“Шляейки се по „Ке де Селестен”, стъпвам върху сухи листа и когато вдигам едно и го разглеждам добре, виждам, че е покрито с прах от старо злато, а отдолу има земи, дълбоки като мириса на мъх, който се полепва по ръката ми. Заради всичко това отнасям тези сухи листа в стаята си и ги закрепвам върху абажура на една лампа. Идва Осип, остава два часа и даже не поглежда лампата. На другия ден идва Етиен и все още с барета в ръка, Dis donc, c’est épatant, ça!*, и вдига лампата, изучава листата, във възторг е, Дюрер, плетеница от жилчици и така нататък.
Една и съща история и две версии… Замислям се за всички листа, които вероятно не виждам, аз, събирачът на сухи листа, за толкова неща, които сигурно има във въздуха и тези очи няма да видят, тези очи – бедни прилепи, пърхащи около романи и филми, и изсъхнали листа. Навсякъде сигурно има лампи, има листа, които не виждам.

*Гледай ти, това е страхотно (фр.) - бел. ред.”