“Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в най-отдалечените кътчета. На планински склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот вземаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Те бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?”