“Защото съботните закуски траеха часове - с нарязаните на войници филии, които изобразяваха ту белите и червените кръвни телца, ту армиите на Наполеон и Кутузов, ту платната на Сьора и Синяк. И така карираната кухненска покривка се превръщаше в научна лаборатория, в музей за модерно изкуство, но най-често в нашия малък и безпорядъчен аустерлиц, връз който димяха локви чай, кървяха сочни парченца домат, хвърчаха реплики на френски и руски, а отстрани, в белите си порцеланови ложи, съхнеха недокоснати позлатените от горе до долу принцеси с яйца и кашкавал, съвършени наташи в очакване на първия си бал. Закуските с баща ми бяха най-малкото и най-голямото ми училище. Никога след това, нищо след това не ми даде толкова знания, и то по такъв лежерен и равнопоставен начин.”