“„Впрочем, точка. По дяволите нулите! На човек до там му омръзват измамите, че не му се иска да се докосва до тях. Тогава отива в гората и ляга по гръб под открито небе, там има достатъчно простор, удобно е за неудобния човек и за птиците, които летят....Лесно можеш да намериш заблатено място, където да се проснеш по корем направо на влажния мъх и да се отдадеш на радостта, набъбваща у тебе при постепенното проникване на влагата чак до костите. Пъхаш глава в тръстиката и в плесенясалите като гъби листа, насекоми, червейчета и меки гущерчета полазват по дрехите ти, по лицето и те наблюдават със зелени коприненолъскави очета, от всички страни те обгръща вдъхващата спокойствие тишина на гората и въздуха, а Господ-Бог седи горе нависоко, вперил поглед в теб като в някаква своя най-причудлива и натрапчива идея. Хо-хо, човек изпада в особено настроение, обзема го рядка и непривична дяволска възбуда, каквато не е познавал до сега, готов е на всякакви щури постъпки, да ръзбърка добро и зло, да обърне света наопаки и да се радва на това, сякаш е деяние, заслужаващо похвала. Защо не? Странни неща влияят чоловеку и той им се поддава, оставя се на опиянението от бодростта и ожесточената радост. Всичко, на каквото до днес си се подигравал, сега ти внушава не присмех, а някаква лудешка страст да го възхваляваш и въздигаш до небесата: забавна е решимостта, която усещаш, да воюваш до победа за вечен мир, хрумва ти да учредиш комитет за подобряване качеството на пощаджиите, отправяш добра дума по адрес на Понтус Викнер /шведски философ и писател, 1837-1888/, защитаваш всемира и изобщо Бог. По дяволите вътрешната взаимообвързаност между явленията, тя вече не те засяга, надаваш рев по неин адрес и решаваш въпроса. „Хо-хо, стана вече жарко.Слънцето е ярко!” Не е ли вярно, човек се изтръгва донякъде, освобождава се, настройва своята арфа и подхваща псалми и химни с вдъхновение, което не се поддава на описание.
От друга страна, когато вътрешно се оставяш на волята на вълните, когато вътре в тебе, в душата ти се разрази вятър, тогава с вихрите му нагоре се вдига и всякаква мътилка. Нека те носи, нека те носи, приятно е да се рееш така, без да оказваш съпротива. А и защо да оказваш съпротива? Хе-хе, да не би да е позволено на един странник, когото все спират по пътя му, да ръководи своя живот и да прекарва последните му минути според собственото си желание? Да или не? Точка. И той ги прекарва така, както самия нему се иска.”
―
Kunt Hamsum
