“Помислих си, че мъжът вероятно погрешка е снимал мястото, където се е намирал иконостасът. Сега то беше изпразнено от форми, но изпълнено със светлина. Както обикновено става преди залез слънце. В слънчевите есенни следобеди слънцето се е намирало срещу входа. Достатъчно е било да се бутне вратата и блясъкът е потичал вътре. Светла вълна преминавала през изпълнения с мирис на гнило църковен кораб, замитала набързо олющените изографисани стени и се разбивала точно в иконостаса. През тези няколко минути изтлялото злато по дърворезбите и посивяващите багри на иконите си връщали първичния, свръхестествен блясък, който се ражда във въображението и меланхолията на селските художници. Моментът бил кратък. Слънцето се скривало зад покритото с трева възвишение и в храма се връщал полумракът. Лицето на свети Димитър потъмнявало, отново ставало човешко, голото тяло на Адам придобивало тъмносивия цвят на глината.”