Илия Михайлов's Blog, page 4
December 19, 2018
КОЛЕДНИЯТ ДУХ
Странно нещо е коледният дух. Той е онова голямо невидимо одеяло, с което всички се намятаме по това време на годината. Сякаш някаква тайнствена ръка го хвърля изневиделица отнякъде, а две седмици по-късно си го прибира обратно. Преди това обаче старателно го изтупва, за да го почисти от очакванията и разочарованията на хората и да го приготви за следващата година.
Но докато одеялото е върху нас, докато го усещаме, търсим начин да сгреем душите си и ръцете си, поизмръзнали от дългото стискане на надеждите и страховете ни. Правим поредния си опит да повярваме в Доброто, колкото и трудно и старомодно да ни се струва. Оглеждаме се за оправдание, зад което да скрием любимите си грешки, които сме допускали и продължаваме да го правим. Изсипваме накуп толкова много мили думи и пожелания, които може би е трябвало да кажем много по-рано, много по-навреме. Преди много от тях да са се превърнали в писма без адрес и марка с изтекъл срок на годност.
Мисля, че всичко това, заедно със снега, мириса на портокали и "Сам вкъщи", са нещата, които правят коледния дух една истинска Бяла магия.
Няма по-подходящо място, където да се докоснеш до това Вълшебство, от българското училище. Горкото! То има толкова вменени му несвойствени функции и образователно - възпитателни отговорности, че спокойно би могло да поеме и тази. И би го направило с чувството на свещен дълг към децата.
Къде другаде, ако не там, по това време на годината, спонтанно и изведнъж във всеки клас се появяват по няколко джуджета на Дядо Коледа с червени шапки с бели пискюли? Къде другаде, ако не в клас, можеш да видиш голямото очакване на празника - в очите на децата, в усмивките им, в ръцете им, изцапани с брокат от стискане на някоя малка играчка за елха?
Трябваше да пазарувам и да платя някои сметки, затова се отправих към "БИЛА" в свободния си час. Досадно е това упражнение, което всеки прави дванадесет пъти в годината. Сега разбирам колко практични са били древните римляни, разполагайки със специален месец в календара си, предназначен за плащане на задълженията. Струва ми се много по-удобно.
По краткия път от училището да магазина бях изпреварен от няколко от споменатите вече коледни джуджета от пети и шести клас, които разпалено коментираха качеството на баничките със сирене от топлата витрина. Обсъждаха финансовото си състояние към настоящия момент и се чудеха дали да си купят айрян или боза. Все важни философски въпроси, които, както всички знаем, нямат точен отговор. Не и когато си на 12 години. После някак изведнъж всички порастваме и пренастройваме своя вътрешен радар за ценности и приоритети.
На касата скоро се образува голяма и странна опашка от малчуганите с червени коледни шапки и няколко пенсионери. "Да - помислих си аз, усмихвайки се, - младостта среща опита".
Пред мен, с достойнство, чакаше своя ред възрастен господин с побеляла коса, прилежно сресана назад. Кафявото му яке беше поизмачкано, а малките му живи очи наблюдаваха с интерес децата. Посивелите му добре гледани мустаци подсказваха, че въпреки почтената си възраст, е човек, който продължава да държи на външността си. Ухаеше на одеколон, което веднага събуди заспалото ми чувство за носталгия по продуктите на "Ален мак".
Забелязах, че стиска в ръка две консерви с котешка храна, които се колебаеше да постави на лентата.
Обърна се назад към мен, усмихна се и каза:
- Бъдещето на България - сочейки с очи децата на опашката пред нас.
- Да - отговорих аз уважително - нашите деца, нашите надежди.
Реших, че краткия ни патриотичен разговор със стареца е приключил и се заслушах монотонното писукане, което издаваше касата при всяка, маркирана от касиерката стока. "Ето - помислих си аз - това е шумът на парите! Най-после разбрах какво се крие зад този култов израз!"
Възрастният човек внезапно се обърна отново и ми каза:
- Вие сигурно бързате! Минете пред мен!
- Благодаря Ви! - отговорих - Ще се възползвам! Благодаря Ви още веднъж!
- Моля Ви се - няма защо! Ние пенсионерите сме така! За никъде не бързаме! А и никой не ме чака вкъщи!
Погледнах го без въпрос в очите си, за да не бъда нахален и да не го обидя, но той продължи:
- Жена ми почина преди години. Дъщерята живее в Лондон. Добре, че е Мая - една улична котка. Идва ми на гости понякога. Ей, много умни животни са! Знае, че щом взема пенсията й купувам от нейната храна и винаги идва. С нея ще караме Коледа!
Усетих, че някой сякаш ме хвана за гърлото и бавно и мъчително започна да ме стиска, а очите ми се напълниха със сълзи.
- Благодаря Ви отново! – успях само да промълвя аз.
Платих сметката и бързо излязох. Пред мен едно мръсно такси качваше трима пътници с големи жълти чанти, пълни догоре. Вдигнах ципа на якето си и поех обратно към училище.
Но докато одеялото е върху нас, докато го усещаме, търсим начин да сгреем душите си и ръцете си, поизмръзнали от дългото стискане на надеждите и страховете ни. Правим поредния си опит да повярваме в Доброто, колкото и трудно и старомодно да ни се струва. Оглеждаме се за оправдание, зад което да скрием любимите си грешки, които сме допускали и продължаваме да го правим. Изсипваме накуп толкова много мили думи и пожелания, които може би е трябвало да кажем много по-рано, много по-навреме. Преди много от тях да са се превърнали в писма без адрес и марка с изтекъл срок на годност.
Мисля, че всичко това, заедно със снега, мириса на портокали и "Сам вкъщи", са нещата, които правят коледния дух една истинска Бяла магия.
Няма по-подходящо място, където да се докоснеш до това Вълшебство, от българското училище. Горкото! То има толкова вменени му несвойствени функции и образователно - възпитателни отговорности, че спокойно би могло да поеме и тази. И би го направило с чувството на свещен дълг към децата.
Къде другаде, ако не там, по това време на годината, спонтанно и изведнъж във всеки клас се появяват по няколко джуджета на Дядо Коледа с червени шапки с бели пискюли? Къде другаде, ако не в клас, можеш да видиш голямото очакване на празника - в очите на децата, в усмивките им, в ръцете им, изцапани с брокат от стискане на някоя малка играчка за елха?
Трябваше да пазарувам и да платя някои сметки, затова се отправих към "БИЛА" в свободния си час. Досадно е това упражнение, което всеки прави дванадесет пъти в годината. Сега разбирам колко практични са били древните римляни, разполагайки със специален месец в календара си, предназначен за плащане на задълженията. Струва ми се много по-удобно.
По краткия път от училището да магазина бях изпреварен от няколко от споменатите вече коледни джуджета от пети и шести клас, които разпалено коментираха качеството на баничките със сирене от топлата витрина. Обсъждаха финансовото си състояние към настоящия момент и се чудеха дали да си купят айрян или боза. Все важни философски въпроси, които, както всички знаем, нямат точен отговор. Не и когато си на 12 години. После някак изведнъж всички порастваме и пренастройваме своя вътрешен радар за ценности и приоритети.
На касата скоро се образува голяма и странна опашка от малчуганите с червени коледни шапки и няколко пенсионери. "Да - помислих си аз, усмихвайки се, - младостта среща опита".
Пред мен, с достойнство, чакаше своя ред възрастен господин с побеляла коса, прилежно сресана назад. Кафявото му яке беше поизмачкано, а малките му живи очи наблюдаваха с интерес децата. Посивелите му добре гледани мустаци подсказваха, че въпреки почтената си възраст, е човек, който продължава да държи на външността си. Ухаеше на одеколон, което веднага събуди заспалото ми чувство за носталгия по продуктите на "Ален мак".
Забелязах, че стиска в ръка две консерви с котешка храна, които се колебаеше да постави на лентата.
Обърна се назад към мен, усмихна се и каза:
- Бъдещето на България - сочейки с очи децата на опашката пред нас.
- Да - отговорих аз уважително - нашите деца, нашите надежди.
Реших, че краткия ни патриотичен разговор със стареца е приключил и се заслушах монотонното писукане, което издаваше касата при всяка, маркирана от касиерката стока. "Ето - помислих си аз - това е шумът на парите! Най-после разбрах какво се крие зад този култов израз!"
Възрастният човек внезапно се обърна отново и ми каза:
- Вие сигурно бързате! Минете пред мен!
- Благодаря Ви! - отговорих - Ще се възползвам! Благодаря Ви още веднъж!
- Моля Ви се - няма защо! Ние пенсионерите сме така! За никъде не бързаме! А и никой не ме чака вкъщи!
Погледнах го без въпрос в очите си, за да не бъда нахален и да не го обидя, но той продължи:
- Жена ми почина преди години. Дъщерята живее в Лондон. Добре, че е Мая - една улична котка. Идва ми на гости понякога. Ей, много умни животни са! Знае, че щом взема пенсията й купувам от нейната храна и винаги идва. С нея ще караме Коледа!
Усетих, че някой сякаш ме хвана за гърлото и бавно и мъчително започна да ме стиска, а очите ми се напълниха със сълзи.
- Благодаря Ви отново! – успях само да промълвя аз.
Платих сметката и бързо излязох. Пред мен едно мръсно такси качваше трима пътници с големи жълти чанти, пълни догоре. Вдигнах ципа на якето си и поех обратно към училище.
November 29, 2018
КОНЕЦ ФИЛЬМА
Ако си бил дете през 80-те години на миналия век, като мен, със сигурност си спомняш някое от онези красиви рисувани съветски филмчета, които единственият канал на БНТ тогава пускаше по това време на годината. В тях белобрад старец - Дед Мороз - с красив червен костюм изсипваше голям чувал, от който падаха снежинки и селото под него бързо побеляваше, потъвайки под дебели преспи пухкав сняг. Върху него следваше финален надпис "Конец фильма".
Спомням си за това сега, когато вали. Забърсвам от време на време запотения прозорец на автобуса и се радвам на снега. Всъщност, не вярвам, че това е просто сняг. Това са нашите надежди за по-добър живот, които обикновено се размножават активно преди Коледа. Нашите желания да стигнем там, за където сме тръгнали толкова отдавна. Нашите очаквания да намерим това, което цял живот търсим. И тук - там някоя плаха мечта, която почти е загубила вяра в себе си. Това са те - снежинките, които падат тихо върху нас. Именно те ни карат толкова много да обичаме това време от годината, в което всеки отваря сърцето си и проветрява старателно своя малък свят.
Не, не мисля, че това е просто сняг.
Спомням си за това сега, когато вали. Забърсвам от време на време запотения прозорец на автобуса и се радвам на снега. Всъщност, не вярвам, че това е просто сняг. Това са нашите надежди за по-добър живот, които обикновено се размножават активно преди Коледа. Нашите желания да стигнем там, за където сме тръгнали толкова отдавна. Нашите очаквания да намерим това, което цял живот търсим. И тук - там някоя плаха мечта, която почти е загубила вяра в себе си. Това са те - снежинките, които падат тихо върху нас. Именно те ни карат толкова много да обичаме това време от годината, в което всеки отваря сърцето си и проветрява старателно своя малък свят.
Не, не мисля, че това е просто сняг.
November 25, 2018
ПЪРВАТА ЗА ДЕНЯ
Ранното ставане е като преднината, която имаме пред другите във вечното състезание с тях, а понякога и със самите себе си. Това са онези няколко крачки, с помощта на които откриваме разни истини за света преди останалите. Така се случва понякога, дори без да го искаме. Онези няколко вдишвания, с които живеем и остаряваме по-бързо. Изпращаме уморената нощ там, откъдето е дошла, за да си отдъхне. Посрещаме нетърпеливия нов ден. Той се показва плахо - онзи малък силует в началото на улицата. А после нарамва на гръб огромната си раница с очакванията, надеждите и страховете на хората и се втурва сред тях, за да ги убеждава, тревожи и подсеща. Сигурно е ужасно трудно и отговорно да бъдеш Нов ден! Някой винаги ще е недоволен от теб. Друг ще те ругае заради лошия си късмет. Трети ще те приема за даденост без да те цени, мислейки си глупаво, че си поредният, че "утре"-то му е гарантирано, че него винаги ще го има. Дали?
Половината от мен отказваше да се събуди. Не помогнаха нито двете силни кафета, нито молбите на горкото ми чувство за време.
Вървях към спирката, а осветените улици бяха толкова тихи, че можех да чуя как ранобудния майстор от близката баничарница реди пластмасовите шишета с боза и айрян в хладилната витрина. Един истински сутрешен ритуал на този жрец в храма на баниците и тутманиците. Нещо като подготовка за нашествието на хората, търсещи храна, което се очакваше малко по-късно. Странно е как всяка сутрин това Велико преселение на гладните се повтаря.
Самотната улична лампа стоически даваше последните минути от своето нощно дежурство, готова сякаш да рапортува пред кафемашината срещу нея: "Без произшествия!".
Сутрешната исихия наруши познат шум. Някъде в улиците зад гърба ми беше камионът, който всяка сутрин прибираше боклука от казаните под веселите подвиквания на хората в него. Като че ли някаква рок банда бе тръгнала на дълго турне, за да представя новия си албум. Мисля, че хората, които вършат тази работа, са сред най-позитивните и шегуващи се.
Студът небрежно ми показа визитната си картичка и аз ускорих крачки към спирката. Само няколко мига по-късно автобус N12 вече бе отворил любезно вратите си пред мен като примамливо предложение за онлайн пазаруване. Какви си говоря, по дяволите?! Нали Черният петък мина вече?! Ей, в какво време живеем, ей! Черен петък! А ние едно време - Черен Петър! Остарявам, ей! Остарявам и това си е!
Настаних се удобно в полупразния автобус и зачаках онзи сакрален момент, в който идва намръщената кондукторка. Аз й давам парите си, а тя, без да продума, къса един малък билет, пъха го грубо в ръката ми и с поглед ми казва "Разкарай ми се от очите! Смяната ми свършва чак в три следобед?".
Каква беше изненадата ми, когато средна на ръст жена на почтена възраст ме приближи. Ако не беше сивото й елече, на което пишеше КОНДУКТОР, можех да се закълна, че съм я виждал в някой от романтичните филми по сценарии на Розамунде Пюлхер, които понякога гледаме с жена ми по "Диема фемили" през уикендите.
Дамата ми се усмихна дружелюбно и каза:
- Добро утро!
Подадох й двата си метални лева, а тя с ловко движение откъсна един билет и ми го подаде. Направи го с лекота, грация и финес. Дори си помислих, че е карала някакви специални курсове за това и е получила поне категория C.
- Момент! - каза жената, бръкна в черното платнено портмоне на кръста си, подаде ми левче и ми се усмихна широко.
- Ето рестото! А заедно с него Ви подарявам и една усмивка - първата ми за деня!
Изненадата ми беше толкова голяма, че успях само да смотолевя нещо, което и аз самия не разбрах. Има такива моменти. В тях разбирам всички ренесансови хуманисти. Това са мигове, в които Вярата ти в хората, която досега се е криела засрамена някъде, изведнъж изскача пред теб, плези ти се и ти подвиква:
- Видя ли, глупако? Тук съм! Тук съм все още! И ти си тук, и другите! Спри да ги обвиняваш! Не е трудно! Зная го от опит!
Слязох зашеметен на автогара "Юг". Купих си билет и зачаках. Автобусът за Пазарджик скоро паркира, а аз тръгнах към него. Решен да предам нататък усмивката Доброто, които получих преди малко от кондукторката, подадох билета си на шофьора, поздравих го и му се усмихнах. Той ме погледна кисело и промърмори:
- Хайде качвай се по-бързо, че закъснявам!
После затвори вратите след мен, отпи от картонената чаша кафе пред себе си и потеглихме.
Половината от мен отказваше да се събуди. Не помогнаха нито двете силни кафета, нито молбите на горкото ми чувство за време.
Вървях към спирката, а осветените улици бяха толкова тихи, че можех да чуя как ранобудния майстор от близката баничарница реди пластмасовите шишета с боза и айрян в хладилната витрина. Един истински сутрешен ритуал на този жрец в храма на баниците и тутманиците. Нещо като подготовка за нашествието на хората, търсещи храна, което се очакваше малко по-късно. Странно е как всяка сутрин това Велико преселение на гладните се повтаря.
Самотната улична лампа стоически даваше последните минути от своето нощно дежурство, готова сякаш да рапортува пред кафемашината срещу нея: "Без произшествия!".
Сутрешната исихия наруши познат шум. Някъде в улиците зад гърба ми беше камионът, който всяка сутрин прибираше боклука от казаните под веселите подвиквания на хората в него. Като че ли някаква рок банда бе тръгнала на дълго турне, за да представя новия си албум. Мисля, че хората, които вършат тази работа, са сред най-позитивните и шегуващи се.
Студът небрежно ми показа визитната си картичка и аз ускорих крачки към спирката. Само няколко мига по-късно автобус N12 вече бе отворил любезно вратите си пред мен като примамливо предложение за онлайн пазаруване. Какви си говоря, по дяволите?! Нали Черният петък мина вече?! Ей, в какво време живеем, ей! Черен петък! А ние едно време - Черен Петър! Остарявам, ей! Остарявам и това си е!
Настаних се удобно в полупразния автобус и зачаках онзи сакрален момент, в който идва намръщената кондукторка. Аз й давам парите си, а тя, без да продума, къса един малък билет, пъха го грубо в ръката ми и с поглед ми казва "Разкарай ми се от очите! Смяната ми свършва чак в три следобед?".
Каква беше изненадата ми, когато средна на ръст жена на почтена възраст ме приближи. Ако не беше сивото й елече, на което пишеше КОНДУКТОР, можех да се закълна, че съм я виждал в някой от романтичните филми по сценарии на Розамунде Пюлхер, които понякога гледаме с жена ми по "Диема фемили" през уикендите.
Дамата ми се усмихна дружелюбно и каза:
- Добро утро!
Подадох й двата си метални лева, а тя с ловко движение откъсна един билет и ми го подаде. Направи го с лекота, грация и финес. Дори си помислих, че е карала някакви специални курсове за това и е получила поне категория C.
- Момент! - каза жената, бръкна в черното платнено портмоне на кръста си, подаде ми левче и ми се усмихна широко.
- Ето рестото! А заедно с него Ви подарявам и една усмивка - първата ми за деня!
Изненадата ми беше толкова голяма, че успях само да смотолевя нещо, което и аз самия не разбрах. Има такива моменти. В тях разбирам всички ренесансови хуманисти. Това са мигове, в които Вярата ти в хората, която досега се е криела засрамена някъде, изведнъж изскача пред теб, плези ти се и ти подвиква:
- Видя ли, глупако? Тук съм! Тук съм все още! И ти си тук, и другите! Спри да ги обвиняваш! Не е трудно! Зная го от опит!
Слязох зашеметен на автогара "Юг". Купих си билет и зачаках. Автобусът за Пазарджик скоро паркира, а аз тръгнах към него. Решен да предам нататък усмивката Доброто, които получих преди малко от кондукторката, подадох билета си на шофьора, поздравих го и му се усмихнах. Той ме погледна кисело и промърмори:
- Хайде качвай се по-бързо, че закъснявам!
После затвори вратите след мен, отпи от картонената чаша кафе пред себе си и потеглихме.
November 21, 2018
ДЕНЯТ НА ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО
Ноемврийският дъжд продължаваше кротко да вали като тихо обещание, което Някой нашепва от небето във вид на ситни капчици. Те сякаш нямаха търпение да полегнат уморено по пустите улици на Пазарджик, редом до нападалите преди тях листа от близките дървета. Дискретната сутрешна мъгла тайнствено беше обвила хотела в обятията си и отказваше да го пусне. Една счупена пейка, подгизнала и самотна, геройски понасяше грубите шеги на нахален настръхнал врабец, който нервно подскачаше върху нея. Няма по-разнолик сезон от есента. Веднъж е шарена и златна, широко усмихната и приветлива.
А друг път е сива и намръщена, носеща тягостно усещане за тъга и меланхолия. Хората са като сезоните - толкова са различни и така ужасно си приличат.
Вървях към училището и си мислех, че ме очаква дълъг ден с няколко прекачвания на моята професионална Машина на времето. С пети клас трябваше да отидем в Старото египетско царство при фараона и неговия народ. Веднага след това, с младите хора от шести клас, трябваше да се отбием в ранносредновековна България през първата половина на IX в. и да се запознаем с управлението на хановете от този период. А за десерт ни очакваше Испания, където щяхме да се разходим с десети клас по бойните полета на Гражданската война (1936 - 1939 г.) и да се запознаем с ген. Франко.
Докато минавах край църковната ограда, забелязах един отлепен некролог, който с последни усилия се държеше за стената. До него обява на някаква фирма гордо заявяваше готовността си за РЕМОНТ НА ПОКРИВИ. А отдолу, оградено от коледни камбанки, стоеше празничното меню за новогодишната нощ на градски ресторант. Кой знае защо си спомних за Търновския надпис на хан Омуртаг. "Човек дори и добре да живее умира и друг се ражда...". Цялата мъдрост на житейския кръговрат, събрана в няколко думи. Кое е по-важно - "колко" или "как" си живял? Какво ще оставиш след себе си и за кого? Само веднъж ли имаме право на тази вълшебна игра - животът?
Звукът от църковните камбани ме извади от философското ми вцепенение. Чух зад гърба си детски глас, който попита:
- Мамо, защо бият камбаните?
- Нали вече ти казах преди малко - Денят на християнското семейство е - отговори приятен женски глас.
Забелязах с периферното си зрение как ме настигат две фигури. Едно малко момиченце с дълга плитка, сини гумени ботуши с бели сърчица по тях, розово яке и раница с нарисувана върху нея кукла Барби. В едната си ръка то стискаше зелен чадър, а с другата държеше ръката на майка си - висока жена с изморен, но решителен поглед.
- Мамо - продължи момиченцето - ние с татко като сме разведени, трябва ли да празнуваме тоя празник?
Жената нахлули още по - старателно качулката на якето си и каза:
- Трябва, разбира се! Той е твой баща! А и нали ти аз сме семейство!
- Мамо, аз като порасна...
- Стига си говорила! Сложи си шала на устата и да бързаме, че закъснявам за работа!
Не спираше да вали. Двете фигури бавно ме задминаха и се отдалечиха. Подтичвайки, малко бездомно куче пресече улицата и изчезна заедно тях.
А друг път е сива и намръщена, носеща тягостно усещане за тъга и меланхолия. Хората са като сезоните - толкова са различни и така ужасно си приличат.
Вървях към училището и си мислех, че ме очаква дълъг ден с няколко прекачвания на моята професионална Машина на времето. С пети клас трябваше да отидем в Старото египетско царство при фараона и неговия народ. Веднага след това, с младите хора от шести клас, трябваше да се отбием в ранносредновековна България през първата половина на IX в. и да се запознаем с управлението на хановете от този период. А за десерт ни очакваше Испания, където щяхме да се разходим с десети клас по бойните полета на Гражданската война (1936 - 1939 г.) и да се запознаем с ген. Франко.
Докато минавах край църковната ограда, забелязах един отлепен некролог, който с последни усилия се държеше за стената. До него обява на някаква фирма гордо заявяваше готовността си за РЕМОНТ НА ПОКРИВИ. А отдолу, оградено от коледни камбанки, стоеше празничното меню за новогодишната нощ на градски ресторант. Кой знае защо си спомних за Търновския надпис на хан Омуртаг. "Човек дори и добре да живее умира и друг се ражда...". Цялата мъдрост на житейския кръговрат, събрана в няколко думи. Кое е по-важно - "колко" или "как" си живял? Какво ще оставиш след себе си и за кого? Само веднъж ли имаме право на тази вълшебна игра - животът?
Звукът от църковните камбани ме извади от философското ми вцепенение. Чух зад гърба си детски глас, който попита:
- Мамо, защо бият камбаните?
- Нали вече ти казах преди малко - Денят на християнското семейство е - отговори приятен женски глас.
Забелязах с периферното си зрение как ме настигат две фигури. Едно малко момиченце с дълга плитка, сини гумени ботуши с бели сърчица по тях, розово яке и раница с нарисувана върху нея кукла Барби. В едната си ръка то стискаше зелен чадър, а с другата държеше ръката на майка си - висока жена с изморен, но решителен поглед.
- Мамо - продължи момиченцето - ние с татко като сме разведени, трябва ли да празнуваме тоя празник?
Жената нахлули още по - старателно качулката на якето си и каза:
- Трябва, разбира се! Той е твой баща! А и нали ти аз сме семейство!
- Мамо, аз като порасна...
- Стига си говорила! Сложи си шала на устата и да бързаме, че закъснявам за работа!
Не спираше да вали. Двете фигури бавно ме задминаха и се отдалечиха. Подтичвайки, малко бездомно куче пресече улицата и изчезна заедно тях.
November 12, 2018
ГРАДЪТ на МЕЧТИТЕ
Събудих се със свещеното желание да започна всичко отначало. Моментът беше съвсем подходящ - ранната сутрин на поредния понеделник. Чувството е странно. Все едно, че започваш мисия на някоя компютърна игра - предполагаш, че знаеш какво следва, какво трябва да свършиш, от къде да минеш, но си имаш едно наум. Нещо непредвидено може като нищо да те обърка и да видиш надписа "Game over" на монитора. И докато в играта започваш всичко отново с един клик върху "Play again", в живота нещата стоят по друг начин или може би висят по друг начин. Вече не съм сигурен. Хубаво би било да имаме под ръка един такъв бутон "Играй отново!". Толкова много чакане щяхме да спестим, толкова много ранени надежди. Но и тогава, може би, някои биха го използвали прекалено често в сравнение с други, страхуващи се да го натиснат. Ей, няма справедливост и това си е!
Едно странно понеделнишко дежавю.
Включих компютъра за сутрешния си джогинг из нюзфийда на фейсбук - "най-големият клюкарник". Странно! Ако е така, какво тогава правят в него тези изтънчени и високо морални хора с възвишени ценности, които го наричат по този начин!? Но това е друга тема.
Загледах се в един откъс от българския игрален филм "Хан Аспарух". В него невероятният Стойко Пеев съобщаваше на българите, че тук ще бъде тяхната нова родина, призовавайки идните поколения да я обичат и пазят.
Отпих от кафето си и си спомних как преди няколко дни ме попитаха дали съм "русофил" или "русофоб".
- Нито едното, нито другото - отговорих аз
- Е как така? - зададе ми помощен въпрос съответната личност
- Ами така! - отговорих - Опитвам се да бъда българофил. Опитвам се да мисля на по-високо ниво - с какво и как един обикновен даскал, като мен, може да е полезен на България. Опитвам се, но е адски трудно.
Моят отговор явно не се харесва на този отявлен "филофоб" (измислена преди минути от мен дума, събирателен образ на всички онези, които все искат да ни разделят). Той бързо прибра въпросите си и негласно ме постави в графата "Не става".
Точно преди да изляза от вкъщи и да си вземем "довиждане" с жена ми по нашия си начин, от телевизията ме замериха с една реклама на някакво спортно шоу. Млада усмихната дама питаше "Кой е градът на мечтите?". Отговорът: "Карнобат". "Карнобат ли?" - попита учудено тя - "Защо?". "Защото - отговори един от участниците - всички в него мечтаят да го напуснат!". После започна прогнозата за времето и поех към новата седмица. Всички ли живеем в своя призрачен "град на мечтите"? Ако мислим по този начин, тогава какво е България - "страна мечтите"? Можем ли нещо да променим или ни остава само да "мечтаем"? Въпроси, толкова много въпроси.
Минути по-късно, в автобус N 16, сънената кондукторка броеше продадените билети, застанала до шофьора. С една ръка той държеше волана, а с другата чоплеше слънчоглед и чакаше светофара да светне "зелено". "Абе, аз да бях по-млад, отдавна да съм заминал за София!" - чух го да казва.
"Още един мечтател!" - поклатих глава аз и погледнах навън през прозореца. Новият ден бавно се спускаше над гордите чинари по бул. "Руски", които го очакваха с достойнство и нетърпение.
Едно странно понеделнишко дежавю.
Включих компютъра за сутрешния си джогинг из нюзфийда на фейсбук - "най-големият клюкарник". Странно! Ако е така, какво тогава правят в него тези изтънчени и високо морални хора с възвишени ценности, които го наричат по този начин!? Но това е друга тема.
Загледах се в един откъс от българския игрален филм "Хан Аспарух". В него невероятният Стойко Пеев съобщаваше на българите, че тук ще бъде тяхната нова родина, призовавайки идните поколения да я обичат и пазят.
Отпих от кафето си и си спомних как преди няколко дни ме попитаха дали съм "русофил" или "русофоб".
- Нито едното, нито другото - отговорих аз
- Е как така? - зададе ми помощен въпрос съответната личност
- Ами така! - отговорих - Опитвам се да бъда българофил. Опитвам се да мисля на по-високо ниво - с какво и как един обикновен даскал, като мен, може да е полезен на България. Опитвам се, но е адски трудно.
Моят отговор явно не се харесва на този отявлен "филофоб" (измислена преди минути от мен дума, събирателен образ на всички онези, които все искат да ни разделят). Той бързо прибра въпросите си и негласно ме постави в графата "Не става".
Точно преди да изляза от вкъщи и да си вземем "довиждане" с жена ми по нашия си начин, от телевизията ме замериха с една реклама на някакво спортно шоу. Млада усмихната дама питаше "Кой е градът на мечтите?". Отговорът: "Карнобат". "Карнобат ли?" - попита учудено тя - "Защо?". "Защото - отговори един от участниците - всички в него мечтаят да го напуснат!". После започна прогнозата за времето и поех към новата седмица. Всички ли живеем в своя призрачен "град на мечтите"? Ако мислим по този начин, тогава какво е България - "страна мечтите"? Можем ли нещо да променим или ни остава само да "мечтаем"? Въпроси, толкова много въпроси.
Минути по-късно, в автобус N 16, сънената кондукторка броеше продадените билети, застанала до шофьора. С една ръка той държеше волана, а с другата чоплеше слънчоглед и чакаше светофара да светне "зелено". "Абе, аз да бях по-млад, отдавна да съм заминал за София!" - чух го да казва.
"Още един мечтател!" - поклатих глава аз и погледнах навън през прозореца. Новият ден бавно се спускаше над гордите чинари по бул. "Руски", които го очакваха с достойнство и нетърпение.
November 5, 2018
ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА
Късната неделна утрин щедро обсипваше малкия град със слънчева светлина - като грижовна майка, която старателно къпе детето си. Тихото провинциално безвремие беше навсякъде по улиците на Асеновград. Пред поредния магазин за булчински рокли намръщена продавачка замислено пушеше, пресмятайки вероятно колко много време има още до 14,30 ч. и края на работния й ден, както пишеше на табелата на вратата. На отсрещния тротоар две мили възрастни дами с шарени забрадки продаваха зелки, красиво подредени на пирамида, и ситен арпаджик в мрежи. Някак между другото те обсъждаха на висок глас и цената на лекарствата за високо кръвно, както и възможността за евентуални коледни добавки към пенсиите.
Да, такива са повечето дни в малките градове, но като че ли именно в това се крие тяхното очарование. Възможността да се потопиш в малкото море от познати лица, улици и миризми. Може би някъде там все още безцелно се шляе и Отговорът на въпроса "Какво ни прави такива, каквито сме?". Където и да отидем - в Амстердам, Лондон или Сидни - ние го носим със себе си, за добро или лошо.
След минути се озовахме пред един двор, който любезно беше приютил осем господа, разпределени на две маси в два отбора. Като че ли бяхме попаднали на пенсионерска спартакиада по белот. Мъжете бяха погълнати от играта на карти до толкова, че ако край тях минеше гола жена, те едва ли биха й обърнали внимание.
Градът скоро остана зад нас. Поехме към своята цел - манастирът "Св. Петка Мулдавска". Бяхме го виждали с жена ми преди години, но искахме да се върнем там отново. Ние, хората, обичаме да се връщаме и често го правим. Желанието да минеш отново по познатия булевард, да вдишаш познатия мирис на коледната елха в хола, който те връща в детството, да усетиш отново допира на устните на любимия човек след дълъг работен ден...
Една приветлива леличка с лилава коса от близките вили ни помогна да поемем по правилния път, докато миеше голям зелен бидон на външната чешма. Долавяше се аромат на току що откъснати дюли, оставени в някоя стая да узреят, и прясно нацепени дърва за зимата.
Много скоро се появиха и нашите спътници - склоновете на Западните Родопи. Не съм планинар, но съм сигурен, че няма по-гостоприемна планина от Родопите.
Гората наоколо беше истинска експлозия от багри: жълто, червено, зелено, оранжево. Сякаш група модерни художници току що бяха приключили игра на пейнтбол помежду си.
Острите камъни с най-различни форми се забиваха в старите ми туристически обувки. Имах чувството, че всеки един от тях символизира безкрайните ми грехове, които сега напомнят за себе си по пътя към храма и търсят възмездие. Наистина ли се раждаме грешни? Децата грешни ли са? Кога успяваме да натрупаме толкова много грехове? Нали животът е твърде кратък? Тези и други екзистенциални въпроси ми се въртяха в главата и имах чувството, че ако сега пред мен се появеше Аврелий Августин, Тома Аквински или някой от другите свети отци, щях веднага да му ги задам най-безсрамно.
Вместо тях обаче срещу нас с жена ми се зададе плешив енергичен старец със син анцуг и зелена старовремска туристическа раница.
- Добър ден! - поздрави ни той
- Добър ден! - отговорихме ние почти в един глас.
Ако поздравя някой непознат в града, може би ще получа псувня, а може и да ме набият.
Странно нещо е планината. Тя ни сближава. Показва ни колко сме нищожни и в същото време ни подканя никога да не забравяме, че преди всичко сме човеци и трябва да останем такива или поне да не спираме да се опитваме.
Пътеката, по която вървяхме, изведнъж стана стръмна и тясна. Започнах бавно да осъзнавам как се е чувствал онзи пич Сизиф и проклетия му камък. Не спирахме да се изкачваме, а манастирът все още го нямаше. Имах чувството, че нечия всесилна невидима ръка го мести от време на време и го държи на разстояние от нас. Тогава си спомних, че по тези места често е обикалял Левски. Представих си го как върви към манастира в някоя тъмна есенна вечер. Чух студения вятър, който замята ямурлука му и шума от нападалите борови клонки под цървулите му. Видях го да проверява револвера в пояса си, запасан до едно писмо с тайно и страшно послание до българите. Долових огромната смелост и решителност в сините му добри очи. Как ми се иска да вярвам, че всеки от нас носи в себе си малка частица от Апостола!
Един паднал клон ме накара да скоча в движение от моята Машина на времето, за да запазя равновесие. А само няколко метра по-късно манастирът изведнъж се показа срамежливо.
Почивката ни продължи близо час. Обядвахме. Нахранихме дружелюбните манастирски котки. А преди да тръгнем, разгледахме църквата. Тогава го видях - малък каменен кръст с надпис "Прийдох! Видех! Отидох си! Успокой, Господи, душата на грешния твой раб Евтимий!". Цялата неизбежна мъдрост на живота, събрана в четири изречения. Спрях за миг да го погледам. После с жена ми поехме по пътя обратно, но аз вече не бързах за никъде.
Да, такива са повечето дни в малките градове, но като че ли именно в това се крие тяхното очарование. Възможността да се потопиш в малкото море от познати лица, улици и миризми. Може би някъде там все още безцелно се шляе и Отговорът на въпроса "Какво ни прави такива, каквито сме?". Където и да отидем - в Амстердам, Лондон или Сидни - ние го носим със себе си, за добро или лошо.
След минути се озовахме пред един двор, който любезно беше приютил осем господа, разпределени на две маси в два отбора. Като че ли бяхме попаднали на пенсионерска спартакиада по белот. Мъжете бяха погълнати от играта на карти до толкова, че ако край тях минеше гола жена, те едва ли биха й обърнали внимание.
Градът скоро остана зад нас. Поехме към своята цел - манастирът "Св. Петка Мулдавска". Бяхме го виждали с жена ми преди години, но искахме да се върнем там отново. Ние, хората, обичаме да се връщаме и често го правим. Желанието да минеш отново по познатия булевард, да вдишаш познатия мирис на коледната елха в хола, който те връща в детството, да усетиш отново допира на устните на любимия човек след дълъг работен ден...
Една приветлива леличка с лилава коса от близките вили ни помогна да поемем по правилния път, докато миеше голям зелен бидон на външната чешма. Долавяше се аромат на току що откъснати дюли, оставени в някоя стая да узреят, и прясно нацепени дърва за зимата.
Много скоро се появиха и нашите спътници - склоновете на Западните Родопи. Не съм планинар, но съм сигурен, че няма по-гостоприемна планина от Родопите.
Гората наоколо беше истинска експлозия от багри: жълто, червено, зелено, оранжево. Сякаш група модерни художници току що бяха приключили игра на пейнтбол помежду си.
Острите камъни с най-различни форми се забиваха в старите ми туристически обувки. Имах чувството, че всеки един от тях символизира безкрайните ми грехове, които сега напомнят за себе си по пътя към храма и търсят възмездие. Наистина ли се раждаме грешни? Децата грешни ли са? Кога успяваме да натрупаме толкова много грехове? Нали животът е твърде кратък? Тези и други екзистенциални въпроси ми се въртяха в главата и имах чувството, че ако сега пред мен се появеше Аврелий Августин, Тома Аквински или някой от другите свети отци, щях веднага да му ги задам най-безсрамно.
Вместо тях обаче срещу нас с жена ми се зададе плешив енергичен старец със син анцуг и зелена старовремска туристическа раница.
- Добър ден! - поздрави ни той
- Добър ден! - отговорихме ние почти в един глас.
Ако поздравя някой непознат в града, може би ще получа псувня, а може и да ме набият.
Странно нещо е планината. Тя ни сближава. Показва ни колко сме нищожни и в същото време ни подканя никога да не забравяме, че преди всичко сме човеци и трябва да останем такива или поне да не спираме да се опитваме.
Пътеката, по която вървяхме, изведнъж стана стръмна и тясна. Започнах бавно да осъзнавам как се е чувствал онзи пич Сизиф и проклетия му камък. Не спирахме да се изкачваме, а манастирът все още го нямаше. Имах чувството, че нечия всесилна невидима ръка го мести от време на време и го държи на разстояние от нас. Тогава си спомних, че по тези места често е обикалял Левски. Представих си го как върви към манастира в някоя тъмна есенна вечер. Чух студения вятър, който замята ямурлука му и шума от нападалите борови клонки под цървулите му. Видях го да проверява револвера в пояса си, запасан до едно писмо с тайно и страшно послание до българите. Долових огромната смелост и решителност в сините му добри очи. Как ми се иска да вярвам, че всеки от нас носи в себе си малка частица от Апостола!
Един паднал клон ме накара да скоча в движение от моята Машина на времето, за да запазя равновесие. А само няколко метра по-късно манастирът изведнъж се показа срамежливо.
Почивката ни продължи близо час. Обядвахме. Нахранихме дружелюбните манастирски котки. А преди да тръгнем, разгледахме църквата. Тогава го видях - малък каменен кръст с надпис "Прийдох! Видех! Отидох си! Успокой, Господи, душата на грешния твой раб Евтимий!". Цялата неизбежна мъдрост на живота, събрана в четири изречения. Спрях за миг да го погледам. После с жена ми поехме по пътя обратно, но аз вече не бързах за никъде.
October 29, 2018
НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ
Влез и седни до мен. Трябва да поговорим. Виждам хилядите въпроси в очите ти, зад които едва криеш сълзите си. Чувам как Недоволството ти да крещи, а гласът му се удря в стените на твоята болка. Не! Нямам проклетия лист с верните отговори. Проумял съм само онова, което съм изстрадал. Твърде малко е, но мога да го споделя. Усещам умората в теб. Толкова дълго пътуваш вече в автобуса на ежедневието. А маршрутът е все един и същ. Вече знаеш на изуст спирките: "Надежда" - "Реалност" - "Очакване" - "Разочарование", а после завой на кръговото и обратно. Все си обещаваш, че някой ден ще се качиш на другия, който води до онези, "другите" спирки - "Истина", "Мечта", "Любов" и най-далечната - "Щастие".
"Дали някой е стигал чак до там, по дяволите?" - чувам те как питате в един глас с твоето Недоверие.
- Разбира се! Сигурен съм в това! Просто не спирай да вярваш и да се стремиш към него - към нашето Щастие, към твоето Щастие!
"Животът е гаден!" - чух те отново, но не си прав. Животът не е идеален, като снимка на остров Санторини, от която лъха на море, слънце и безгрижие. Понякога не всичко се случва така, както на нас ни се иска. Много често нещата се объркват. Но аз вярвам в Живота и го обичам заради самия него - такъв, какъвто е - малко палаво момченце, което прави каквото си иска. Поднася ни изненади, не винаги приятни, не винаги разбираеми, но често ни се усмихва точно тогава, когато имаме най-голяма нужда от това. Ние сме тук, има ни. Можем да изпотим с дъха си стъклото пред себе си. Можем да вървим, влачейки крака през нападалите есенни листа. Можем да си направим няколко балончета с дъвка. Можем да се усмихваме. Вярвам в тези уж "малки" неща.
"Лесно е да се говори!" - казваш отново с обида, но аз не мисля така. Трудно е да говорим за Щастието си. Още по-трудно е да вярваме в него. Но трябва да го правим, за да може то да ни чува, да ни се довери и да се убеди, че го заслужаваме.
Много се се разприказвах, нали? От професията е. А уж все си обещавам повече да слушам.
Е, стига толкова! А и трябва да слизам. Идва моята спирка, любимата ми. Казва се "Днес". Някой друг път пак ще поговорим.
"Дали някой е стигал чак до там, по дяволите?" - чувам те как питате в един глас с твоето Недоверие.
- Разбира се! Сигурен съм в това! Просто не спирай да вярваш и да се стремиш към него - към нашето Щастие, към твоето Щастие!
"Животът е гаден!" - чух те отново, но не си прав. Животът не е идеален, като снимка на остров Санторини, от която лъха на море, слънце и безгрижие. Понякога не всичко се случва така, както на нас ни се иска. Много често нещата се объркват. Но аз вярвам в Живота и го обичам заради самия него - такъв, какъвто е - малко палаво момченце, което прави каквото си иска. Поднася ни изненади, не винаги приятни, не винаги разбираеми, но често ни се усмихва точно тогава, когато имаме най-голяма нужда от това. Ние сме тук, има ни. Можем да изпотим с дъха си стъклото пред себе си. Можем да вървим, влачейки крака през нападалите есенни листа. Можем да си направим няколко балончета с дъвка. Можем да се усмихваме. Вярвам в тези уж "малки" неща.
"Лесно е да се говори!" - казваш отново с обида, но аз не мисля така. Трудно е да говорим за Щастието си. Още по-трудно е да вярваме в него. Но трябва да го правим, за да може то да ни чува, да ни се довери и да се убеди, че го заслужаваме.
Много се се разприказвах, нали? От професията е. А уж все си обещавам повече да слушам.
Е, стига толкова! А и трябва да слизам. Идва моята спирка, любимата ми. Казва се "Днес". Някой друг път пак ще поговорим.
October 27, 2018
РУСАЛКИ
Лъчите на всеотдайното октомврийско слънце упорито се опитваха да се проврат през щорите на кабинета - като закъснели ученици, които бързат да хванат поне края на този трети по ред час. Палаво осветяваха детските лица и се отразяваха в кръглия часовник, който бях купил на промоция от Jysk в началото на учебната година. Според този строг педант оставаха само няколко минути до края на часа и началото на най-обичаното от всички време в училище - голямото междучасие.
Вече бях дал домашната работа за "другия път" (култов израз с особено значение и многопластов смисъл в училище) - речника с понятията и упражненията в учебната тетрадка. Довършвахме въпросите след урока, които отчаяно се интересуваха от бита и поминъка на славяните и прабългарите, когато най-после чухме звънеца и първите представители на тези два народа от 6-ти клас изхвърчаха навън.
Спомних си, че днес е четвъртък, а аз съм дежурен на третия етаж. Обичам да правя това. Обичам да бъда част от тази истинска магия от весел шум, глъчка, щастливи деца, които палаво се гонят и си играят по коридора, стискайки в ръка започнат вече сандвич или отгризната ябълка.
Двама - трима малчугани от 5-ти клас плахо се подаваха през вратата, гледайки жадно. Сякаш събираха самочувствие и те да се включат. Толкова много им се искаше. Толкова много им се играеше. Пламъчетата в очите им ги издаваха, но все още не се бяха престрашили. Нищо чудно да го сторят още утре, когато голямото междучасие пак ще дойде, като чакан и желан гост. Хубаво е, когато малките радости се случват често. Трябва да си смел, когато си дете. Децата са много по-смели от нас - възрастните, много по-готови да правят това, което чувстват, много по-истински.
Като шериф от Дивия запад, бавно обхождах коридора, стиснал в ръка вместо револвер – зеления дневник. Следях отвисоко и отблизо как се развиват Игрите на Радостта в тези така кратки 20 мин. Направих поредната добродушна забележка на двамата млади мъже, които бяха решили да стигнат по странен начин до тоалетната. Единият носеше на гръб другия и на всеки няколко крачки се сменяха. Пернах приятелски зад врата Божидар, който тичаше с бясна скорост, като вестоносеца от Битката при Маратон, а в ръката му се развяваше найлонов плик, от който ми се усмихваха звездите на световния футбол, настанили се удобно върху лепещи картички. Казах му да намали скоростта и да си върже обувката, за да не предизвика някое ПТП в коридорния трафик.
Само няколко метра по-късно пред мен изникна друг млад момък на крехката възраст от 12 г. и без да губи време изстреля направо срещу мен въпрос, който някой ми задаваше за пръв път:
- Госпожо...ъъъ, така се - господине, съществуват ли русалки?
Странно е как понякога изненадата се стоварва върху нас. Като че ли някой, някъде от много високо, ме беше улучил по главата с думи.
Спомних си как бяхме говорили наскоро за вярата. Как се опитвах да твърдя, че ние сме това, в което вярваме, че колкото и странно да звучи днес - в XXI -ви век - се налага да сменяме местата на ренесансовия алгоритъм: "Трябва да разбера, за да повярвам!" на "Трябва да повярвам, за да разбера". Понякога наистина върши работа. Понякога...
Трябваше да отговоря бързо и искрено и затова казах:
- Русалки ли? - казах аз, за да спечеля още малко време - Съществуват, разбира се! Трябва само да вярваш в тях.
Само секунди след моите думи звънецът оповести безмилостно края на междучасието. Младият търсач на истини ме погледна странно и бързо се шмугна в класната стая. Аз също се отправих към 306-ти кабинет. Над мен табелата светеше „ЧАС“.
Вече бях дал домашната работа за "другия път" (култов израз с особено значение и многопластов смисъл в училище) - речника с понятията и упражненията в учебната тетрадка. Довършвахме въпросите след урока, които отчаяно се интересуваха от бита и поминъка на славяните и прабългарите, когато най-после чухме звънеца и първите представители на тези два народа от 6-ти клас изхвърчаха навън.
Спомних си, че днес е четвъртък, а аз съм дежурен на третия етаж. Обичам да правя това. Обичам да бъда част от тази истинска магия от весел шум, глъчка, щастливи деца, които палаво се гонят и си играят по коридора, стискайки в ръка започнат вече сандвич или отгризната ябълка.
Двама - трима малчугани от 5-ти клас плахо се подаваха през вратата, гледайки жадно. Сякаш събираха самочувствие и те да се включат. Толкова много им се искаше. Толкова много им се играеше. Пламъчетата в очите им ги издаваха, но все още не се бяха престрашили. Нищо чудно да го сторят още утре, когато голямото междучасие пак ще дойде, като чакан и желан гост. Хубаво е, когато малките радости се случват често. Трябва да си смел, когато си дете. Децата са много по-смели от нас - възрастните, много по-готови да правят това, което чувстват, много по-истински.
Като шериф от Дивия запад, бавно обхождах коридора, стиснал в ръка вместо револвер – зеления дневник. Следях отвисоко и отблизо как се развиват Игрите на Радостта в тези така кратки 20 мин. Направих поредната добродушна забележка на двамата млади мъже, които бяха решили да стигнат по странен начин до тоалетната. Единият носеше на гръб другия и на всеки няколко крачки се сменяха. Пернах приятелски зад врата Божидар, който тичаше с бясна скорост, като вестоносеца от Битката при Маратон, а в ръката му се развяваше найлонов плик, от който ми се усмихваха звездите на световния футбол, настанили се удобно върху лепещи картички. Казах му да намали скоростта и да си върже обувката, за да не предизвика някое ПТП в коридорния трафик.
Само няколко метра по-късно пред мен изникна друг млад момък на крехката възраст от 12 г. и без да губи време изстреля направо срещу мен въпрос, който някой ми задаваше за пръв път:
- Госпожо...ъъъ, така се - господине, съществуват ли русалки?
Странно е как понякога изненадата се стоварва върху нас. Като че ли някой, някъде от много високо, ме беше улучил по главата с думи.
Спомних си как бяхме говорили наскоро за вярата. Как се опитвах да твърдя, че ние сме това, в което вярваме, че колкото и странно да звучи днес - в XXI -ви век - се налага да сменяме местата на ренесансовия алгоритъм: "Трябва да разбера, за да повярвам!" на "Трябва да повярвам, за да разбера". Понякога наистина върши работа. Понякога...
Трябваше да отговоря бързо и искрено и затова казах:
- Русалки ли? - казах аз, за да спечеля още малко време - Съществуват, разбира се! Трябва само да вярваш в тях.
Само секунди след моите думи звънецът оповести безмилостно края на междучасието. Младият търсач на истини ме погледна странно и бързо се шмугна в класната стая. Аз също се отправих към 306-ти кабинет. Над мен табелата светеше „ЧАС“.
October 5, 2018
БЕЗ ДУМИ
Петък. Почти 14.05 ч. На спирката на болницата в Пазарджик чакаме автобуса за Пловдив. Краят на дългата седмица вече е тук и всички сякаш се опитваме да го задържим по-дълго при себе си - като парче скъп шоколад, което бавно се топи в уста.
Чакаме голям и удобен рейс, но вместо това пристига стар микробус, а за капак шофьорът кара като Стиви Уондър. Гледайки го, спонтанно се питам как това "нещо" ще успее да побере всички желаещи да пътуват, ако има такива на всяка спирка. Изглежда доста сложно, но както казваше един старшина в казармата: "Лесно нема никъде!".
Микробусът отваря врати, опитвайки се да поеме всички ни подобно на питон, погълнал огромна плячка. Вътре е тясно и тъмно, като душата на скъперник. Предполагам, че така би трябвало да изглежда адът за страдащите от клаустрофобия.
Качвам се предпоследен. След мен е само едно младо момче, което стиска жълта найлонова чанта BILLA. Сядам. Прегръщам голямата си раница и с копнеж пипам очертанията на киндъла вътре в нея. Обичам да чета. Използвам книгите за нещо като невидим щит срещу простотията и рутината на ежедневието. Харесва ми да прескачам от света на автора и книгата му в моя свят, когато ми скимне и обратно. Пречиства ме и ме зарежда. Помага ми да се чувствам свободен и извисен. Днес обаче няма да се получи. Мястото, на което съм седнал и без това е доста тясно. А до мен седи човек, чиито дрехи миришат на прах за пране. Обръщам се виждам, че високото момче зад мен се насочва към единственото свободно място. Точно преди да потеглим, в движение, се качва и възрастна дама с очила. Ситуацията става още по-сложна - като в онази стара задача с думи, която иска да знае как един индианец може да завърже 9 коня на 10 кола.
В този момент момчето се обръща, отстъпва мястото на жената да седне, а той застава прав до мен. Този простичък на пръв поглед жест така силно ме впечатлява, че без да кажа нищо се протягам и стискам ръка на момчето.Обещавам си никога повече да не се съмнявам в младите хора на България, съжалявайки за всички свои критични оценки по техен адрес. Младостта има нужда от доверие и възможности, за да покаже на какво е способна. Да вървят по дяволите всички критици на младото поколение! Не всичко е загубено! Има надежда все още, щом като това момче знае как се държи един истински джентълмен.
Няколко километра по-късно вече сме на кръстовището за Стамболийски. Качва се още една жена, но този път по-млада. С възторг и изненада виждам как един млад мъж става от мястото си и й го отстъпва. Какво заразително нещо е личният пример, като грип през януари.
Иска ми се и аз да стана част от този празник на човещината и кавалерството, но усещам как едва си поемам въздух, притиснат от раницата си, която съм прегърнал с едната си ръка. Грабвам жълтата чанта BILLA на момчето, което стои право до мен, и я слагам на свободното си коляно, за да го облекча малко. То прави опит да каже нещо, но се отказва и само се усмихва уморено. Така пътуваме до Пловдив. Спирката на ресторант "Стадиона" е и аз трябва да слизам. Подавам жълтата найлонова чанта на момчето и ставам. Този път то ми стиска ръка, ей така без да каже нищо. Не е нужно. Понякога наистина думите са излишни. Изтъркано, нали?! Такива са те - повечето житейски истини - изтъркани и познати до болка, като изтривалката пред вратата, която рядко забелязваме.
Слизам най-после и ми е едно такова леко на душата, топло. Чувствам, че имам сили да обясня и да простя и най-големия грях на човечеството. Чувствам, че обичам хората такива, каквито са.
Една кола спира на светофара и от нея се носят солени ориенталски ритми и дива чалга. “Днес може!” - мисля си аз - “Днес е простено!”
Чакаме голям и удобен рейс, но вместо това пристига стар микробус, а за капак шофьорът кара като Стиви Уондър. Гледайки го, спонтанно се питам как това "нещо" ще успее да побере всички желаещи да пътуват, ако има такива на всяка спирка. Изглежда доста сложно, но както казваше един старшина в казармата: "Лесно нема никъде!".
Микробусът отваря врати, опитвайки се да поеме всички ни подобно на питон, погълнал огромна плячка. Вътре е тясно и тъмно, като душата на скъперник. Предполагам, че така би трябвало да изглежда адът за страдащите от клаустрофобия.
Качвам се предпоследен. След мен е само едно младо момче, което стиска жълта найлонова чанта BILLA. Сядам. Прегръщам голямата си раница и с копнеж пипам очертанията на киндъла вътре в нея. Обичам да чета. Използвам книгите за нещо като невидим щит срещу простотията и рутината на ежедневието. Харесва ми да прескачам от света на автора и книгата му в моя свят, когато ми скимне и обратно. Пречиства ме и ме зарежда. Помага ми да се чувствам свободен и извисен. Днес обаче няма да се получи. Мястото, на което съм седнал и без това е доста тясно. А до мен седи човек, чиито дрехи миришат на прах за пране. Обръщам се виждам, че високото момче зад мен се насочва към единственото свободно място. Точно преди да потеглим, в движение, се качва и възрастна дама с очила. Ситуацията става още по-сложна - като в онази стара задача с думи, която иска да знае как един индианец може да завърже 9 коня на 10 кола.
В този момент момчето се обръща, отстъпва мястото на жената да седне, а той застава прав до мен. Този простичък на пръв поглед жест така силно ме впечатлява, че без да кажа нищо се протягам и стискам ръка на момчето.Обещавам си никога повече да не се съмнявам в младите хора на България, съжалявайки за всички свои критични оценки по техен адрес. Младостта има нужда от доверие и възможности, за да покаже на какво е способна. Да вървят по дяволите всички критици на младото поколение! Не всичко е загубено! Има надежда все още, щом като това момче знае как се държи един истински джентълмен.
Няколко километра по-късно вече сме на кръстовището за Стамболийски. Качва се още една жена, но този път по-млада. С възторг и изненада виждам как един млад мъж става от мястото си и й го отстъпва. Какво заразително нещо е личният пример, като грип през януари.
Иска ми се и аз да стана част от този празник на човещината и кавалерството, но усещам как едва си поемам въздух, притиснат от раницата си, която съм прегърнал с едната си ръка. Грабвам жълтата чанта BILLA на момчето, което стои право до мен, и я слагам на свободното си коляно, за да го облекча малко. То прави опит да каже нещо, но се отказва и само се усмихва уморено. Така пътуваме до Пловдив. Спирката на ресторант "Стадиона" е и аз трябва да слизам. Подавам жълтата найлонова чанта на момчето и ставам. Този път то ми стиска ръка, ей така без да каже нищо. Не е нужно. Понякога наистина думите са излишни. Изтъркано, нали?! Такива са те - повечето житейски истини - изтъркани и познати до болка, като изтривалката пред вратата, която рядко забелязваме.
Слизам най-после и ми е едно такова леко на душата, топло. Чувствам, че имам сили да обясня и да простя и най-големия грях на човечеството. Чувствам, че обичам хората такива, каквито са.
Една кола спира на светофара и от нея се носят солени ориенталски ритми и дива чалга. “Днес може!” - мисля си аз - “Днес е простено!”
МОЯТА ПРИЧИНА
Виждал ли си някога как се строи къща? Как се поставят основите й, за да бъде тя здрава и сигурна? Аз не съм. Но когато бях малък, имах детска играчка „Строител N 4”. Беше сред любимите ми. Още тогава разбрах, че ако искаш това, което строиш, да бъде здраво и сигурно, трябва да положиш най-добрите основи.
В по-широк смисъл това правим и ние в СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик. И особено колегите от Начален курс, които са всичко за своите ученици. Осъзнах това преди години, когато веднъж отворих случайно вратата на един от вторите класове и видях как колежката Таня Бельова преоблича един малчуган със зачервени бузи, а изпотената му тениска виновно стои простряна на парното, докато съучениците му тихо решаваха задачи.
Помня, че горе-долу по това време трябваше да водя Човекът и обществото в 3 и 4 клас. Децата не бяха свикнали с мъж учител и често ме наричаха „госпожо“. Затова и често се шегувам, че съм бил цели две години „госпожа“. Впоследствие постигнахме компромисен хибриден вариант и аз станах „госпожин“.
И днес мислех колко отговорна е работата на колегите с най-малките, след като влязох в 1 Б клас на Ани Цурева. Когато чух как тези сладури групово изричат на глас, буква по буква, най-голямото колективно богатство, което имаме ние като българи – нашата азбуката, нашето А,Б, и как малката Анелия рецитира разпалено стихче за светите братя Константин – Кирил Философ и Методий. И тогава сякаш разбрах как се е чувствал онзи незнаен монах-черноризец през далечния IX в, докато слуша същото, но от първите славянски азбукарчета някъде в Преслав, Плиска или Охрид. Видях едва сдържаните сълзи на радост в добрите му очи и как дългата му бяла брада трепери от вълнение. И осъзнах за пореден път моята причина да бъда български учител днес, тук и сега.
В по-широк смисъл това правим и ние в СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик. И особено колегите от Начален курс, които са всичко за своите ученици. Осъзнах това преди години, когато веднъж отворих случайно вратата на един от вторите класове и видях как колежката Таня Бельова преоблича един малчуган със зачервени бузи, а изпотената му тениска виновно стои простряна на парното, докато съучениците му тихо решаваха задачи.
Помня, че горе-долу по това време трябваше да водя Човекът и обществото в 3 и 4 клас. Децата не бяха свикнали с мъж учител и често ме наричаха „госпожо“. Затова и често се шегувам, че съм бил цели две години „госпожа“. Впоследствие постигнахме компромисен хибриден вариант и аз станах „госпожин“.
И днес мислех колко отговорна е работата на колегите с най-малките, след като влязох в 1 Б клас на Ани Цурева. Когато чух как тези сладури групово изричат на глас, буква по буква, най-голямото колективно богатство, което имаме ние като българи – нашата азбуката, нашето А,Б, и как малката Анелия рецитира разпалено стихче за светите братя Константин – Кирил Философ и Методий. И тогава сякаш разбрах как се е чувствал онзи незнаен монах-черноризец през далечния IX в, докато слуша същото, но от първите славянски азбукарчета някъде в Преслав, Плиска или Охрид. Видях едва сдържаните сълзи на радост в добрите му очи и как дългата му бяла брада трепери от вълнение. И осъзнах за пореден път моята причина да бъда български учител днес, тук и сега.
