Хейко

“„Малко същества са способни, като минат двайсет години, на поне мъничко от тази лесна обич, обичта на животните. Светът не е това, за което сме го смятали, там е работата! Е, и си променяме мутрата! И то как! След като сме сбъркали! За нула време се превръщаме в пълноцинни говеда! Ето това ни се изписва на лицето, като минем двайсет години! Грешката! Лицето ни е само една грешка!”
― Луи-Фердинанд Селин "Пътешествие до края на нощта"

“„Имаше голяма нужда от чудеса. Само че клиентите ми не държаха да върша чудеса, напротив, те разчитаха на туберколозите си, за да преминат от състоянието на абсолютна мизерия, в което се задъхваха от край време, в състоянието на относителна мизерия, до което би ги докарала микроскопичната държавна пенсия. Мъкнеха храчките си с , общо взето, положителни проби от преглед на преглед още от войната. Слабееха - храна малко, повръщане обилно, вино чудовищно много и работа все пак, през три дни, за да бъда точен.
Надеждата за пенсия ги владееше телом и духом. Щеше да дойде някой ден пенсията, като помилване, стига да устискат още малко, преди да пукнат окончателно. Никой не знае какво точно значи да оживяваш и да чакаш нещо, ако не е наблюдавал как чакат и оживяват бедните с надежда за пенсия.”
― Луи-Фердинанд Селин "Пътешествие до края на нощта"

“За Приспадъчната компания на Малко Того работеха заедно с мен, както вече казах, в хангарите и плантациите много негри и жалки бели от моя тип. Туземците функционират само с бой - пазят си достойнството, докато белите, усъвършенствани от народното просвещение, правят всичко доброволно....
Колкото до негрите, човек бързо свиква с тях, с жизнерадостната им мудност, с твърде проточените им жестове, с преливащите кореми на жените им. Негърството вони на мизерия, на безкрайна суета, на гнусно примирение - в общи линии като нашите бедни, но с още повече деца и с по-малко мръсно бельо и червено вино наоколо”
― Луи-Фердинанд Селин "Пътешествие до края на нощта"

“Излязохме на улицата. Старецът спря, почука силно с бастун по паважа и впери поглед в мен.
- Какво ти липсва?...Младостта не е беда, с годините ще мине...Липсва ти усет за природата.
Той ми посочи с бастун дърво с червеникав ствол и ниска корона.
- Какво е това дърво?
Аз не знаех.
- Какво расте на този храст?
И това не знаех. Вървяхме с него през градинката на Александровския булевард. Старецът сочеше с бастуна всички дървета, хващаше ме за рамото, когато прелиташе птица, и ме караше да слушам отделните гласове.
- Каква птица пее?
Не можех нищо да кажа. Имената на дървета и птици, деленето им на родове, накъде летят птиците, от коя страна изгрява слънцето, кога росата е по-обилна - всичко това ми беше неизвестно.
- И ти се осмеляваш да пишеш?...Човек, който не живее сред природата, както живее в нея камъкът или животното, няма да напише през целия си живот и два свестни реда....Твоите пейзажи приличат на описания на декори. За какво, по дяволите, са мислили четиринайсет години твоите родители?...”
― Isaac Babel