Альона а.к.а. Льо

“Същността на човека е удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне. Нито конят, нито кучето, нито мишката притежават това качество. Вероятно когато бог е създал човека, той се е досещал на какви мъки го обрича и му е дал огромен запас от сили и търпение. Трудно ми е да кажа дали това е хубаво или лошо. Но ако човекът нямаше това търпение и издръжливост, всички добри хора отдавна да са загинали и на света да са останали лошите и бездушните. От друга страна, навикът да търпят и да се приспособяват превръща хората в неми добичета, които не се отличават от животните по нищо освен по анатомията си и дори ги превъзхождат по беззащитност. И всеки нов ден ражда нов ужас, ново зло и насилие ...”
― Аркадий и Борис Стругацки

“Но какво е зло? Всеки е свободен да разбира това по свой начин. За нас, учените, злото се крие в невежеството, но Църквата учи, че невежеството е благо, а цялото зло идва от знанието. За земеделеца зло са данъците и сушите, а за търговеца на зърнени храни сушата е добро. За робите зло е пияният и жесток господар, за занаятчията - алчният лихвар. Какво тогава е злото, против което трябва да се борим, дон Румата? - Злото е неунищожимо. Никой човек не е способен да намали количеството му в света, Той може да подобри собствената си съдба, но винаги за сметка на влошаването на съдбата на другите. И винаги ще има крале, повече или по-малко жестоки, барони, повече или по-малко диви, и винаги ще има прост народ, който ще изпитва възхищение към своите потисници и омраза към своя освободител. И само затова, защото робът много по-добре разбира своя господар, дори най-жестокия, отколкото своя освободител, защото всеки роб отлично си представя себе си на мястото на господаря, но малцина си представят себе си на мястото на безкористния освободител. Такива са хората, дон Румата, и такъв е нашият свят.”
― Аркадий и Борис Стругацки

“Никъде по света няма толкова дълбоко мълчание, защото това мълчание всъщност е един огромен, вкаменен вик. В него не се усеща спокойствието на гробище, където сред множеството уморени и изтощени животи почиват само малцина, които са били млади и ентусиазирани. Тук огромната сила на стотици хиляди мъже, бликаща от очите им, мощта, която ги е карала да гледат и да дишат, да се привеждат и да стрелят, сякаш изведнъж се е разпиляла на отделни атоми. Вкопчени в самозащитата, те са копнеели да запазят живота, ухажвали са го, вярвали са по-страстно от останалите, по-диво и по-пламенно, че той, животът, ще победи. Но тази отчаяна и пресилена воля, този кипящ въртоп от активност, надежда, страх, копнеж да останат живи изведнъж са били пометени от градушка от шрапнели и куршуми. И тогава онова най-упорито, но и най-лесно ранимо неща на света - живота, губи кръвта си и над осемстотин хиляди мъже завинаги се спуска мрак.”
― Ерих Мария Ремарк

“Виж какво — за друг човек аз не се кълна. От човека всичко можеш да очакваш. Независимо какъв е на вид. Гледаш някой сериозен мъж, разсъдлив, благообразен, пък бил той министър, депутат или професор — гледаш го през деня, че е такъв, ала нощем той става съвършено друг. В мерзост потъва нощем, в смрад и гнусотия. Непредвидимо нещо е нощният човек, дълбока тъма, кладенец без дъно. Ничие око не прониква в него, само може би дяволът и Бог надзъртат там, ама и те с погнуса. И тоя нощен човек ние винаги си го носим в себе си, и на припек слънце той дреме в нас и чака да му дойде редът.”
― Димитър Кирков, Балкански грешник