“…Опитах. Но да се обрече човек на някого, защото е спрял да го обича, а това е несправедливо, да се обрече човек на някого в името на някаква етика, в това няма нищо живо и реално. Това е хуманизъм, в който не е останало нищо хуманно, противоестествен акт, и Ален никога не би го приел, докато беше.. цял.
…Колкото повече го обвинявах, толкова повече се мъчех да го обичам. Но в името на какво? В името на какво, Мишел? На някаква идея за справедливост, мисля… или за несправедливост. ... Почти въпрос на …цивилизация, знам ли. Но бях принудена да призная, че вече не ставаше въпрос за Ален. Не се обричах на човека, а на идеята си за човека, а в крайна сметка в това няма нищо човешко.”