Status Updates From Three Apples Fell from the Sky

Единствен отдушник в тези нейни безрадостни дни стана четенето.

... животът навсякъде ще си проправи път...

Толкова ми е приятно да я чета, че не бързам да свършва.
Книга за скръбта, но и за утехата, която хората намират в малките неща. Ежедневните задължения и навици като спасителен пояс, трудът и обикновените човешки взаимоотношения като средство за преодоляване на мъката.
А начинът, по който Нарине разказва, е като прегръдка - създава топлота и уют. Много ми харесва, продължавам.

Много интересна книга. Бавно се чете - така че да я разбереш, не може набързо, не е такава книга.

Ако някой ми каже, че тази книга не му е харесала, с най-чисти помисли ще го плесна с нея. "Три ябълки паднаха от небето" е затрогваща история за съдбата на малко, забравено от всички селце, кацнало на хълм. Радости и скърби обикалят къщите, но хората винаги ще намерят добра дума да си кажат.
Влюбена съм в книгата!

Вече успях да разочаровам и натоваря един човек, подарявайки тази книга за светъл празник. И тъй като отказах да повярвам, че е толкова натоварваща и мрачна на фона на всички суперлативи, които изчетох къде ли не, реших лично да се уверя. Засега никак, ама никак не съм очарована.

This is also a very good one.

Невероятно леко, забавно, сякаш леещо се от страниците четиво.

Светът е малък, а ние сме големи, макар от глупост цял живот да смятаме, че е обратното.

колкото е тъжна, толкова е и топла и уютна тази книга. трябва да се приема на малки порции.

П. П. Много красива корица.

Поглъщаща книга. Не можеш да се откъснеш от тъжно-радостния делник на героите. И някак много лично усещам историята и съдбата им.

Много хубава...

Тя си мислеше с усмивка колко многолико може да бъде човешкото щастие, многолико и милосърдно - във всяко свое проявление.

Беше сряда, слънцето бе станало от сън преди петлите, а сутринта бе паднала такава роса, че човек можеше да я загребва с шепи. Най-после беше лято.

"Пък и на рисунките й цялото село излизаше такова, каквото не е било от много време. Настася сякаш нарочно заобикаляше следите от стареенето и унилата разруха и оставяше на Маран тишината и щастливата умиротвореност."
Цялата книга е решена по този начин - с досадни изречения като това. Тя не рисува това, което вижда; прехвалена и претруфена, далечна и звучаща неистинско книга.

На нашите години последното, които трябва да ни вълнува, е какво ще си помислят хората

Обречена тишина

Вихър, водовъртеж

Последните 2 седмици са ми такава каша и лудница, че за първи път, за последните 10 години може би, не съм чел толкова малко, т.е. не съм чел изобщо. Дадоха ми я от читателския клуб на работа, където ежедневно се бистрят Памук, Тарт, Бакман и Стайнбек,

Първата страница ми харесва... :)

„- Навсякъде има живот - навсякъде има смърт ... и живот.”

„Няма рай, и ад няма - проумя изведнъж Анатолия. - Щастието е нашият рай, горестите - нашият ад. И нашият Бог е навсякъде, навред е не само защото е всемогъщ, но и защото е онези невидими нишки, които ни свързват един с друг.”

„...покойниците бяха толкова много, че на никого не му хрумваше да търси ковчези, най-важното бе час по-скоро да ги спуснат в земята.”

Започва обещаващо!

Ох.

...светът е малък, а ние сме големи, макар от глупост цял живот да смятаме, че е обратното.

Всеки си има свой смисъл на живота и своя война.

Много топла и човешка книга. Нарине Абгарян определено те кара да се почувстваш част от живота на това селце.

Глава 1
Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне ..

дивне читання із незвичною кодовою системою. Війна тут - Карабах. Різня - геноцид. а от Голод я так і не ідентифікувала. із Землетрусом - так само