Хейко

“Излязохме на улицата. Старецът спря, почука силно с бастун по паважа и впери поглед в мен.
- Какво ти липсва?...Младостта не е беда, с годините ще мине...Липсва ти усет за природата.
Той ми посочи с бастун дърво с червеникав ствол и ниска корона.
- Какво е това дърво?
Аз не знаех.
- Какво расте на този храст?
И това не знаех. Вървяхме с него през градинката на Александровския булевард. Старецът сочеше с бастуна всички дървета, хващаше ме за рамото, когато прелиташе птица, и ме караше да слушам отделните гласове.
- Каква птица пее?
Не можех нищо да кажа. Имената на дървета и птици, деленето им на родове, накъде летят птиците, от коя страна изгрява слънцето, кога росата е по-обилна - всичко това ми беше неизвестно.
- И ти се осмеляваш да пишеш?...Човек, който не живее сред природата, както живее в нея камъкът или животното, няма да напише през целия си живот и два свестни реда....Твоите пейзажи приличат на описания на декори. За какво, по дяволите, са мислили четиринайсет години твоите родители?...”
― Isaac Babel

“„Впрочем, точка. По дяволите нулите! На човек до там му омръзват измамите, че не му се иска да се докосва до тях. Тогава отива в гората и ляга по гръб под открито небе, там има достатъчно простор, удобно е за неудобния човек и за птиците, които летят....Лесно можеш да намериш заблатено място, където да се проснеш по корем направо на влажния мъх и да се отдадеш на радостта, набъбваща у тебе при постепенното проникване на влагата чак до костите. Пъхаш глава в тръстиката и в плесенясалите като гъби листа, насекоми, червейчета и меки гущерчета полазват по дрехите ти, по лицето и те наблюдават със зелени коприненолъскави очета, от всички страни те обгръща вдъхващата спокойствие тишина на гората и въздуха, а Господ-Бог седи горе нависоко, вперил поглед в теб като в някаква своя най-причудлива и натрапчива идея. Хо-хо, човек изпада в особено настроение, обзема го рядка и непривична дяволска възбуда, каквато не е познавал до сега, готов е на всякакви щури постъпки, да ръзбърка добро и зло, да обърне света наопаки и да се радва на това, сякаш е деяние, заслужаващо похвала. Защо не? Странни неща влияят чоловеку и той им се поддава, оставя се на опиянението от бодростта и ожесточената радост. Всичко, на каквото до днес си се подигравал, сега ти внушава не присмех, а някаква лудешка страст да го възхваляваш и въздигаш до небесата: забавна е решимостта, която усещаш, да воюваш до победа за вечен мир, хрумва ти да учредиш комитет за подобряване качеството на пощаджиите, отправяш добра дума по адрес на Понтус Викнер /шведски философ и писател, 1837-1888/, защитаваш всемира и изобщо Бог. По дяволите вътрешната взаимообвързаност между явленията, тя вече не те засяга, надаваш рев по неин адрес и решаваш въпроса. „Хо-хо, стана вече жарко.Слънцето е ярко!” Не е ли вярно, човек се изтръгва донякъде, освобождава се, настройва своята арфа и подхваща псалми и химни с вдъхновение, което не се поддава на описание.
От друга страна, когато вътрешно се оставяш на волята на вълните, когато вътре в тебе, в душата ти се разрази вятър, тогава с вихрите му нагоре се вдига и всякаква мътилка. Нека те носи, нека те носи, приятно е да се рееш така, без да оказваш съпротива. А и защо да оказваш съпротива? Хе-хе, да не би да е позволено на един странник, когото все спират по пътя му, да ръководи своя живот и да прекарва последните му минути според собственото си желание? Да или не? Точка. И той ги прекарва така, както самия нему се иска.”
― Kunt Hamsum

“Вярно беше това, което ми бе обяснил, че във "Форд" взимат когото и да е. Не лъжеше. Отначало имах съмнения, защото сиромасите лесно започват да си въобразяват. От един момент нататък при мизерията умът не прекарва цялото си време с тялото. Прекалено зле му е вътре. Нещото, което ви говори тогава, е почти само душата. Не може да ѝ се търси отговорност на душата”
― Louis-Ferdinand Céline, Journey to the End of the Night

“„на мен обаче повече ми харесват небесата на мохамеданите, на всяко небе по една красавица, така че мохамеданите има на какво да се радват, докато католикът направо да се побърка, щото като пристигне на своето небе, к`во има да види, все едно че гледа срещу слънцето”
― Hrabal Bohumil