеки може да се случи.
Малките му живи очи изведнъж се наляха със сълзи, но той успя някак да ги прогони също като вятъра, който гони облаците през лятото.
Миг по-късно видях Марианка и Зори. Щяхме да пътуваме заедно. Приближих се и тихо ги попитах:
– Момичета, да ви се намират случайно по пет лева?
Без въпроси и те веднага извадиха пари. Взех двете червени банкноти и ги подадох на човека в нужда.
– Ама защо? - запротестира той. - Нали преди малко ми даде? Няма да ги взема!
– Моля те, вземи ги. На път си. Малко са, но толкова имаме - казах аз.
– Вие какви сте? – попита човекът.
– Учители сме. Даскали. Прибираме се след работа.
Качихме се всички в автобуса, а човекът веднага седна зад шофьора и започна да го разпитва как да стигне до някой офис на Еконт.
През цялото време на краткото ни пътуване мислех със затворени очи. Опитвах се да убедя себе си, че не съм някакъв романтичен глупак, който сляпо вярва в хората.
"А може би си? Може би си точно такъв – един романтичен глупак!" – казваше гласът на Съмнението в мен.
Опитвах се да си наложа да повярвам, че това не е поредният шарлатанин, който се опитва да пътува гратис между двата града, а наистина е човек в нужда. Опитвах се, но беше трудно да се боря със същия глас в мен, който продължаваше да настоява:
"Знаеш ли, Михайлов, ти наистина си голям будала! Изиграха те като малко дете! Приличаш на онези баби, които хвърлят пари от терасата.
И кой, по дяволите, ти дава право да замесваш в това Марианка и Зори? Откъде накъде?!"
Не е вярно, че истината боли. Боли от въпросите, които водят към нея. Вече знам това.
Стисках очи и уши и се напрягах, за да не чувам гласа, който изведнъж премина в саркастичен злобен смях, отеквайки някъде дълбоко в душата ми.
Усетих как автобусът спря. Станахме със Зори. Взехме си довиждане с Марианка и се отправихме към вратата. Минах покрай човека и му се усмихнах насила, докато чаках реда си. В този момент го чух да казва нещо много тихо, сякаш го казваше на себе си, но гледайки ме право в очите: "Хора сме!".
Усмихнах се и слязох. На спирката беше много тихо. Само вятърът си играеше, подхвърляйки насам - натам един празен червен плик от солети.
February 15, 2019
МЕЧТАТЕЛИ
Пътят от Колоната към Тортата винаги е бил нещо доста специално за всички, които носим Пазарджик в себе си. Нещо, което може да усети само онзи, който от малък знае смисъла на израза "През "Чиксалън" за гарата".
Иначе това е една къса улица, пълна с живот, но и със спомени. Ако затвориш за миг очи, вървейки по нея, можеш дори да се върнеш назад във времето и да видиш Татар Пазарджик от началото на миналия век. Някой заможен търговец върви важно по прашното Мекхеме, превърта бавно в ръка едрите тъмножълти зърна на кехлибаренаната си броеница и тихичко си нашепва успокояващо "Имам да взимам. Нямам да давам! Имам да взимам! Нямам да давам!". А ако малко напрегнеш слуха си и стиснеш още по-силно очи, можеш дори да чуеш как някой от уличните продавачи подвиква от време на време "Тооопъл симиид!", държейки под око градските босоноги хлапаци с ожулени колене, наобиколили го като гладни кутрета.
Аз самият си спомням първите подобия на пици в града, които се правеха в един павилион на тази емблематична улица в края на 80-те години. Всъщност това не бяха никакви пици, а някакви тестени платформи, намазани обилно с доматен сос отгоре и поръсени с нарязани на колелца кренвирши. Но за нас, децата от онова време, нямаше нищо по-вкусно и примамливо.
Тази улица винаги ми е приличала на малка веничка върху челото на града. Когато е пълна с хора, тя се надува и пращи от живот. А щом вечер опустее, тъжно се прибира навътре и чака с нетърпение сутринта, когато отново ще замирише на банички и нов ден. Ще я огласят сладките приказки на спрели за раздумка пенсионери, до които са оставени да си починат пазарски чанти със зеленчуци, закупени преди малко от пазара. Или ученици, които обсъждат на висок глас някоя нова игра в смартфоните си.
Не бях минавал оттук отдавна, но сега бързах да се срещна с Петя и с г-жа Дъбова. Стигнах неусетно до Тортата и се спрях, за да потърся с поглед Юри. Реших, че имам време да се обадя и на него. Безкрайно уважавам този човек, както и това, което прави - да продава стари книги. Обичам начина, по който се отнася към тях - с нежност и грижа, като към свои собствени деца. Ако има конкурс на тема "Най-добрият приятел на книгите", бих гласувал за Юри с две ръце.
Освен всичко друго той е и главният жрец на това истинско религиозно братство - градския Клуб на почитателите на фантастиката. Един човек, който общува с боговете - Азимов, Стругацки и т.н.
- Вече не пуша! - каза ми Юри, излизайки да се видим за малко пред "Часовника" - Отказах ги!
- Браво! – отвърнах. - Моите поздравления! Хем ще си пазиш здравето, хем няма да си даваш парите на вятъра.
Побъбрихме още малко за книгите и за живота. И аз казах:
- Ще тръгвам, брат. Чакат ме. Само един въпрос преди това.
- Давай - каза с усмивка Юри, поздравявайки някакъв минаващ наблизо старец, който стискаше в ръка "Мъжът и жената интимно" и стиховете на Вапцаров.
- Юри, защо харесваш фантастика?
Той ме погледна с очи, в които прочетох "Кооолко назад ме върна само!", и каза:
- Навремето исках да стана астроном. Чертаех карти. Гледах звездите. Мечтаех.
Усетих, че настръхвам, а той продължи:
- Знаеш ли, звездите могат да говорят. Стига само да разбираш техния език.
Погледнах го с усмивка и отвърнах:
- Щом ти го казваш, вярвам ти.
А после допълних:
- Какво стана после, Юри? Какво стана с мечтите, брат?
Видях, че погледът му се спря върху купчината книги, които стояха наблизо, след което ми отговори с тихо достойнство:
- Отлетяха някъде в небето - заедно с хвърчилата, които пускахме тогава.
- Ех, ти... - промълвих аз и тръгнах.
Няколко възрастни дами се радваха на февруарското слънце, насядали по близките пейки наоколо. Двама влюбени, за които останалият свят просто не съществуваше, бързо ме задминаха, устремени нанякъде. Дълго гледах стиснатите им една в друга като заклинание ръце, докато се изгубиха от погледа ми, превръщайки се в две малки черни точици.
Иначе това е една къса улица, пълна с живот, но и със спомени. Ако затвориш за миг очи, вървейки по нея, можеш дори да се върнеш назад във времето и да видиш Татар Пазарджик от началото на миналия век. Някой заможен търговец върви важно по прашното Мекхеме, превърта бавно в ръка едрите тъмножълти зърна на кехлибаренаната си броеница и тихичко си нашепва успокояващо "Имам да взимам. Нямам да давам! Имам да взимам! Нямам да давам!". А ако малко напрегнеш слуха си и стиснеш още по-силно очи, можеш дори да чуеш как някой от уличните продавачи подвиква от време на време "Тооопъл симиид!", държейки под око градските босоноги хлапаци с ожулени колене, наобиколили го като гладни кутрета.
Аз самият си спомням първите подобия на пици в града, които се правеха в един павилион на тази емблематична улица в края на 80-те години. Всъщност това не бяха никакви пици, а някакви тестени платформи, намазани обилно с доматен сос отгоре и поръсени с нарязани на колелца кренвирши. Но за нас, децата от онова време, нямаше нищо по-вкусно и примамливо.
Тази улица винаги ми е приличала на малка веничка върху челото на града. Когато е пълна с хора, тя се надува и пращи от живот. А щом вечер опустее, тъжно се прибира навътре и чака с нетърпение сутринта, когато отново ще замирише на банички и нов ден. Ще я огласят сладките приказки на спрели за раздумка пенсионери, до които са оставени да си починат пазарски чанти със зеленчуци, закупени преди малко от пазара. Или ученици, които обсъждат на висок глас някоя нова игра в смартфоните си.
Не бях минавал оттук отдавна, но сега бързах да се срещна с Петя и с г-жа Дъбова. Стигнах неусетно до Тортата и се спрях, за да потърся с поглед Юри. Реших, че имам време да се обадя и на него. Безкрайно уважавам този човек, както и това, което прави - да продава стари книги. Обичам начина, по който се отнася към тях - с нежност и грижа, като към свои собствени деца. Ако има конкурс на тема "Най-добрият приятел на книгите", бих гласувал за Юри с две ръце.
Освен всичко друго той е и главният жрец на това истинско религиозно братство - градския Клуб на почитателите на фантастиката. Един човек, който общува с боговете - Азимов, Стругацки и т.н.
- Вече не пуша! - каза ми Юри, излизайки да се видим за малко пред "Часовника" - Отказах ги!
- Браво! – отвърнах. - Моите поздравления! Хем ще си пазиш здравето, хем няма да си даваш парите на вятъра.
Побъбрихме още малко за книгите и за живота. И аз казах:
- Ще тръгвам, брат. Чакат ме. Само един въпрос преди това.
- Давай - каза с усмивка Юри, поздравявайки някакъв минаващ наблизо старец, който стискаше в ръка "Мъжът и жената интимно" и стиховете на Вапцаров.
- Юри, защо харесваш фантастика?
Той ме погледна с очи, в които прочетох "Кооолко назад ме върна само!", и каза:
- Навремето исках да стана астроном. Чертаех карти. Гледах звездите. Мечтаех.
Усетих, че настръхвам, а той продължи:
- Знаеш ли, звездите могат да говорят. Стига само да разбираш техния език.
Погледнах го с усмивка и отвърнах:
- Щом ти го казваш, вярвам ти.
А после допълних:
- Какво стана после, Юри? Какво стана с мечтите, брат?
Видях, че погледът му се спря върху купчината книги, които стояха наблизо, след което ми отговори с тихо достойнство:
- Отлетяха някъде в небето - заедно с хвърчилата, които пускахме тогава.
- Ех, ти... - промълвих аз и тръгнах.
Няколко възрастни дами се радваха на февруарското слънце, насядали по близките пейки наоколо. Двама влюбени, за които останалият свят просто не съществуваше, бързо ме задминаха, устремени нанякъде. Дълго гледах стиснатите им една в друга като заклинание ръце, докато се изгубиха от погледа ми, превръщайки се в две малки черни точици.
February 12, 2019
„НА МНОГО МЕСТА В СТРАНАТА“
Сутрините през февруари са странно нещо. Приличат на веществени доказателства срещу зимата, която хората вече са изправили на съд в желанието си да се отърват от нея. Размахват гневно пръст под носа й. Обвиняват я за лошото си настроение и мързела си и лицемерно си обещават да бъдат по-добри, когато "пукне пролетта". Коледните послания и красивите зимни емоции, които доскоро са споделяли във фейсбук, вече са прибрани на сигурно място - някъде там при старите играчки за елхата.
Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказа да слезе от простора, където февруарския вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея нетърпеливо стои новият ден и рисува с облаци по небето, докато чака реда си.
Крача уверено към автобусната спирка, устремен към блажената рутина на своето ежедневие. Заобикалям няколко традиционни препятствия на градския пейзаж: паркираните по тротоара коли, две големи локви и казаните за боклук, които някой е подредил като барикадите в Париж от времето на революцията. Не е вярно, че хората обичат предизвикателствата и изненадите. Не вярвам в това. Те се нуждаят от тях, за да си доказват разни неща, но едва ли ги обичат така, както уютната сигурност на познатото, понякога до болка, ежедневие.
Качвам се в малкия бял автобус по линия N16 и за пореден път си давам сметка, че това е още едно от местата, в които се чувствам като Гъливер в страната на лилипутите. Залепвам веднага за задното стъкло и гледам как бул. "Руски" остава зад мен, окъпан в светлината на уличните лампи. Вече знам защо българите толкова обичат да гледат назад в миналото. Причината е проста като играчка от яйце на "Киндер сюрприз" - ние всъщност се страхуваме от бъдещето, а някои дори не вярват в него.
Автобусът бавно подминава предпоследната спирка, на която няма никой, но само няколко метра по-надолу изведнъж набива спирачки и отваря врати. Една едра жена, увита в голям кожух бавно се качва. Прилича на събудена от зимен сън мечка. Кожухът се настанява зад шофьора, вади картата си за пътуване и казва с дрезгав глас:
- Благодаря много за добрината!
Шофьорът, който удивително прилича на Йода от "Междузвездни войни", се усмихва доволен под мустак:
- А, няма защо. Човещина е. А за добрината баба ми казваше, че е като фасула - просто нещо, дето е тук при нас между хората. Само дето никой вече не й се радва и не я цени.
- Да, наистина - отговори кожухът - Точно като фасула.
Време ми е вече да слизам, а така ми се иска да послушам още малко мъдрост в тази февруарска сутрин, но няма как.
"Днес ще преобладава облачно време. Ще духа слаб североизточен вятър. Очакват се слаби превалявания на много места в страната...". Осведомява ме информационния бюлетин на БНР.
"Да" - мисля си аз, слизайки - " на много места в страната"…
Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказа да слезе от простора, където февруарския вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея нетърпеливо стои новият ден и рисува с облаци по небето, докато чака реда си.
Крача уверено към автобусната спирка, устремен към блажената рутина на своето ежедневие. Заобикалям няколко традиционни препятствия на градския пейзаж: паркираните по тротоара коли, две големи локви и казаните за боклук, които някой е подредил като барикадите в Париж от времето на революцията. Не е вярно, че хората обичат предизвикателствата и изненадите. Не вярвам в това. Те се нуждаят от тях, за да си доказват разни неща, но едва ли ги обичат така, както уютната сигурност на познатото, понякога до болка, ежедневие.
Качвам се в малкия бял автобус по линия N16 и за пореден път си давам сметка, че това е още едно от местата, в които се чувствам като Гъливер в страната на лилипутите. Залепвам веднага за задното стъкло и гледам как бул. "Руски" остава зад мен, окъпан в светлината на уличните лампи. Вече знам защо българите толкова обичат да гледат назад в миналото. Причината е проста като играчка от яйце на "Киндер сюрприз" - ние всъщност се страхуваме от бъдещето, а някои дори не вярват в него.
Автобусът бавно подминава предпоследната спирка, на която няма никой, но само няколко метра по-надолу изведнъж набива спирачки и отваря врати. Една едра жена, увита в голям кожух бавно се качва. Прилича на събудена от зимен сън мечка. Кожухът се настанява зад шофьора, вади картата си за пътуване и казва с дрезгав глас:
- Благодаря много за добрината!
Шофьорът, който удивително прилича на Йода от "Междузвездни войни", се усмихва доволен под мустак:
- А, няма защо. Човещина е. А за добрината баба ми казваше, че е като фасула - просто нещо, дето е тук при нас между хората. Само дето никой вече не й се радва и не я цени.
- Да, наистина - отговори кожухът - Точно като фасула.
Време ми е вече да слизам, а така ми се иска да послушам още малко мъдрост в тази февруарска сутрин, но няма как.
"Днес ще преобладава облачно време. Ще духа слаб североизточен вятър. Очакват се слаби превалявания на много места в страната...". Осведомява ме информационния бюлетин на БНР.
"Да" - мисля си аз, слизайки - " на много места в страната"…
January 26, 2019
Обувките
/В памет на жертвите на Холокоста/
Някои градове са като хората - могат да те обичат и да те накарат да се влюбиш в тях. Като някаква бяла магия е. Пускаш ги в сърцето си без да разбереш и те се настаняват завинаги в него. Когато си тръгваш от тях, усещаш как нещо от теб самия остава там, сякаш за да бъде твоята невидима нишка между теб и това място, което вече усещаш като специално. А един глас, някъде много отдалеч, тайнствено ти нашепва "Върни се един ден тук! Ще те чакам!". И ти си обещаваш, че някой ден отново ще вървиш по тези улици, някой ден...Но сега...сега е време да продължиш по пътя си. Така се чувствам аз, когато говоря, мисля и пиша за Будапеща. Бяхме там само от няколко часа, а аз вече усещах, че съм влюбен в този град и неговата харизма, в красивите му площади и църкви, в усмихнатите горди хора, в зелените паркове и в онзи специфичен привкус на имперското минало на Хабсбургите. Помня, че едва затворих уста, когато с Валечка, Дани и бате Жоро се озовахме пред сградата на унгарския парламент, върху която беше простряло ръце щедрото юлско слънце.
Зад тази феерия от мрамор, гранит и архитектурна изящност ни очакваше крайбрежната алея и синята дружелюбна усмивка на тихия Дунав. Тогава ги видях - всички онези мъжки, женски и детски обувки, изработени от метал, наредени небрежно, сякаш притежателите им току що са ги събули, за да разхладят уморените си нозе в реката. Те са днес и там. Можеш сам да ги видиш, когато отидеш. Не обвиняват никого за нищо. Може би отдавна са простили, но няма как да забравят. Стоят си, за да напомнят за човешката лудост да мразиш някого заради произхода и бога му. За да бъдат безмълвно свидетелство за болката, страданието и унижението, които носи със себе си войната. За да можем всички ние, които сме днес "тук" и "сега", да обичаме живота, да го ценим и да го живеем заради себе си и заради всички онези жертви на Холокоста, които бяха лишени от това право.
Някои градове са като хората - могат да те обичат и да те накарат да се влюбиш в тях. Като някаква бяла магия е. Пускаш ги в сърцето си без да разбереш и те се настаняват завинаги в него. Когато си тръгваш от тях, усещаш как нещо от теб самия остава там, сякаш за да бъде твоята невидима нишка между теб и това място, което вече усещаш като специално. А един глас, някъде много отдалеч, тайнствено ти нашепва "Върни се един ден тук! Ще те чакам!". И ти си обещаваш, че някой ден отново ще вървиш по тези улици, някой ден...Но сега...сега е време да продължиш по пътя си. Така се чувствам аз, когато говоря, мисля и пиша за Будапеща. Бяхме там само от няколко часа, а аз вече усещах, че съм влюбен в този град и неговата харизма, в красивите му площади и църкви, в усмихнатите горди хора, в зелените паркове и в онзи специфичен привкус на имперското минало на Хабсбургите. Помня, че едва затворих уста, когато с Валечка, Дани и бате Жоро се озовахме пред сградата на унгарския парламент, върху която беше простряло ръце щедрото юлско слънце.
Зад тази феерия от мрамор, гранит и архитектурна изящност ни очакваше крайбрежната алея и синята дружелюбна усмивка на тихия Дунав. Тогава ги видях - всички онези мъжки, женски и детски обувки, изработени от метал, наредени небрежно, сякаш притежателите им току що са ги събули, за да разхладят уморените си нозе в реката. Те са днес и там. Можеш сам да ги видиш, когато отидеш. Не обвиняват никого за нищо. Може би отдавна са простили, но няма как да забравят. Стоят си, за да напомнят за човешката лудост да мразиш някого заради произхода и бога му. За да бъдат безмълвно свидетелство за болката, страданието и унижението, които носи със себе си войната. За да можем всички ние, които сме днес "тук" и "сега", да обичаме живота, да го ценим и да го живеем заради себе си и заради всички онези жертви на Холокоста, които бяха лишени от това право.
January 20, 2019
January 11, 2019
Вместо "Сбогом"
По всичко изглеждаше, че е дин онези дни, в които имаш чувството, че зимата сякаш е спряла за миг ледения си дъх, уморена от своето любимо занимание - да плаши и радва хората. А те, сякаш инстинктивно, бързат да избършат с ръкав изпотеното стъкло на своето отчуждение и търсят с поглед надеждата.
Дори вятърът, който си играеше с едно измачкано джобно календарче от 2013 г., ми се стори топъл и дружелюбен. Чувствах се като добре заредена батерия на Нокия 3310. Дори си припявах на ум "Родени за рок" на Конкурент. Някъде изпод купчината съмнения и страхове беше успял да изпълзи моят Оптимизъм и ми се усмихваше с обещание. Боже Господи! Аз и моята Вяра в изначалното Добро! Колко ли смешни изглеждаме отстрани?! Понякога усещам двама ни като циганин и неговата маймунка. Той се грижи за нея. Храни я. Бди над здравето й. Държи я близо до себе си и и я показва на другите. Опитва се да ги накара да я харесат и да повярват в нея, въпреки подигравките и грозните шеги по техен адрес.
В този момент чух телефона си да звъни. Беше жена ми. Винаги щом я чуя имам чувството, че влиза свеж въздух в стая, пълна с множество потни хора.
Извадих телефона с премръзнала ръка и натиснах зелената слушалка. Краткото й мълчание обаче ми каза всичко. Баба беше починала. Да, тя беше доста възрастна. Но винаги е тъжно, когато някой, когото обичаш, си отиде завинаги. Винаги е боли, когато смъртта прави своя избор. А баба беше невероятно добър, силен и борбен човек, прекарал последните години от живота си в слепота, прикована към инвалидния стол. Често съм се удивлявал на нейния дух, борбеност и онова неизменно арменско чувство за хумор. Откъде тя намираше сили да носи този непосилен товар на крехките си плещи? Как успяваше да вижда смешната страна на нещата в своя малък свят, пълен с тъмнина и стари спомени? Какво й струваше да мисли за всеки един от нас поотделно, да ни обича и да ни напътства, седнала там - в стаята си - с малкото радио в ръце? Всички ли сме способни да бъдем силни като нея? И защо Бог изпраща изпитания на хората, ако ги обича? Тези и други нахални въпроси чукат нетърпеливи сега по вратата на моята тъга. Търсят отговори, а аз не зная какво да им кажа. Вместо това си я спомням жива, напрягаща слуха си, за да чува как й чета за цар Борис III, когото тя уважаваше.
Почивай в мир, бабо! Благодаря ти, че ми показа как да обичам живота въпреки глупавите му шеги понякога! Научи ме как го обичам и да го ценя! Това е моят начин да кажа, че те обичам и че винаги ще те пазя в душата си. Един ден пак ще се срещнем - в друго време, в друг свят!
В памет на Овсанна Такворян (1925 - 2019)!
Тя беше и моя баба.
Дори вятърът, който си играеше с едно измачкано джобно календарче от 2013 г., ми се стори топъл и дружелюбен. Чувствах се като добре заредена батерия на Нокия 3310. Дори си припявах на ум "Родени за рок" на Конкурент. Някъде изпод купчината съмнения и страхове беше успял да изпълзи моят Оптимизъм и ми се усмихваше с обещание. Боже Господи! Аз и моята Вяра в изначалното Добро! Колко ли смешни изглеждаме отстрани?! Понякога усещам двама ни като циганин и неговата маймунка. Той се грижи за нея. Храни я. Бди над здравето й. Държи я близо до себе си и и я показва на другите. Опитва се да ги накара да я харесат и да повярват в нея, въпреки подигравките и грозните шеги по техен адрес.
В този момент чух телефона си да звъни. Беше жена ми. Винаги щом я чуя имам чувството, че влиза свеж въздух в стая, пълна с множество потни хора.
Извадих телефона с премръзнала ръка и натиснах зелената слушалка. Краткото й мълчание обаче ми каза всичко. Баба беше починала. Да, тя беше доста възрастна. Но винаги е тъжно, когато някой, когото обичаш, си отиде завинаги. Винаги е боли, когато смъртта прави своя избор. А баба беше невероятно добър, силен и борбен човек, прекарал последните години от живота си в слепота, прикована към инвалидния стол. Често съм се удивлявал на нейния дух, борбеност и онова неизменно арменско чувство за хумор. Откъде тя намираше сили да носи този непосилен товар на крехките си плещи? Как успяваше да вижда смешната страна на нещата в своя малък свят, пълен с тъмнина и стари спомени? Какво й струваше да мисли за всеки един от нас поотделно, да ни обича и да ни напътства, седнала там - в стаята си - с малкото радио в ръце? Всички ли сме способни да бъдем силни като нея? И защо Бог изпраща изпитания на хората, ако ги обича? Тези и други нахални въпроси чукат нетърпеливи сега по вратата на моята тъга. Търсят отговори, а аз не зная какво да им кажа. Вместо това си я спомням жива, напрягаща слуха си, за да чува как й чета за цар Борис III, когото тя уважаваше.
Почивай в мир, бабо! Благодаря ти, че ми показа как да обичам живота въпреки глупавите му шеги понякога! Научи ме как го обичам и да го ценя! Това е моят начин да кажа, че те обичам и че винаги ще те пазя в душата си. Един ден пак ще се срещнем - в друго време, в друг свят!
В памет на Овсанна Такворян (1925 - 2019)!
Тя беше и моя баба.
January 8, 2019
ЗИМНО СЛЪНЦЕ
Януарският следобед се настаняваше удобно като мързелива котка върху затоплен капак на булевардна шахта. Студът - това лошо момче - тичаше по улиците на Пазарджик и щипеше хората където свари. Вече почти не си усещах лицето, а носът ми се превръщаше в малка ски писта. Нахлупих досадната си шапката и се загледах в ниското зимно слънце, което, без да зная как, усещах да грее право в сърцето ми. Това му харесвам на слънцето през януари - не топли, но свети в душите и сърцата на хората или поне в моите. Вдъхва надежди и прави нещата да изглеждат някак по-леки и поносими.
Всъщност, обичам си шапката и съм й благодарен. Мисля, че това е едно от най-важните постижения на човешката цивилизация, заедно с интернет и електрическата четка за зъби.
Оставих училището и учебния ден зад гърба си и поех по "Виа диагоналис". Така наричам пътя, по който всеки ден минавам. Нищо ново - римляните измислиха всичко много отдавна.
Не! Като се замисля - не е вярно. Винаги нося училището и работата си с мен, защото ги обичам. Чудех се дали днес успях да убедя шести клас колко важна е ролята на личността в историята, когато говорихме за цар Самуил и края на Първото българско царство. Дали съумях да покажа на девети клас, че изкуството често се използва за пропаганда? И дали седми клас разбраха разликите между управлението на Стефан Стамболов и това на Константин Стоилов. Дааа, не можем да избягаме от себе си. Ние сме такива, каквито сме. Носим с нас своите тревоги, желания и страхове. Странно нещо е удовлетворението от свършената работа - капризно и обстоятелствено като женски цикъл.
За да се разсея, си спомних, че тази вечер играе "Ливърпул". По дяволите, трябва да спечелим най - после шампионската титла. In Klopp We Trust!
Докато се бях отнесъл в мислите си далече в Мърсисайд, светофарът светна и аз пресякох заедно с две дами на средна възраст. Едната беше облечена в скъсани дънки и розово яке. А другата носеше тигров панталон и късо дамско палто. Не я разбирам тази мода със скъсаните панталони. Само като си помисля, че преди трийсетина години се търсеха услугите на международни шофьори, които срещу не малко пари носеха по някой чифт от така желаните дънкови панталони с марка RIFLE. А днес?!
Жената със скъсаните дънки носеше малка кожена раница, която на фона на пищните й форми приличаше по-скоро на малко портмоне.
И двете бяха гримирани така тежко, че човек би помислил, че отиват на Хелоуин парти.
- Оф! Имах чувството, че никога няма да светне зелено тоя скапан светофар. - промърмори едната, докато вървяхме по тротоара срещу Детската кухня.
- И аз съм така с мъжете. Имам чувството, че никога няма да срещна правилния. - отговори вяло другата.
- Ба! Ти луда ли си ма? Всички мъже са едни и същи - егоисти и тъпаци, дето искат само...Сещаш се!
Не зная дали това беше коварна провокация към мен или двете просто се радваха да ме видят, вървящ смирено и миролюбиво зад тях. След седем учебни часа обаче нямах сили и настроение за междуполова ксенофобия. Усмихнах се глупаво и бях готов да се призная за виновен за всички злини, сторени от мъжете в световен мащаб от Троянската война до днес. Дори щях, ако се наложи, да си разкъсам дрехите в знак на разкаяние или поне само ципа на якето. В този момент се чу онзи специфичен звук, когато някой ти изпраща сърца по месенджър.
- Чакай, че моя май пак ми пише. - каза дамата с раничката - портмоне и двете спряха. Възползвах се от този златен шанс и бързо ги заобиколих като Боби Фирмино, финтиращ защитата на "Манчестър Сити".
Само след няколко крачки се оказах на малкия площад пред бившето кино "Млада гвардия". Боже, колко много филми съм гледал там. Сега осъзнавам, че това беше сакрално място за Пазарджик в годините на зрелия социализъм, а и доста след избухването на демокрацията. Това кино, заедно с книгите, бяха нашата тераса към света. (Няма пък да напиша "прозорец"!).
Спомням си и онези смешни декоративни петли, които важно и наперено кръстосваха пространството между киното и сградата на милицията - истинска градска атракция. Какво стана после с тях и къде изчезнаха те - така и не разбрах.
Спрях се до малката будка и си поръчах обичайното следработно кафе. Трябва да търсим и да намираме малките радости. Те са нашата Китайска стена срещу жълтите зъби на стреса.
- Студено, а? - заговори ме продавачката, докато приготвяше кафето.
- Добре поне, че слънцето се показа. - отговорих.
- Да, така е. Усмихна ми деня. - каза тя.
Платих кафето и промълвих на тръгване:
- Радвам се, че и друг човек, освен мен, мисли за тези неща.
Момичето се усмихна уморено и отвърна:
- Понякога ми тежи да съм такава, но пък не всеки може да разбира слънцето и да го пуска в душата си.
- А може би то само ни избира. - казах вместо "довиждане" и поех по пътя си, усещайки топлото кафе през малката картонена чаша в ръката си.
Няколко метра по-късно две жени старателно търкаха надписите "Весела Коледа!" и "ЧНГ!" от витрината на един магазин, а един млад мъж с костюм бързаше към съда по някаква много важна работа.
Блогът на Илия Михайлов
Всъщност, обичам си шапката и съм й благодарен. Мисля, че това е едно от най-важните постижения на човешката цивилизация, заедно с интернет и електрическата четка за зъби.
Оставих училището и учебния ден зад гърба си и поех по "Виа диагоналис". Така наричам пътя, по който всеки ден минавам. Нищо ново - римляните измислиха всичко много отдавна.
Не! Като се замисля - не е вярно. Винаги нося училището и работата си с мен, защото ги обичам. Чудех се дали днес успях да убедя шести клас колко важна е ролята на личността в историята, когато говорихме за цар Самуил и края на Първото българско царство. Дали съумях да покажа на девети клас, че изкуството често се използва за пропаганда? И дали седми клас разбраха разликите между управлението на Стефан Стамболов и това на Константин Стоилов. Дааа, не можем да избягаме от себе си. Ние сме такива, каквито сме. Носим с нас своите тревоги, желания и страхове. Странно нещо е удовлетворението от свършената работа - капризно и обстоятелствено като женски цикъл.
За да се разсея, си спомних, че тази вечер играе "Ливърпул". По дяволите, трябва да спечелим най - после шампионската титла. In Klopp We Trust!
Докато се бях отнесъл в мислите си далече в Мърсисайд, светофарът светна и аз пресякох заедно с две дами на средна възраст. Едната беше облечена в скъсани дънки и розово яке. А другата носеше тигров панталон и късо дамско палто. Не я разбирам тази мода със скъсаните панталони. Само като си помисля, че преди трийсетина години се търсеха услугите на международни шофьори, които срещу не малко пари носеха по някой чифт от така желаните дънкови панталони с марка RIFLE. А днес?!
Жената със скъсаните дънки носеше малка кожена раница, която на фона на пищните й форми приличаше по-скоро на малко портмоне.
И двете бяха гримирани така тежко, че човек би помислил, че отиват на Хелоуин парти.
- Оф! Имах чувството, че никога няма да светне зелено тоя скапан светофар. - промърмори едната, докато вървяхме по тротоара срещу Детската кухня.
- И аз съм така с мъжете. Имам чувството, че никога няма да срещна правилния. - отговори вяло другата.
- Ба! Ти луда ли си ма? Всички мъже са едни и същи - егоисти и тъпаци, дето искат само...Сещаш се!
Не зная дали това беше коварна провокация към мен или двете просто се радваха да ме видят, вървящ смирено и миролюбиво зад тях. След седем учебни часа обаче нямах сили и настроение за междуполова ксенофобия. Усмихнах се глупаво и бях готов да се призная за виновен за всички злини, сторени от мъжете в световен мащаб от Троянската война до днес. Дори щях, ако се наложи, да си разкъсам дрехите в знак на разкаяние или поне само ципа на якето. В този момент се чу онзи специфичен звук, когато някой ти изпраща сърца по месенджър.
- Чакай, че моя май пак ми пише. - каза дамата с раничката - портмоне и двете спряха. Възползвах се от този златен шанс и бързо ги заобиколих като Боби Фирмино, финтиращ защитата на "Манчестър Сити".
Само след няколко крачки се оказах на малкия площад пред бившето кино "Млада гвардия". Боже, колко много филми съм гледал там. Сега осъзнавам, че това беше сакрално място за Пазарджик в годините на зрелия социализъм, а и доста след избухването на демокрацията. Това кино, заедно с книгите, бяха нашата тераса към света. (Няма пък да напиша "прозорец"!).
Спомням си и онези смешни декоративни петли, които важно и наперено кръстосваха пространството между киното и сградата на милицията - истинска градска атракция. Какво стана после с тях и къде изчезнаха те - така и не разбрах.
Спрях се до малката будка и си поръчах обичайното следработно кафе. Трябва да търсим и да намираме малките радости. Те са нашата Китайска стена срещу жълтите зъби на стреса.
- Студено, а? - заговори ме продавачката, докато приготвяше кафето.
- Добре поне, че слънцето се показа. - отговорих.
- Да, така е. Усмихна ми деня. - каза тя.
Платих кафето и промълвих на тръгване:
- Радвам се, че и друг човек, освен мен, мисли за тези неща.
Момичето се усмихна уморено и отвърна:
- Понякога ми тежи да съм такава, но пък не всеки може да разбира слънцето и да го пуска в душата си.
- А може би то само ни избира. - казах вместо "довиждане" и поех по пътя си, усещайки топлото кафе през малката картонена чаша в ръката си.
Няколко метра по-късно две жени старателно търкаха надписите "Весела Коледа!" и "ЧНГ!" от витрината на един магазин, а един млад мъж с костюм бързаше към съда по някаква много важна работа.
Блогът на Илия Михайлов
