“Пейката е на слънце, сенките се местят и това малко наподобява бавно пътуване. По черните мустаци на ковача Крук белотата е толкова, колкото е и глазурата на поничките. Снегът се опитва да се смъкне от подутите кореми на полята, но не успява. […] Децата от ТКЗС-то са накачулили люлката. Наоколо всичко потъва и само люлката се издига нагоре и нагоре, а ковачът Крук, обърнат към слънцето, гледа хвърчащите дечурлига и лицето му се превръща в огледало на детските смехове. Сбръчкано и небръснато, но вярно огледало.”