“В своята книга „Парадоксът на глобализацията” харвардския професор по политическа икономия Дани Родрик изброява три възможности за разрешаване на конфликта между националните демокрации и глобализацията. Обществата могат да ограничат демокрацията, за да постигнат по-голяма конкурентоспособност на международните пазари. Те могат да решат да ограничат глобализацията с надеждата да увеличат възможността на избирателите да опредлят икономическата политика. Или обществата могат да глобализират демокрацията за сметка на националния суверенитет. Ала това, което не могат да постигнат , както става ясно от книгата на Родрик, е едновременно хиперглобализация, демокрация и суверенитет. А точно това се опитват да постигнат повечето правителства. Те искат хората да имат право да гласуват, но не са готови да приемат решението на избирателя, ако той гласува в полза на популистки политики. Правителставата искат да намалят разходите за труд и да пренебрегнат социалните протести, но в същото време отказват да нагазят в мръсотията, като публично подкрепят авторитарната визия за силна ръка. Те подкрепят свободната търговия и взаимната зависимост на държавите, но искат да са сигурни, че ако е необходимо (в ситуация на криза като днешната), могат да си възвърнат националния контрол върху икономиката. Вместо да избират между суверенна демокрация, глобализирана демокрация или приятелски настроен към глобализацията авторитаризъм, политическите елити се опитват да предифинират демокрацията и суверенитета, за да направят невъзможното възможно. Този път е без изход: накрая се стига до демокрация без избор, до суверенитет без смисъл и до глобализация без легитимност.”