“Ако от твоята уста знам единствено гласа
и от твоите гърди единствено зеленото или оранжевото на блузите,
как да се похваля, че от тебе имам
нещо повече от сянка, която по вода минава?
В паметта си нося твои жестове, изражението ти,
което тъй щастлив ме правеше, и тоя начин
да оставаш в себе си самата, с вития покой
на образ, врязан в слоновата кост.
Не е много всичкото това, което ми остава.
А също мнения и багри, теории и буйства,
имена на братя и сестри,
пощенския ти и телефонния адрес,
четири снимки и парфюмът за коса,
стискане на малки длани, гдето никой не би рекъл,
че за мен светът във тях се крие.
Нося всичко без усилие и по малко го изгубвам.
Няма да измислям безполезната лъжа за вечността,
по-добре да прекося мостове с длани, пълни с тебе,
и да хвърлям на парчета моя спомен,
да го дам на гълъбите и на верните врабчета,
нека те те изядат
сред песни, пърхания, врява.”