Илия Михайлов's Blog, page 5
October 4, 2018
Малките моменти
За онези, "малките", моменти в училище. "Малките" моменти в малките междучасия, в които тичаш до учителската стая след поредния час. Превключваш бързо от проблемите Османската империя през XIX в. към причините и последиците от Великото преселение на народите. Купеното рано сутринта кафе отдавна се е превърнало в някаква студена кафява загадка, а телефонът ти показва няколко неприети повиквания.
Мислиш какъв доклад или отчет все още не си представил и дали някое дете от твоя клас не отсъства, за да звъннеш веднага на родителите. И въпреки всичко намираш секунди да забележиш безбройните детски лица, погледите, пълни с уважение, добронамереност или чисто детско любопитство. Намираш време да отговориш на усмивките, подарени ти толкова щедро. Дори ще се поспреш за миг. Ще успееш да дадеш уж набързо и между другото поискан съвет. Ще споделиш някоя толкова важна житейска истина, която си изстрадал и проумял навремето, защото би искал да предпазиш някого от някаква грешка. И ще прочетеш едно голямо "Благодаря!" в нечий очи. А после просто ще смениш дневника и ще се приготвиш за новия час, защото десетте минути вече са свършили.
За тези, за "малките" моменти, си мисля, които често остават недоизречени, недоуловени, но винаги са съпреживени.
Мислиш какъв доклад или отчет все още не си представил и дали някое дете от твоя клас не отсъства, за да звъннеш веднага на родителите. И въпреки всичко намираш секунди да забележиш безбройните детски лица, погледите, пълни с уважение, добронамереност или чисто детско любопитство. Намираш време да отговориш на усмивките, подарени ти толкова щедро. Дори ще се поспреш за миг. Ще успееш да дадеш уж набързо и между другото поискан съвет. Ще споделиш някоя толкова важна житейска истина, която си изстрадал и проумял навремето, защото би искал да предпазиш някого от някаква грешка. И ще прочетеш едно голямо "Благодаря!" в нечий очи. А после просто ще смениш дневника и ще се приготвиш за новия час, защото десетте минути вече са свършили.
За тези, за "малките" моменти, си мисля, които често остават недоизречени, недоуловени, но винаги са съпреживени.
October 3, 2018
Бил съм „там“
Топлият октомврийски вятър нежно поклащаше осиротелите клони на градските дървета. Сякаш танцуваше с тях някакъв странен латиноамерикански танц. Палаво подхвърляше нагоре и настрани едно пожълтяло листо, като косатка, която си играе с полужив тюлен.
Ниското есенно слънце отчаяно се опитваше да напомня за себе си на хората и автомобилите, поели в различни посоки по прашните улици на Пазарджик. Вървях между тях на път за спирката на болницата, за да си хвана автобуса и да се прибера в Пловдив. Усещах главата си като кошер, пълен с ядосани пчели, но след шестия час е така. Улових се, че се карам нещо на ум на някой от шестите класове. Боже! Полудявам! Притеснен съм за себе си. Днес, докато обсъждахме в клас решенията на Първия вселенски събор от 325 г. и религиозната политика на император Теодосий I, използвах за пръв път култовата даскалска патерица "Ако на някой чак толкова му се говори, мога веднага да му дам думата". Класика в жанра! По-дяволите, не искам да ставам класик! Не и такъв! Трябва да има начин да се съхраниш, да избегнеш удобното тихо местенце, което матрицата е приготвила грижовно за теб! Да останеш шарен, креативен и непредсказуем (в добрия смисъл на тази хубава дума).
Докато разсъждавах върху опасностите от професионалния си калъф, преминах по едно от мостчетата над канала. Зеленикавата вода спокойно отнасяше със себе си счупени стари клони, няколко листа от една тетрадка - речник, а задно с тях и старанието и амбициите на някой грижовен родител. „Пускай хляба си по водите…“ – помислих си аз.
Спомних си, че днес "Ливърпул" играят в Шампионската лига. От дете мечтая да посетя този град. Да погледам залеза над река Мърси, разхождайки се по доковете. Да видя как последните лъчи на слънцето нежно докосват птиците Ливър, гордо кацнали върху куполите на „Трите грации“. Да видя местата, където Джон, Пол, Ринго и Джордж са творили историята на рок енд рола. Да видя отвътре Светая светих - „Анфийлд роуд“. „Тревата там е по-зелена…“ - сигурен съм в това (да ме прощава Джефри Арчър за кощунството!). Не е вярно, че човек трябва да преследва мечтите си. Той трябва да върви рамо до рамо с тях, да им повтаря, че не бива да остаряват! Трябва да ги подкрепя и окуражава, гледайки ги в очите, а не в гърба. Трябва да се бори заедно с тях и да страда заедно с тях, за да успее да ги превърне в реалност някой ден.
Изведнъж го видях пред себе си. Беше застанал до една ограда и се взираше в един вече изтъркан лотариен билет. Сякаш виждах някой от героите на Стайнбек – онези бродяги от пристанището на Монтерей. Беше слаб среден на ръст побелял мъж, попрехвърлил 60-те, облечен в стар вълнен панталон, кафяв пуловер и черен елек без ръкави. Лицето му беше изпито и брадясало, а пожълтелите му мустаци приличаха на игленик. Добрите му синьо-сиви очи изведнъж се спряха върху мен, докато понечих да мина покрай него.
- Колко си висок, младеж? – ме попита внезапно той.
- 201 см – отговорих без да се замислям и се поспрях.
Разменихме си имената и той отново попита:
- Имаш ли една цигара, Илийчо?
- Не! – отговорих аз – Не пуша.
- И хубаво правиш. Защо ти е да се тровиш.
- Спечели ли нещо? – попитах аз с едва скрита ирония, сочейки с поглед изтъркания билет.
- Абе, вятър работа! Аз не за мен, за децата, че не успях нищо да им оставя след себе си – нито къща, нито кола, нито вила. Трийсет и четири години работа в завода за една скапана пенсия и една панелка.
- Само да е живот и здраве! – казах аз, опитвайки се да продължа по пътя си – Всичко земно остава тук – на Земята. Никой нищо не е отнесъл със себе си там – на оня свят.
- Така е, Илийчо! Всичко, което имаме го носим на гърба си. – отговори спокойно този странен пазарджишки уличен философ.
Съвсем спонтанно опипах с ръка раницата на гърба си, но веднага смлях метафората му.
- А „там“ – продължи той – „там“ е далече…и е близо. Бил съм „там“ два пъти.
Погледнах го с насмешка и потърсих с надежда да зърна някъде по джобовете му гърлото на някоя полупразна бутилка.
- Не бе, не съм луд, нито пиян – отговори ми той, сякаш прочел мислите ми. – Имам два инфаркта зад гърба си. Докато бях млад като теб въобще не се замислях за „там“, но сега вече е друго. „Тук“ е по-хубаво! Животът е хубав! Не бързай да го живееш!
Погледнах скришом часовника си. Беше почти два без седем минути.
- Аз ще вървя – казах. – Беше ми приятно!
- Довиждане, Илийчо! Бъди здрав!
Поех към спирката с енергични крачки, заобикаляйки един мравуняк точно пред себе си. В стройни редици хилядите мравки изпълняваха поредната си важна мисия. „Боже! И те бързат!“ – помислих аз и свих зад големия бял блок.
Ниското есенно слънце отчаяно се опитваше да напомня за себе си на хората и автомобилите, поели в различни посоки по прашните улици на Пазарджик. Вървях между тях на път за спирката на болницата, за да си хвана автобуса и да се прибера в Пловдив. Усещах главата си като кошер, пълен с ядосани пчели, но след шестия час е така. Улових се, че се карам нещо на ум на някой от шестите класове. Боже! Полудявам! Притеснен съм за себе си. Днес, докато обсъждахме в клас решенията на Първия вселенски събор от 325 г. и религиозната политика на император Теодосий I, използвах за пръв път култовата даскалска патерица "Ако на някой чак толкова му се говори, мога веднага да му дам думата". Класика в жанра! По-дяволите, не искам да ставам класик! Не и такъв! Трябва да има начин да се съхраниш, да избегнеш удобното тихо местенце, което матрицата е приготвила грижовно за теб! Да останеш шарен, креативен и непредсказуем (в добрия смисъл на тази хубава дума).
Докато разсъждавах върху опасностите от професионалния си калъф, преминах по едно от мостчетата над канала. Зеленикавата вода спокойно отнасяше със себе си счупени стари клони, няколко листа от една тетрадка - речник, а задно с тях и старанието и амбициите на някой грижовен родител. „Пускай хляба си по водите…“ – помислих си аз.
Спомних си, че днес "Ливърпул" играят в Шампионската лига. От дете мечтая да посетя този град. Да погледам залеза над река Мърси, разхождайки се по доковете. Да видя как последните лъчи на слънцето нежно докосват птиците Ливър, гордо кацнали върху куполите на „Трите грации“. Да видя местата, където Джон, Пол, Ринго и Джордж са творили историята на рок енд рола. Да видя отвътре Светая светих - „Анфийлд роуд“. „Тревата там е по-зелена…“ - сигурен съм в това (да ме прощава Джефри Арчър за кощунството!). Не е вярно, че човек трябва да преследва мечтите си. Той трябва да върви рамо до рамо с тях, да им повтаря, че не бива да остаряват! Трябва да ги подкрепя и окуражава, гледайки ги в очите, а не в гърба. Трябва да се бори заедно с тях и да страда заедно с тях, за да успее да ги превърне в реалност някой ден.
Изведнъж го видях пред себе си. Беше застанал до една ограда и се взираше в един вече изтъркан лотариен билет. Сякаш виждах някой от героите на Стайнбек – онези бродяги от пристанището на Монтерей. Беше слаб среден на ръст побелял мъж, попрехвърлил 60-те, облечен в стар вълнен панталон, кафяв пуловер и черен елек без ръкави. Лицето му беше изпито и брадясало, а пожълтелите му мустаци приличаха на игленик. Добрите му синьо-сиви очи изведнъж се спряха върху мен, докато понечих да мина покрай него.
- Колко си висок, младеж? – ме попита внезапно той.
- 201 см – отговорих без да се замислям и се поспрях.
Разменихме си имената и той отново попита:
- Имаш ли една цигара, Илийчо?
- Не! – отговорих аз – Не пуша.
- И хубаво правиш. Защо ти е да се тровиш.
- Спечели ли нещо? – попитах аз с едва скрита ирония, сочейки с поглед изтъркания билет.
- Абе, вятър работа! Аз не за мен, за децата, че не успях нищо да им оставя след себе си – нито къща, нито кола, нито вила. Трийсет и четири години работа в завода за една скапана пенсия и една панелка.
- Само да е живот и здраве! – казах аз, опитвайки се да продължа по пътя си – Всичко земно остава тук – на Земята. Никой нищо не е отнесъл със себе си там – на оня свят.
- Така е, Илийчо! Всичко, което имаме го носим на гърба си. – отговори спокойно този странен пазарджишки уличен философ.
Съвсем спонтанно опипах с ръка раницата на гърба си, но веднага смлях метафората му.
- А „там“ – продължи той – „там“ е далече…и е близо. Бил съм „там“ два пъти.
Погледнах го с насмешка и потърсих с надежда да зърна някъде по джобовете му гърлото на някоя полупразна бутилка.
- Не бе, не съм луд, нито пиян – отговори ми той, сякаш прочел мислите ми. – Имам два инфаркта зад гърба си. Докато бях млад като теб въобще не се замислях за „там“, но сега вече е друго. „Тук“ е по-хубаво! Животът е хубав! Не бързай да го живееш!
Погледнах скришом часовника си. Беше почти два без седем минути.
- Аз ще вървя – казах. – Беше ми приятно!
- Довиждане, Илийчо! Бъди здрав!
Поех към спирката с енергични крачки, заобикаляйки един мравуняк точно пред себе си. В стройни редици хилядите мравки изпълняваха поредната си важна мисия. „Боже! И те бързат!“ – помислих аз и свих зад големия бял блок.
October 1, 2018
Понеделникът
Вали, но не "като из ведро". Не харесвам този израз! Кой, по дяволите, днес използва ведро?! Дъждът пада тихо и упорито - като думи от устата на човек, който уморено продължава да твърди, че това, което казва, е истина и бавно сам започва да вярва в нея. Може би трябваше да послушам жена ми и да си взема чадър?! Не обичам да нося със себе си това постижение на човешката цивилизация! Чудя се как ли се е чувствал онзи, който стреля срещу Георги Марков на моста Ватерло в Лондон всеки път след това, когато му се е налагало да носи чадър. А днес сякаш има парад на чадърите (щях да напиша "на хвърчилата"). Големи, малки, скъсани, здрави, шарени, едноцветни. Всички, настанили се важно и удобно в ръцете на бързащите за работа хора.
Сивата пазарджишка утрин плавно прелива в есенните багри наоколо: жълто, червено, оранжево - есента смело е шарила в градската книжка за оцветяване. Дърветата гордо очакват съдбата си. Кой знае какво ще реши зимата - тази строга "втора инстанция". Те вече са дали поредните си свидни жертви, тъжно нападали по земята. Сякаш вървя по Алеята на славата, но вместо звездите на знаменитостите наоколо са пожълтелите тъжни листа.
Слагам качулката на суитшърта си и усещам как тя бавно се превръща в мокро парче плат. Но продължавам да вървя. Няма как! В живота трябва да продължаваме. А за къде? Защо? Това не е толкова важно. По-важното е да си част от тази откачена надпревара с времето, със себе си и с останалите. "Туй наше вечно "утре"...
Заобикалям внимателно безбройните локви - тези малки парченца от счупено огледало, които някой е разпръснал навсякъде из събуждащия се град. В тях плахо се оглежда новият ден - понеделникът. Той винаги ми е приличал на най-недолюбваното от всички седем деца на г-жа Седмицата. Жал ми е за него! Не познавам човек, който обича да е понеделник. Хората често крият собствените си страхове и неувереност зад недоволството, че "днес е понеделник". И аз съм един от тях. Осъзнавам го. Опитвам се да си повтарям, че това е страхотен ден, в който всичко започва отначало. Нов ден. Нова седмица. Нови шансове. Нови възможности. Нови посоки... Опитвам се, но май не ми се получава особено. Продължава тихо да вали.
Сивата пазарджишка утрин плавно прелива в есенните багри наоколо: жълто, червено, оранжево - есента смело е шарила в градската книжка за оцветяване. Дърветата гордо очакват съдбата си. Кой знае какво ще реши зимата - тази строга "втора инстанция". Те вече са дали поредните си свидни жертви, тъжно нападали по земята. Сякаш вървя по Алеята на славата, но вместо звездите на знаменитостите наоколо са пожълтелите тъжни листа.
Слагам качулката на суитшърта си и усещам как тя бавно се превръща в мокро парче плат. Но продължавам да вървя. Няма как! В живота трябва да продължаваме. А за къде? Защо? Това не е толкова важно. По-важното е да си част от тази откачена надпревара с времето, със себе си и с останалите. "Туй наше вечно "утре"...
Заобикалям внимателно безбройните локви - тези малки парченца от счупено огледало, които някой е разпръснал навсякъде из събуждащия се град. В тях плахо се оглежда новият ден - понеделникът. Той винаги ми е приличал на най-недолюбваното от всички седем деца на г-жа Седмицата. Жал ми е за него! Не познавам човек, който обича да е понеделник. Хората често крият собствените си страхове и неувереност зад недоволството, че "днес е понеделник". И аз съм един от тях. Осъзнавам го. Опитвам се да си повтарям, че това е страхотен ден, в който всичко започва отначало. Нов ден. Нова седмица. Нови шансове. Нови възможности. Нови посоки... Опитвам се, но май не ми се получава особено. Продължава тихо да вали.
September 17, 2018
ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН
Шофьорът изпи и последната глътка блудкаво кафе. Погледна картонената чашка с надпис "Espresso", за да се увери, че е празна. Поразклати я с въртеливо движение на ръката, сякаш навиваше волана, и я запрати пренебрежително в коша. Посегна към джоба на ризата си, откъдето издайнически се подаваше кутия цигари. Понечи да запали, но видя часовника си, намръщи се и се отказа. Постоя още малко пред автобуса, като машинално приглаждаше с ръка измачканата си вратовръзка. Приличаше на участник в състезание за най-дълга брада, който нежно гали своята, отгледана с толкова любов и търпение.
Празният автобус миришеше на застоял въздух и уморени хора. Шофьорът бавно се настани на мястото си и увеличи звука ва радиото. На фона на най-новите летни хитове от време на време се долавяше рекламния възглас: "Радио "Цици" (така де - "Радио "Сити"). За пореден път осъзнах колко съм старомоден по отношение на музиката и благодарих на брат ми за това. Никога няма да забравя онази зимна вечер на далечната вече 1984 г., когато той донесе от някъде малък касетофон Sharp. Извади една 90-минутна аудио касета TDK и аз за пръв път чух AC/DC, което се достатъчно, за да се влюбя в тях завинаги. Странно е как всяко поколение носи със себе си своята музика, своите мечти и надежди, своите страхове, които бавно се превръщат в спомени.
Сгушен на своята седалка, се опитвах да чувам в слушалките си собствената си плейлиста, заредена в телефона ми. Наслаждавах се на посланията на класическия рок и правех планове за новия ден - първият за новата учебна година. Двете червени плюшени зарчета, окачени под автобусния часовник, важно се поклащаха в такт, като Махалото на Фуко. Забелязах в огледалото над шофьора, че той гледа логото на моето училище на тениската ми и казва нещо. Свалих слушалките си и шофьорът повтори въпроса си:
- Даскал ли си?
Веднага разбрах, че му е скучно и иска да си говори с някого. За мое съжаление само аз бях на разположение.
- Даскал ли си, казвам? - повтори отново той
- Опитвам се - отговорих отегчено аз с надеждата да прогоня нахалната конска муха на неговото любопитство.
- Как така се опитваш?
Мислех как да му обясня, че според мен човек първо трябва да разбере колко много не знае за една работа, колко много трябва да я учи, преди глупаво да си въобразява, че я върши добре. Дори отворих уста, за да му го кажа, но в този момент на плахото септемврийско утро нежно погали лицето ми като пръсти на кадифена ръкавица.
Секунди по-късно шофьорът - философ изстреля поредното си предизвикателство към мен:
- Ех, лесна е твойта! - въздъхна огорчено той. А после така напсува притежателя на някакъв червен опел, който го изпревари, че усетих как двете ми уши се изчервиха от срам, като благородни девици от пансион.
- Увеличиха ви заплатите. Работите по половин ден. Имате два месеца отпуска. Нямате норма да гоните! Вие сте построили социализма бе! Кой като вас?!
Докато слушах тази поредна шофьорска провокация, неволно се усмихнах. Осъзнах, че ако това се беше случило преди години, щях разпалено да се впусна в режим на обяснение. Щях да му кажа, че аз съм учител не само от понеделник до петък, че аз и колегите ми живеем с проблемите и радостите на децата ни. Щях да му обясня, че резултатите от учителския труд няма как да покриват някакви норми тук и сега, защото те се виждат след години. Щях да му изкрещя, че няма представа колко трудно и красиво е да запалиш любопитството и свещения стремеж към знания у младите хора от XXI в. Няма съкратен вариант на упътване за това, който да изтеглиш в pdf формат и да го стартираш с един клик.
Щях да му кажа, че от мен и от другите "даскали" се очаква да бъдем партньори с родителите в т.нар. "образователно-възпитателен процес", но много често нашите "партньори" от години са "бели роби" в Гърция, Испания, Англия и къде ли още не. Жертват себе си в името на децата си, които ние, в клас, се опитваме да направим добри и образовани хора.
Щях да...Щях, но не казах нищо. Продължих да мълча. Усетих как Чувството ми за справедливост се задъхва от поредния си астматичен пристъп, а Търпението ми стои смело до него и се опитва да го успокои.
Беше време за слизане. Изведнъж си казах "По дяволите, мъжки! Защо не му отвърна? Защо се държа като Махатма Ганди?!".
Автобусът спря и шофьора отвори врати. Погледна ме и вяло ми каза:
- А, да - честит първи учебен ден!
- Благодаря - отговорих аз - Довиждане!
Слязох. Сложих си слушалките. Зазвуча музиката на "Нова генерация" и гласа на Митко Воев: "Корабът ще си пътува в морето от неща...".
Пред баничарницата на спирката вече имаше опашка от гладни и сънени мъже в работни гащеризони. Едно такси направи забранена маневра и бавно изчезна в далечината.
Празният автобус миришеше на застоял въздух и уморени хора. Шофьорът бавно се настани на мястото си и увеличи звука ва радиото. На фона на най-новите летни хитове от време на време се долавяше рекламния възглас: "Радио "Цици" (така де - "Радио "Сити"). За пореден път осъзнах колко съм старомоден по отношение на музиката и благодарих на брат ми за това. Никога няма да забравя онази зимна вечер на далечната вече 1984 г., когато той донесе от някъде малък касетофон Sharp. Извади една 90-минутна аудио касета TDK и аз за пръв път чух AC/DC, което се достатъчно, за да се влюбя в тях завинаги. Странно е как всяко поколение носи със себе си своята музика, своите мечти и надежди, своите страхове, които бавно се превръщат в спомени.
Сгушен на своята седалка, се опитвах да чувам в слушалките си собствената си плейлиста, заредена в телефона ми. Наслаждавах се на посланията на класическия рок и правех планове за новия ден - първият за новата учебна година. Двете червени плюшени зарчета, окачени под автобусния часовник, важно се поклащаха в такт, като Махалото на Фуко. Забелязах в огледалото над шофьора, че той гледа логото на моето училище на тениската ми и казва нещо. Свалих слушалките си и шофьорът повтори въпроса си:
- Даскал ли си?
Веднага разбрах, че му е скучно и иска да си говори с някого. За мое съжаление само аз бях на разположение.
- Даскал ли си, казвам? - повтори отново той
- Опитвам се - отговорих отегчено аз с надеждата да прогоня нахалната конска муха на неговото любопитство.
- Как така се опитваш?
Мислех как да му обясня, че според мен човек първо трябва да разбере колко много не знае за една работа, колко много трябва да я учи, преди глупаво да си въобразява, че я върши добре. Дори отворих уста, за да му го кажа, но в този момент на плахото септемврийско утро нежно погали лицето ми като пръсти на кадифена ръкавица.
Секунди по-късно шофьорът - философ изстреля поредното си предизвикателство към мен:
- Ех, лесна е твойта! - въздъхна огорчено той. А после така напсува притежателя на някакъв червен опел, който го изпревари, че усетих как двете ми уши се изчервиха от срам, като благородни девици от пансион.
- Увеличиха ви заплатите. Работите по половин ден. Имате два месеца отпуска. Нямате норма да гоните! Вие сте построили социализма бе! Кой като вас?!
Докато слушах тази поредна шофьорска провокация, неволно се усмихнах. Осъзнах, че ако това се беше случило преди години, щях разпалено да се впусна в режим на обяснение. Щях да му кажа, че аз съм учител не само от понеделник до петък, че аз и колегите ми живеем с проблемите и радостите на децата ни. Щях да му обясня, че резултатите от учителския труд няма как да покриват някакви норми тук и сега, защото те се виждат след години. Щях да му изкрещя, че няма представа колко трудно и красиво е да запалиш любопитството и свещения стремеж към знания у младите хора от XXI в. Няма съкратен вариант на упътване за това, който да изтеглиш в pdf формат и да го стартираш с един клик.
Щях да му кажа, че от мен и от другите "даскали" се очаква да бъдем партньори с родителите в т.нар. "образователно-възпитателен процес", но много често нашите "партньори" от години са "бели роби" в Гърция, Испания, Англия и къде ли още не. Жертват себе си в името на децата си, които ние, в клас, се опитваме да направим добри и образовани хора.
Щях да...Щях, но не казах нищо. Продължих да мълча. Усетих как Чувството ми за справедливост се задъхва от поредния си астматичен пристъп, а Търпението ми стои смело до него и се опитва да го успокои.
Беше време за слизане. Изведнъж си казах "По дяволите, мъжки! Защо не му отвърна? Защо се държа като Махатма Ганди?!".
Автобусът спря и шофьора отвори врати. Погледна ме и вяло ми каза:
- А, да - честит първи учебен ден!
- Благодаря - отговорих аз - Довиждане!
Слязох. Сложих си слушалките. Зазвуча музиката на "Нова генерация" и гласа на Митко Воев: "Корабът ще си пътува в морето от неща...".
Пред баничарницата на спирката вече имаше опашка от гладни и сънени мъже в работни гащеризони. Едно такси направи забранена маневра и бавно изчезна в далечината.
September 9, 2018
Филип
Беше събота. Един от онези дни в началото на септември, когато лятото сякаш бавно проумява, че скоро трябва да стяга куфарите си, пълни със сини спомени, следи от морски пясък и мидени черупки. А после, като обидено дете, започва да върти номера на хората. Слънцето става все по-срамежливо и внимателно. Морето забравя за своите обещания. А думата "чадър" променя сезонно смисъла си. Дърветата принасят свидни първи жертви в името на есента - пожълтели листа, които падат уморени по улиците на шумния град.
На всичкото отгоре миришеше и на печени чушки, а замирише ли веднъж на печени чушки - спукана му е работата на българското лято.
Разхождахме се с жена ми по Главната, когато изведнъж задуха силен вятър, а сивите облаци се появиха изневиделица като пожарникари. Щеше да завали.
Тръгнахме към вкъщи, но списъкът с покупки в джоба ми упорито твърдеше, че трябва да се отбием в Четвъртък пазара. Странно нещо са пазарите - малки организми със свой собствен пулс в голямото тяло на града. Имат си свои закони и правила, своя неповторима атмосфера, своя хармония.
Не ми се искаше да се гмурна в това море от търсене и предлагане, където, кой знае как, всички дини са от Любимец, а всички картофи - от Смолян. Седнах на една пейка, за да изчакам жена ми.
Тогава се появи той - слаб, но енергичен мургав мъж, видимо попрехвълил 50-те. Гледайки го, си мислех как хората остаряват по различен начин. При някои старостта идва бавно и нежно, като любовна песен. Други обаче нямат този късмет и годините бързо и безпощадно оставят следите си върху тях. Човекът явно не беше от късметлиите. Брадясалото му лице беше набраздено от бръчки. Около плешивото му теме все още се забелязваше малко побеляла коса. Докато си мърмореше нещо под носа, забелязах три или четири жълти зъба, които бяха самотни господари на цялата му уста. Имаше топли и добри очи, които бяха започнали да помътняват. Беше облечен в избеляла тениска, дълъг платнен панталон с ръб и стари маратонки. В здравите си жилести ръце стискаше три празни пластмасови кутии от маслини. Бях го виждал и друг път да помага на търговците от различните сергии. Изхвърляше стари плодове и зеленчуци. Носеше чували. Метеше.
Докато миеше кутиите под чешмата, погледът му се спря върху мен. Усмихна ми се и аз реших да го заговоря:
- Как се казваш? - попитах
- Филип - отговори той и добави - Циганин съм ама съм добър човек.
- Няма значение, че си циганин. - отвърнах аз и на свой ред добавих - Ние всички първо сме хора.
Филип не каза нищо. Спря чешмата и седна до мен. После ми разказа живота си набързо. Кой знае защо, след като свърши, го попитах:
- Щастлив ли си?
А той отговори:
- Да! Днеска съм изкарал 70 стотинки. Нека има и за другите.
- И все пак - настоях аз - какво искаш?
- Здрави да са всички, а за мен - каквото остане.
Усетих как се надига на пръсти, за да надмогне срама и неудобство си и продължи без да ме гледа:
- Ще ми дадеш ли 30 стотинки, да ми стане цяло левче.
Нещо ме преряза като с нож. Извадих една монета от 1 лв и му я дадох. Той започна да ме благославя. В този момент дойде жена ми. Беше купила боровинки. Веднага отвори пластмасовата кутия и му я подаде. Филип си взе няколко плодчета. Грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките. Понечи да целуне ръцете на жена ми в знак на благодарност, но тя го спря.
- Не трябва! - каза Валечка - Не е редно! Недей!
Сбогувахме се с Филип и мълчаливо поехме към вкъщи.
Вятърът отново разхлади този странен късен следобед. Един човек излезе, носейки кашон с домати, и се насочи към спрелия наблизо стар фолксваген пасат. Пазарът се готвеше да затваря.
На всичкото отгоре миришеше и на печени чушки, а замирише ли веднъж на печени чушки - спукана му е работата на българското лято.
Разхождахме се с жена ми по Главната, когато изведнъж задуха силен вятър, а сивите облаци се появиха изневиделица като пожарникари. Щеше да завали.
Тръгнахме към вкъщи, но списъкът с покупки в джоба ми упорито твърдеше, че трябва да се отбием в Четвъртък пазара. Странно нещо са пазарите - малки организми със свой собствен пулс в голямото тяло на града. Имат си свои закони и правила, своя неповторима атмосфера, своя хармония.
Не ми се искаше да се гмурна в това море от търсене и предлагане, където, кой знае как, всички дини са от Любимец, а всички картофи - от Смолян. Седнах на една пейка, за да изчакам жена ми.
Тогава се появи той - слаб, но енергичен мургав мъж, видимо попрехвълил 50-те. Гледайки го, си мислех как хората остаряват по различен начин. При някои старостта идва бавно и нежно, като любовна песен. Други обаче нямат този късмет и годините бързо и безпощадно оставят следите си върху тях. Човекът явно не беше от късметлиите. Брадясалото му лице беше набраздено от бръчки. Около плешивото му теме все още се забелязваше малко побеляла коса. Докато си мърмореше нещо под носа, забелязах три или четири жълти зъба, които бяха самотни господари на цялата му уста. Имаше топли и добри очи, които бяха започнали да помътняват. Беше облечен в избеляла тениска, дълъг платнен панталон с ръб и стари маратонки. В здравите си жилести ръце стискаше три празни пластмасови кутии от маслини. Бях го виждал и друг път да помага на търговците от различните сергии. Изхвърляше стари плодове и зеленчуци. Носеше чували. Метеше.
Докато миеше кутиите под чешмата, погледът му се спря върху мен. Усмихна ми се и аз реших да го заговоря:
- Как се казваш? - попитах
- Филип - отговори той и добави - Циганин съм ама съм добър човек.
- Няма значение, че си циганин. - отвърнах аз и на свой ред добавих - Ние всички първо сме хора.
Филип не каза нищо. Спря чешмата и седна до мен. После ми разказа живота си набързо. Кой знае защо, след като свърши, го попитах:
- Щастлив ли си?
А той отговори:
- Да! Днеска съм изкарал 70 стотинки. Нека има и за другите.
- И все пак - настоях аз - какво искаш?
- Здрави да са всички, а за мен - каквото остане.
Усетих как се надига на пръсти, за да надмогне срама и неудобство си и продължи без да ме гледа:
- Ще ми дадеш ли 30 стотинки, да ми стане цяло левче.
Нещо ме преряза като с нож. Извадих една монета от 1 лв и му я дадох. Той започна да ме благославя. В този момент дойде жена ми. Беше купила боровинки. Веднага отвори пластмасовата кутия и му я подаде. Филип си взе няколко плодчета. Грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките. Понечи да целуне ръцете на жена ми в знак на благодарност, но тя го спря.
- Не трябва! - каза Валечка - Не е редно! Недей!
Сбогувахме се с Филип и мълчаливо поехме към вкъщи.
Вятърът отново разхлади този странен късен следобед. Един човек излезе, носейки кашон с домати, и се насочи към спрелия наблизо стар фолксваген пасат. Пазарът се готвеше да затваря.
August 19, 2018
Среднощно
Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари - сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо изчезна.
Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас.
Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини".
"Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня".
Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история.
Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.
Проверих колко е часът - стар навик на пътуващите братя и сестри. Вече беше понеделник. Нов ден. Нова седмица. Ново начало. Хората сякаш имаме нужда да започваме отначало всеки път, когато осъзнаем вродената си невъзможност да контролираме Негово величество Времето. Желанието да започваме "на чисто" и онзи свещен наш стремеж да забравяме лошото и да вървим "напред", каквото и да означава това за всеки един от нас.
Точно преди отново да си легна, чух шум от телефона си. Бях забравил интернета включен. Взех го в ръцете си и преди да прекъсна връзката си глобалния свят проверих какво се случва паралелната реалност фейсбук. Попаднах на поредния спор на висок стил между хората от една група за книги. Ставаше дума за снимка, на която се виждаше книга, която лежи затворена върху два женски крака (подчертавам също затворени) и един палец с ярко червен нокът отстрани. До колкото успях да проследя хрониката на събитията, собственичката на палеца и книгата беше изправена до стената от другарския съд на групата. Беше защитила вече избора си на четиво и безстрашно съобщаваше на всички, че бърка пълен и кратък член. В коментар под нейния някой предлагаше да я изгорят на клада заради този непростим грях. Впечатли ме обаче друга дама, която твърдеше, че всички, които харесват "Аз още броя дните", са "нежни домакини".
"Супер! - помислих си аз - научих нещо ново за себе си! Аз съм "нежна домакиня".
Понечих да напиша своя авторитетен коментар и аз, но в същия момент телефонът ми се изключи. Приех това като поличба да не се замесвам. Стигаше ми участието в този странен социален експеримент. Хубаво е да имаш позиция и да умееш да я изразяваш, но също така е хубаво понякога да я запазваш за себе си, като крайчето на хляба или последната лъжица от плънката за пълнени чушки. Сигурен съм, че ако човечеството мислеше по този начин, щеше да си спести половината войни и катаклизми в своята история.
Сложих телефона да се зареди. Легнах и си пуснах моята лична пералня на спомените на дълга програма, за да заспя отново. Навън една кола мина по нашата улица и бавно изчезна в нощта.
August 15, 2018
Магазинът за бельо
Магазинът за бельо
Докато вървяхме с жена ми по "Съединение", все още се наслаждавах на вкуса от късното следобедно кафе. Истинска блажена симфония от ароматна черна течност и сметаната, придаваща й по-богат и мек смисъл. Има нещо свещено в тези две консистенции, нещо загадъчно и тайнствено - като начинът, по който се допълват. Някаква езическа харизма на двуеначалието в човешката природа. Та какво, по дяволите, е кафето без сметана - теорема без доказателство!
Беше час пик и до нас вече пъплеше градският трафик подобно на голяма гъсеница с безброй пипала. Млада жена в скъпа кола, с малко момиченце на задната седалка, стискаше с едната си ръка волана като важно съдебно доказателство. Говореше нещо на детето и държеше телефона си с другата ръка. Какъв коефициент на полезно действие имат понякога жените! В сравнение с тях, много от нас - мъжете, са като първата версия на Windows - с огромен потенциал за безброй подобрения.
От автобус N 15, който също чакаше на светофара, ни гледаха уморено няколко души. Стори ми се, че на челата на всички пишеше с големи букви "ДОСАДА". Останалата част от пътникопотока (как звучи само!) представляваха носове, забити надолу - най-вероятно в различни по вид и големина мобилни устройства.
Слънцето вече бавно се приготвяше да си ходи, но лъчите му все още ни галеха закачливо. Спомних си онази стара песен на "Атлас" - "Няма да си купя тъмни очила! Към слънцето ще гледам и ще пея!". Вместо да пея обаче, анализирахме с жена ми, като двама треньори след мач, изминалия ден, който трябваше да завърши с посещението ни в магазина за бельо. Там ни посрещна изрусена жена на средна възраст, която мило се усмихна и веднага предложи богат асортимент.
Валечка влезе в пробната и аз останах сам, заобиколен от безброй видове и марки гащи, сутиени, чорапогащници, жартиери, халати и какво ли още не. Чувствах се ужасно неловко. Все едно ме бяха хванали да плача по време на индийски филм. Усмихнах се глупаво на продавачката, която ми отвърна със същото. Стремях се да не гледам разголените момичета от кутиите със сутиени. Търсех притеснен мъжките чорапи, които да използвам като спасителен пристан за погледа си.
Настаних се до прозореца, между два женски манекена без глави, облечени в оскъден бански. Над мен беше климатикът, който работеше като грък в петък следобед. А в гърба си усещах как ме удрят една след друга някакви летни денс мелодии от тези, които пускат на килограм по радио "Сити". След около 10 минути жена ми беше готова с избора си. В този момент видях тези две странни розови приспособления, които стояха до рафта със сутиени. Понечих да попитам продавачката за практическото приложение на това странно изобретение, защото усетих как любопитството ми силно ме дръпна за ръката. Но то веднага се скри зад мен като малко дете, щом чу равния глас на срама ми. Изчаках Валечка да излезе от пробната и тихо й прошепнах:
- За какво се използва онова там? - сочейки с поглед двете големи розови, пластмасови на вид, очи.
Продавачката явно ме беше чула, докато прибираше парите в касата. Усмихна се деликатно и каза:
- Това са женски подплънки за бюст.
- Разбира се - казах аз с неудобство - какво друго!
Следващите изречения просто ми се изплъзнаха, за което веднага съжалих, но вече беше късно:
- Това е то човешкият прогрес! Едно време нашите момичета си слагаха чорапи!
Настана неловка тишина. Имах чувството, че от радиото са прекъснали летните хитове, за да чуят какво съм изтърсил. Земята под краката ми бавно се разтваряше и аз с удоволствие щях да потъна в нея.
Признавам, че не съм се чувствал така глупаво от последния път, когато се опитвах да проумея посланието, закодирано в една картина на Шагал.
Продавачката се усмихна снизходително, а аз побързах да избягам отвън засрамен, където изчаках жена ми.
Магазинът скоро щеше да затвори.
Докато вървяхме с жена ми по "Съединение", все още се наслаждавах на вкуса от късното следобедно кафе. Истинска блажена симфония от ароматна черна течност и сметаната, придаваща й по-богат и мек смисъл. Има нещо свещено в тези две консистенции, нещо загадъчно и тайнствено - като начинът, по който се допълват. Някаква езическа харизма на двуеначалието в човешката природа. Та какво, по дяволите, е кафето без сметана - теорема без доказателство!
Беше час пик и до нас вече пъплеше градският трафик подобно на голяма гъсеница с безброй пипала. Млада жена в скъпа кола, с малко момиченце на задната седалка, стискаше с едната си ръка волана като важно съдебно доказателство. Говореше нещо на детето и държеше телефона си с другата ръка. Какъв коефициент на полезно действие имат понякога жените! В сравнение с тях, много от нас - мъжете, са като първата версия на Windows - с огромен потенциал за безброй подобрения.
От автобус N 15, който също чакаше на светофара, ни гледаха уморено няколко души. Стори ми се, че на челата на всички пишеше с големи букви "ДОСАДА". Останалата част от пътникопотока (как звучи само!) представляваха носове, забити надолу - най-вероятно в различни по вид и големина мобилни устройства.
Слънцето вече бавно се приготвяше да си ходи, но лъчите му все още ни галеха закачливо. Спомних си онази стара песен на "Атлас" - "Няма да си купя тъмни очила! Към слънцето ще гледам и ще пея!". Вместо да пея обаче, анализирахме с жена ми, като двама треньори след мач, изминалия ден, който трябваше да завърши с посещението ни в магазина за бельо. Там ни посрещна изрусена жена на средна възраст, която мило се усмихна и веднага предложи богат асортимент.
Валечка влезе в пробната и аз останах сам, заобиколен от безброй видове и марки гащи, сутиени, чорапогащници, жартиери, халати и какво ли още не. Чувствах се ужасно неловко. Все едно ме бяха хванали да плача по време на индийски филм. Усмихнах се глупаво на продавачката, която ми отвърна със същото. Стремях се да не гледам разголените момичета от кутиите със сутиени. Търсех притеснен мъжките чорапи, които да използвам като спасителен пристан за погледа си.
Настаних се до прозореца, между два женски манекена без глави, облечени в оскъден бански. Над мен беше климатикът, който работеше като грък в петък следобед. А в гърба си усещах как ме удрят една след друга някакви летни денс мелодии от тези, които пускат на килограм по радио "Сити". След около 10 минути жена ми беше готова с избора си. В този момент видях тези две странни розови приспособления, които стояха до рафта със сутиени. Понечих да попитам продавачката за практическото приложение на това странно изобретение, защото усетих как любопитството ми силно ме дръпна за ръката. Но то веднага се скри зад мен като малко дете, щом чу равния глас на срама ми. Изчаках Валечка да излезе от пробната и тихо й прошепнах:
- За какво се използва онова там? - сочейки с поглед двете големи розови, пластмасови на вид, очи.
Продавачката явно ме беше чула, докато прибираше парите в касата. Усмихна се деликатно и каза:
- Това са женски подплънки за бюст.
- Разбира се - казах аз с неудобство - какво друго!
Следващите изречения просто ми се изплъзнаха, за което веднага съжалих, но вече беше късно:
- Това е то човешкият прогрес! Едно време нашите момичета си слагаха чорапи!
Настана неловка тишина. Имах чувството, че от радиото са прекъснали летните хитове, за да чуят какво съм изтърсил. Земята под краката ми бавно се разтваряше и аз с удоволствие щях да потъна в нея.
Признавам, че не съм се чувствал така глупаво от последния път, когато се опитвах да проумея посланието, закодирано в една картина на Шагал.
Продавачката се усмихна снизходително, а аз побързах да избягам отвън засрамен, където изчаках жена ми.
Магазинът скоро щеше да затвори.
August 8, 2018
Балет
Лъчите на нахалното юнско слънце упорито се опитваха да преминат през моята импровизирана отбранителна линия - прането на жена ми, което съхнеше мъченически на терасата. Няколко тениски, чаршафи и гащи, излезли току-що от пералнята и ухаещи на прах за пране, ми осигуряваха прохладна защита, жертвайки себе си. Последната преграда пред африканските температури навън се състоеше от две пердетата. Долепени едно зад друго, те приличаха на двама интербригадисти от Гражданската война в Испания. Оставаше само едно от тях да извика "No pasaran!".
Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.
Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.
Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!
Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.
Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.
Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."
"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".
Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.
Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.
"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".
Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.
Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!
Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.
Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.
- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.
- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.
Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:
- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.
Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.
Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.
Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.
Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!
Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.
Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност - просто ей така, на входната врата.
Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: "Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме "Жизел"."
"Дааа - помислих си аз - балет...Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!".
Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.
Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис "ОХРАНА". Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон - "МРАЗЯ" или поне "ЗАВИЖДАМ". Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.
"От друга страна - помислих си аз - къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!".
Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.
Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави - разни хора, разни езици!
Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко - комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.
Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.
- Е, какво? Хареса ли ти "Жизел"? - попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.
- Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари... - отговори тя.
Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата - "копце, копце, цакай малко", когато Валечка продължи:
- Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.
Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.
August 4, 2018
Лодка от борови кори
Помниш ли онези дни, в които рисувахме слънцето само с жълт молив - някъде в горния ляв или десен ъгъл на белия лист? Че къде другаде, ако не там, е мястото на едно детско слънце?! Как улавяхме лъчите му с ръце. Въртяхме се заедно в кръг, смеехме се и не спирахме да бъдем щастливи, защото просто не знаехме,че е възможно. Лъжата, страха и лицемерието стояха наблизо и завистливо ни зяпаха, но ние все още не ги познавахме.
Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност.
Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис "Ну, погоди" и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас.
Не знаехме какво означава "вчера", защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно "сега", а "утре"-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали.
Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.
Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност.
Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис "Ну, погоди" и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас.
Не знаехме какво означава "вчера", защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно "сега", а "утре"-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали.
Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.
June 22, 2018
Кончетата
Тази вечер не беше по-специална с нищо. Просто началото на Световното първенство по футбол. Обичах тази игра навремето, когато все още парите не бяха унищожили нейното очарование, когато на терена все още имаше джентълмени, а не метросексуални лигльовци с оскубани вежди.
Жена ми беше твърде уморена и си легна, но аз реших да догледам мача. На почивката между полувремената излязох на терасата да се порадвам на красивата юнска вечер. Небето над мен беше ясно и осеяно със звезди. Сякаш някакъв добър магьосник беше разперил огромния си плащ над Пловдив. Мирис на лято и бензин от близката бензиностанция напомняха за уморения от жегата градски ден, който си беше отишъл, оставяйки навън удобните си чехли, за да ги обуе бос отново утре сутрин.
Напрягах слуха си да чуя щурците, но успях да уловя само тихия тътен, който идваше от Марица. Реката разказваше своите спомени, споделяше тайните си и търсеше Хераклит, за да го попита дали все още вярва в онова, което беше казал преди няколкостотин години за нея.
Кафенето под нас все още работеше. Чувах гласовете на двама - трима души, които явно не се интересуваха от най-голямото спортно събитие на годината и тихо си говореха.
- Страхувам се от змии - каза единият от гласовете.
- Мен пък ме е страх да се доверявам, майна. Голям проблем ми е. А може би е за добро. - сподели вторият глас.
- Ебаси проблемите! - възнегодува глас номер три.
- Що бе? Ти не се ли страхуваш от нещо - попита първият глас.
- Страхувам се, майна! И аз се страхувам. - каза глас номер три.
- От к'во те е страх? - попита вторият глас.
- Страх ме е - отговори сериозно глас номер три - страх ме, че имам само 10 кинта, майна, а цигарите ми свършиха и не знам как ще я карам утре.
Последва добродушна колективна псувня с тон на комплимент, а после тримата избухнаха в смях.
Да, трудно се изправяме срещу страховете си, но лесно свикваме с тях. Надигаме се понякога на пръстите на своята решителност. Правим опит да ги погледнем в очите. Крещим на ум, а после усещаме студената пот на безсилието, която се стича по гърба ни.
Спомних си как като дете майка ми ме водеше да ме подстригват във фризьорския салон под Битовия комбинат в Пазарджик, който в началото на 80-те години на миналия век, всички наричаха просто "Кончетата". Причината беше, че там имаше дървени кончета и слончета, облепени със захабена изкуствена кожа, на които сядаха деца, докато ги подстригват. Няма да забравя онзи странен смесен вкус на сълзи и сополи в устата си, когато бях на 6 или 7 г. и яхнах за пореден път едно червено конче. Една мила ниска добродушна леличка ми нахлузи бял чаршаф, усмихна се и хвана ножиците в ръка. Това беше сигнал за мен да усиля децибелите на своя плач, с който протестирах срещу скъсяването на моята безценна коса. Забелязал съм, че децата са особено чувствителни към своята прическа.
Изведнъж тя остави ножиците, погледна ме в огледалото и каза:
- Искаш ли да те науча на нещо? Когато те е страх, просто затвори очи и си представи някое много красиво място. Мисли си за него и страхът ще изчезне. Искаш ли да опитаме още сега?
Аз затворих очи и си представих зелената поляна пред нашия блок в "Младост". Видях една топка пред себе си и хукнах след нея. Не помня колко време съм я гонил, но отворих очи едва когато чух леличката да казва "Готово, моето момче! Честито!".
А после майка ми ми купи най-вкусния сладолед във вафлена фунийка от един добродушен възрастен циганин с малки бели мустачки, облечен в бели дрехи и с малка бяла шапчица на главата. Заслужавах награда, бях добро момче.
Докато отварях една по една стаите на детството ми през годините, често ми се налагаше да използвам наученото на "Кончетата". Просто така се случи. Животът понякога е голям инат, прави каквото си е наумил, мрази да дава обяснения и често се присмива на хората, които говорят от негово име с цитати и заучени фрази.
На другата сутрин се качих на автобуса за Пазарджик. Заех обичайното си място. Ние - постоянно пътуващите - сме странна порода. Мълчаливо сме установили свой "правилник на вътрешния ред" и упорито го спазваме - всеки сяда на едно и също място, говорим тихо и се преструваме на много заети. Нещо като "бушидо на пътуващия в автобус", което има право да нарушава само шофьорът и то не винаги.
Автобусът пое по "Априлов" и след няколко метра спря. Беше традиционното сутрешно задръстване. Гледах вяло през прозореца и се опитвах да категоризирам по важност задачите за деня.
Погледът ми изведнъж се спря на една слаба млада жена с кърпа на главата. Тя пиеше сутрешното си кафе пред Онкологичния център. Може би съм я зяпал просташки, защото в първия миг се смути, а после изстрадалото й лице се разля в топла усмивка, която ме прободе дълбоко от ляво.
Само час по-късно вече вървях по слънчевите прашни улици на моя малък Пазарджик. Наближавах Колоната и не спирах да мисля за жената и тежката болест, с която се бореше. Усетих колко много ме е страх точно пред мястото, където някога се намираха "Кончетата". (Днес там отново има фризьорски салон, но от стъклата, вместо кончета, се виждат надписи: МАНИКЮР, ПЕДИКЮР, Christian of Roma.)
Спрях за миг и замижах, за да изпробвам старото вълшебство. Опитах се да си представя плажовете на о. Корфу и кристалните води на Йонийско море, да усетя нежния допир на вятъра. Вместо това обаче пред мен изплува отново лицето на младата жена с кърпа на главата, която мило ми се усмихна.
Отворих очите си, поех голяма глътка въздух и бавно се отправих към Градската градина.
Жена ми беше твърде уморена и си легна, но аз реших да догледам мача. На почивката между полувремената излязох на терасата да се порадвам на красивата юнска вечер. Небето над мен беше ясно и осеяно със звезди. Сякаш някакъв добър магьосник беше разперил огромния си плащ над Пловдив. Мирис на лято и бензин от близката бензиностанция напомняха за уморения от жегата градски ден, който си беше отишъл, оставяйки навън удобните си чехли, за да ги обуе бос отново утре сутрин.
Напрягах слуха си да чуя щурците, но успях да уловя само тихия тътен, който идваше от Марица. Реката разказваше своите спомени, споделяше тайните си и търсеше Хераклит, за да го попита дали все още вярва в онова, което беше казал преди няколкостотин години за нея.
Кафенето под нас все още работеше. Чувах гласовете на двама - трима души, които явно не се интересуваха от най-голямото спортно събитие на годината и тихо си говореха.
- Страхувам се от змии - каза единият от гласовете.
- Мен пък ме е страх да се доверявам, майна. Голям проблем ми е. А може би е за добро. - сподели вторият глас.
- Ебаси проблемите! - възнегодува глас номер три.
- Що бе? Ти не се ли страхуваш от нещо - попита първият глас.
- Страхувам се, майна! И аз се страхувам. - каза глас номер три.
- От к'во те е страх? - попита вторият глас.
- Страх ме е - отговори сериозно глас номер три - страх ме, че имам само 10 кинта, майна, а цигарите ми свършиха и не знам как ще я карам утре.
Последва добродушна колективна псувня с тон на комплимент, а после тримата избухнаха в смях.
Да, трудно се изправяме срещу страховете си, но лесно свикваме с тях. Надигаме се понякога на пръстите на своята решителност. Правим опит да ги погледнем в очите. Крещим на ум, а после усещаме студената пот на безсилието, която се стича по гърба ни.
Спомних си как като дете майка ми ме водеше да ме подстригват във фризьорския салон под Битовия комбинат в Пазарджик, който в началото на 80-те години на миналия век, всички наричаха просто "Кончетата". Причината беше, че там имаше дървени кончета и слончета, облепени със захабена изкуствена кожа, на които сядаха деца, докато ги подстригват. Няма да забравя онзи странен смесен вкус на сълзи и сополи в устата си, когато бях на 6 или 7 г. и яхнах за пореден път едно червено конче. Една мила ниска добродушна леличка ми нахлузи бял чаршаф, усмихна се и хвана ножиците в ръка. Това беше сигнал за мен да усиля децибелите на своя плач, с който протестирах срещу скъсяването на моята безценна коса. Забелязал съм, че децата са особено чувствителни към своята прическа.
Изведнъж тя остави ножиците, погледна ме в огледалото и каза:
- Искаш ли да те науча на нещо? Когато те е страх, просто затвори очи и си представи някое много красиво място. Мисли си за него и страхът ще изчезне. Искаш ли да опитаме още сега?
Аз затворих очи и си представих зелената поляна пред нашия блок в "Младост". Видях една топка пред себе си и хукнах след нея. Не помня колко време съм я гонил, но отворих очи едва когато чух леличката да казва "Готово, моето момче! Честито!".
А после майка ми ми купи най-вкусния сладолед във вафлена фунийка от един добродушен възрастен циганин с малки бели мустачки, облечен в бели дрехи и с малка бяла шапчица на главата. Заслужавах награда, бях добро момче.
Докато отварях една по една стаите на детството ми през годините, често ми се налагаше да използвам наученото на "Кончетата". Просто така се случи. Животът понякога е голям инат, прави каквото си е наумил, мрази да дава обяснения и често се присмива на хората, които говорят от негово име с цитати и заучени фрази.
На другата сутрин се качих на автобуса за Пазарджик. Заех обичайното си място. Ние - постоянно пътуващите - сме странна порода. Мълчаливо сме установили свой "правилник на вътрешния ред" и упорито го спазваме - всеки сяда на едно и също място, говорим тихо и се преструваме на много заети. Нещо като "бушидо на пътуващия в автобус", което има право да нарушава само шофьорът и то не винаги.
Автобусът пое по "Априлов" и след няколко метра спря. Беше традиционното сутрешно задръстване. Гледах вяло през прозореца и се опитвах да категоризирам по важност задачите за деня.
Погледът ми изведнъж се спря на една слаба млада жена с кърпа на главата. Тя пиеше сутрешното си кафе пред Онкологичния център. Може би съм я зяпал просташки, защото в първия миг се смути, а после изстрадалото й лице се разля в топла усмивка, която ме прободе дълбоко от ляво.
Само час по-късно вече вървях по слънчевите прашни улици на моя малък Пазарджик. Наближавах Колоната и не спирах да мисля за жената и тежката болест, с която се бореше. Усетих колко много ме е страх точно пред мястото, където някога се намираха "Кончетата". (Днес там отново има фризьорски салон, но от стъклата, вместо кончета, се виждат надписи: МАНИКЮР, ПЕДИКЮР, Christian of Roma.)
Спрях за миг и замижах, за да изпробвам старото вълшебство. Опитах се да си представя плажовете на о. Корфу и кристалните води на Йонийско море, да усетя нежния допир на вятъра. Вместо това обаче пред мен изплува отново лицето на младата жена с кърпа на главата, която мило ми се усмихна.
Отворих очите си, поех голяма глътка въздух и бавно се отправих към Градската градина.
